Глава 7
ЕВНУСИТЕ
334 СЗ
Болка между краката му събуди Абан от едно от редките пропадания на съзнанието, които в новата му реалност минаваха за сън. Той се надигна от студената земя и кракът му се присъедини към агонията, докато примижаваше на светлината на огъня.
Хасик пръв пое члена му. Абан се беше подготвил, защото знаеше, че това ще се случи, но нищо не можеше да подготви човека за това. Той го направи със зъби и накара Абан да го наблюдава.
Абан молеше Еверам да го остави да кърви или да вземе треска и да умре, но воините с опита на Хасик знаеха как да се справят с раните. Той първо го беше завързал и изгорил края.
Влагата между бедрата му накара Абан да си помисли, че раната се е отворила отново. Веригите му зазвъняха, докато се мъчеше да разкопчае шнура на скъсаните си панталони и да провери.
Абан можеше да се моли за смърт, докато това се случваше, но сега, независимо дали имаше петел или не, много му се искаше да живее. Той дръпна плата. По бинтовете нямаше прясна кръв, но те бяха оцветени в жълто и пропити.
Това не беше нищо ново. Сега Абан пикаеше през кухата игла, забита в овъглената плът. Нямаше контрол, пикочният мехур се източваше непрекъснато през деня. Сега винаги беше мокър между краката и миришеше на урина.
Хасик се засмя от другата страна на огъня.
– Ще свикнеш, кхафит. Толкова ще свикнеш с мокрите панталони, че ще ти станат удобни като сухи. Толкова ще свикнеш с миризмата на собствената си урина, че ще подушваш въздуха и няма да усещаш нищо, дори когато всички наоколо се оплакват от миризмата ти.
– Поне това е надежда – каза Абан и отново завърза панталоните си. Не беше така, сякаш имаше с какво да смени превръзката. Засега щеше да трябва да изтърпи мокрото.
– Наслаждавай се, докато можеш, кхафит. – Хасик махна с ръка към светлеещото небе. – Слънцето скоро ще изгрее. Колко е било?
Абан стисна зъби, но знаеше, че е по-добре да не отговаря. Хасик се хранеше с болката и мъката му, както Шарум се хранеше с магията. Но макар че известна доза мъчение беше неизбежна, нямаше какво да се спечели от това да се влошава.
– Четиринайсет – каза Абан. – Свещено число. Четиринадесет дни, откакто си убил сина на Избавителя.
Хасик се засмя. Сега го правеше често, а настроението му беше по-весело, отколкото Абан някога бе виждал.
– И твоето. Без съмнение си мислил, че отровното острие в края на патерицата ти е умно. Как ли изглеждаше то, пъхнато в задника на Фахки, докато той се пенеше и трепереше?
Той отново се засмя, докато Абан преглъщаше, без да има отговор.
Чу се пращене на магия и светкавица. Един самотен дървесен демон обикаляше по периметъра на техния кръг, търсейки отвори, които нямаше как да бъдат намерени. Дори и най-тъмният Шарум беше набил в главата си основния кръг на защита, докато спечели черните си, а Хасик се оказваше по-ярък, отколкото даваше да се разбере.
Хасик се облегна на седлото, сложил ръце зад главата си. До него лежеше празна бутилка от някакъв спирт. Студените му очи проследиха демона, който се разхождаше.
– Защо да не го убием и да приключим? – Попиита Абан. – Не е ли това, за което Шарум живее?
Хасик се изплю в посока на демона.
– През всичките тези години в шарадж, а ти така и не научи нищо за нас, нали, кхафит?
– Научих, че обичаш касапницата повече, отколкото мразиш алагаите – каза Абан. – Че предпочиташ слабите врагове пред силните, особено меката брадичка. Но пиян или не, не съм те смятал за страхливец, който се страхува от един-единствен демон.
Очакваше думите да предизвикат надигане от страна на Хасик, но воинът остана невъзмутим.
– Не се страхувам от нищо, но съм приключил с глупавата война на Еверам.
– А сега, когато Шарак Ка е близо? – Попита Абан. Хасик сякаш бе в рядък момент на самоанализ. Може би щеше да научи нещо полезно. Омаломощен, той не можеше да избяга от Хасик. Единственият му избор беше да намери начин да манипулира воина, за да го задържи жив, докато се появят нови възможности.
– Избавителят трябваше да ни води в Шарак Ка – каза Хасик. – Но Ахман беше повален от срам, а синът му беше жалък. Кой остава? Дори слуховете да са верни и Пар’чин да е жив, ще отида в бездната, преди да го последвам.
Той махна с ръка на демона, наблюдавайки думите им с празния поглед на камила.
– Ще се бия с демони, когато има какво да спечеля, но ми е дошло до гуша да ги убивам заради Еверам. Какво е направил Създателят за мен?
Абан поклати глава.
– Ако Създателят съществува, той не е лишен от чувство за хумор, че едва сега трябва да започнем да се разбираме.
– Може би защото и на двамата сега ни липсват петли. – Хасик присви устни. – Казвам ти, кхафите, това беше най-сладкото месо, което някога съм вкусвал. Изкушавам се да отрежа още.
– Без съмнение това е всичкото прасе, което съм ял – каза Абан. – Ако наистина си обърнал гръб на Небето и гледаш към удоволствията на Ала, няма по-голямо.
Хасик се засмя.
– Смели думи, кхафите. Съмнявам се, че някое месо може да достави по-голямо удоволствие от това, което имах на върха на твоите съпруги и девствени дъщери.
– Както казваш, тези дни са зад гърба ни – каза Абан. – Сега сме евнуси и трябва да си доставяме удоволствие, където можем. Намери ми прасе и ще ти приготвя ястие, което никога няма да забравиш.
– От години се опитваш да ме отровиш – каза Хасик. – Защо мислиш, че сега ще имаш повече успех?
Това беше вярно. Когато бяха момчета заедно в шарадж, Хасик редовно биеше Абан. Веднъж Абан му отвърнал с капка отрова от пясъчна змия в кашата си. Не беше достатъчно, за да го убие, но Хасик прекара една седмица, прегърнал болката над ямите за отпадъци.
Нямаше доказателства, че това е Абан, но Хасик не беше глупак. Побоите се засилват. След тази съдбовна седмица Абан се опитал безброй пъти да отрови Хасик по по-траен начин, но големият воин си бил научил урока. Той пренебрегваше опашките за храна, като просто избираше произволно друг воин и вземаше неговата купа по време на хранене.
Дори сред дал’шарумците, където гордостта често надделяваше над здравия разум, малцина се осмеляваха да се изправят срещу предизвикателството. Онези, които го правеха – често с подкуп от Абан – биваха радостно разбивани пред останалите мъже.
– Винаги е било трудно да те убия – призна Аббан. – Но това не е причина да спра да опитвам.
– Не си съвсем безгръбначен, кхафите, дори и да се страхуваш да ме удариш сам. – Хасик разпери ръце. – Когато си готов, ела при мен. Ще ти позволя един безплатен удар. Можеш дори да го отровиш, ако желаеш. Все още ще имам време да ти избода очите и да те нахраня с тях. Все още имам време да изсмуча езика от устата ти и да го отхапя.
Абан се извръщаше от влажните си джобове, верижките звънтяха.
– За всеки случай нямам отрова. Но Еверам, моят свидетел, мога да изпека прасе, което ще ти замае главата и ще накара устата ти да се разсъхне само от дима. Свинската кожа се втвърдява в пукаща се черупка, зацапана с мазнина, а месото под нея ще те накара да съжаляваш, че не си се отрекъл от Рая по-рано.
– Брадата на Еверам, кхафите! – Извика Хасик. – Ти ме убеди! Днес ще намерим едно прасе и ще го опечем в чест на първите ни две седмици заедно.
Хасик бръкна в широкия си колан и извади малко чукче.
– Но първо трябва да се помолим на зазоряване.
Дървесният демон се превърна в мъгла и се плъзна обратно към бездната, докато те разговаряха. Сега слънцето се изкачи на хоризонта и Хасик най-сетне се изправи на крака.
Чукът – никакво оръжие на Шарум – беше обикновен работнически инструмент, откраднат случайно, когато бягаха от развалините на армията на Джаян след битката при Анжие. Буца желязо в края на здрава пръчка.
Но Хасик владееше този чук като скалпел на дама’тин. Въртеше го разсеяно в пръстите си, като ги раздвижваше, докато идваше да коленичи до краката на Абан.
– Моля – каза Абан.
– Какво ще ми предложиш днес, кхафите? – Попита Хасик.
– Дворец – каза Абан. – Такъв, че да засрами и най-големия дамаджия. Ще изпразня хазната си и ще построя толкова високи кули, че ще можеш да говориш с Еверам.
– Аз говоря с него всеки ден – каза Хасик.
Стъпалото на осакатения крак на Абан все още имаше ботуш, но другият отдавна беше изчезнал, кракът му беше твърде подут, за да се побере в кожата. Хасик беше увил крака в парцали, за да не замръзне, макар че всяка сутрин Абан приветстваше изтръпването от студа пред свежата болка.
– Еверам, дарител на светлина и живот – нарисува Хасик във въздуха – благодаря ти днес и всеки следващ ден, че ми предаваш моя враг. Принасям ти го в жертва, както обещах отдавна, кост по кост.
Абан изрева, когато Хасик сграбчи пурпурния, издут придатък и го притисна, докато търсеше нечуплива кост. Той смачка пръстите на краката, след това премина към костите на подбедрицата на Абан и бавно си проправи път към глезена. Абан не бе и сънувал, че в човешкото стъпало има толкова много кости.
– Престани да хленчиш, кхафите – каза Хасик с усмивка. – Шарум чупи пръсти всеки ден с малко повече от хъркане. Почакай да започна с крака ти. Бедрото ти. Чакай да ти взема зъбите.
– Ще бъде по-трудно да водим тези прекрасни разговори – каза Абан.
Хасик се засмя, докато сваляше чука. Болката беше непоносима и когато зрението му започна да се затваря, Абан приветства забравата като любовник.
***
Абан бавно дойде в съзнание, преметнат като чувал с брашно през гърба на големия товарач на Хасик. Всяка стъпка на звяра предизвикваше вълни от замайване и гадене, които го съпровождаха с непрестанната болка.
За известно време той й се отдаде и заплака. Знаеше, че звуците са като музика за Хасик, но Абан никога не беше приемал болката толкова лесно, колкото Шарум.
Все пак с времето и най-страшните болки ставаха поносими, особено в сковаващия студ. В крайна сметка гаденето отшумя и Абан дойде на себе си достатъчно, за да усети как една снежинка удря бузата му.
Той отвори очи и видя как вятърът развява снежни вихрушки. На север от тях се събираха големи облаци. Скоро щеше да има буря.
Проправяха си път по Олд Хил Роуд, павиран път на вестоносците, който някога свързваше Свободните градове на Теса с града на брадичката Форт Хил, изгубен преди близо век от алагаите. Принц Джаян бе използвал пътя – изоставен в по-голямата си част, за да придвижи воините си на север, за да нападнат Форт Анжие.
Чувствах се като в гробница. Джаян разграби анжийските селища и ферми по пътя, а изгорелите им останки застанаха пред съда над Абан, който бе насърчил глупавия принц в безумния му план.
Хасик се изплю.
– Прасетата са навсякъде в зелените земи, докато не пожелаеш да изядеш някое от тях.
– На следващото разклонение завийте наляво – каза Аббан.
Хасик го погледна.
– Защо?
Веригите зазвъняха, когато Абан с жест посочи далечна линия дим, която се носеше над дърветата.
– Джаян държеше фуражките си на миля-две от пътя, но картите ми показват пътеки на вестоносци до селища и изолирани ферми извън обсега му.
– Добри новини – каза Хасик. – Може би няма да се наложи да отрязвам нищо от теб за вечерята си.
– Опасявам се, че така или иначе ще намериш само мрамор и малко месо – каза Абан.
Хасик се ухили, докато обръщаше своя каруцар на черната пътека, водеща към гората. Дърветата бяха гъсти и от двете страни и дори през деня те яздеха в достатъчно дълбока сянка, за да накара Абан да се опасява от алагаи.
По пътя срещнаха няколко ферми, оазиси на изчистена земя сред гората. Всяка от тях беше развалина, опожарена и изоставена, добитъкът беше отвлечен, а нивите – почистени.
Абан не се изненада. Хиляди дал’шаруми, най-добрите войници на Джаян, бяха загинали в клането пред портите на форт Анжие. Когато поражението станало известно, чи’шарумите се обърнали срещу господарите си или избягали, а останките от армията на Джаян, може би десет хиляди шарума, се разпръснали на вятъра. Еверам знаеше само дали те ще се сформират отново в някаква значителна сила, но несъмнено имаше достатъчно дезертьори, които да тормозят земите на чина с години.
– Огнените оръжия на чин им позволиха да задържат портата – каза Хасик – но нямат сили да пазят по-малките си кладенци.
– И все пак – каза Абан.
– Днес е всичко, което има значение, кхафите – каза Хасик. – Утре може би ще видя колко месо има наистина върху костите ти.
Следващата ферма, до която стигнаха, не беше изоставена. Абан усети дим, но това не беше острата миризма на всепоглъщащ пламък. Това беше пържеща мазнина и северни подправки, дървесен дим от топло огнище.
Но не бяха северняци, които срещнаха. Поне не изцяло. Двама шаруми се движеха покрай оградите, които защитаваха нивите и двора, като поддържаха оградите чисти от сняг. Други стояха над шепа чинове, които работеха в двора. Опираха се небрежно на копията си, но гренландците бяха достатъчно мъдри, за да не изпробват колко бързо могат да бъдат вкарани в употреба. Откъм къщата и конюшнята се чуваше шум.
– Изглежда, че се настаняват – каза Абан.
– Не сме създадени за тези северни зими, кхафите – каза Хасик, макар че Абан никога не го беше виждал да проявява и най-малкото притеснение от студа.
– Може би ще е разумно да… – Абан започна, но Хасик го пренебрегна и подкара коня си в тръс.
Хасик беше отворил портата и влезе в двора, преди да се чуе вик. Девет шарума се втурнаха да заобиколят коня му в кръг от копия, насочени навътре.
Хасик се изплю на земята.
– Няма никой на стража. Кой води тази глутница?
– Първо ще искаме името на баща ти, войниче – каза един от шарумите. Беше по-едър от останалите и имаше властно излъчване, макар че воалът около врата му беше черен като всеки друг.
– Аз съм Хасик асу Реклан ам’Кез ам’Каджи.
– Кучето на Джаян – каза водещият воин – останало без никой, който да го подгони. – Останалите се засмяха.
Хасик се присъедини към смеха им.
– Вярно е, макар че сега си имам собствено куче. – Той прокара ръка над Абан.
Всички погледи се насочиха към него и Абан още повече повяхна под колективния поглед. Без съмнение мъжете едва сега го бяха забелязали. Шарум се съсредоточи преди всичко върху потенциалните заплахи.
– Кхафит на Избавителя – каза първият воин. – Вече не е толкова горд. Вярно ли е, че може да превръща пясъка и камилските изпражнения в злато?
– Наистина може – каза Хасик. – Може да продава вода на рибарите и дърва на дървосекачите.
Воинът наклони глава и срещна очите на Абан.
– Това не го е спасило.
Хасик показа зъбите си.
– Нищо не може да го спаси в моя ден. Сега сме дали имената си. Питам отново за твоето.
– Орман асу Хован ам’Бажин – каза мъжът. – Добре дошъл в моя ксар. Това не е дворец на принц, но има роби и храната е в изобилие.
– Баджините няма да се върнат във водохранилището Еверам? – Попита Хасик.
– Не тези баджини – каза Орман. – Кой води там сега? Керан? Нямам никакво желание да ставам частник и да прекарвам живота си по водата.
– Тогава манастирът – каза Хасик. – Дама Кхеват все още управлява там?
Орман поклати глава.
– Засега може би, но той няма хора, които да го задържат. Рибните хора ще са нетърпеливи да си върнат манастира, след като силите на Джаян са разбити. Той е ключът към удара по водохранилището на Еверам. Защо да прекарва седмица, вървейки по мразовития, заразен от демони път, за да се включи в безнадеждна битка, когато тук има топлина и уют? Зелените земи са меки и узрели за грабеж.
– Мъдри думи. – Хасик огледа двора. – Имате ли прасета?
Орман кимна.
– Робите на брадата ги ядат. Имаш ли нужда да нахраниш кхафита си?
– Той може да се храни с тлъстините си – каза Хасик. – Мислех и аз да опитам едно.
– Ако желаете това – каза Орман – можете да платите. Имаме и жени. Чинни жени, не много за гледане, но под завивките една е толкова добра, колкото и всяка друга, да?
Един от мъжете прошепна на ухото на Орман. Воинът отметна глава и се засмя, после срещна очите на Хасик.
– Напомнят ми, че кучето на Джейан беше евнух. Жените не са много добри за теб, нали?
Абан се ухили и поклати глава.
– Ще съжаляваш за това, сине на Хован.
Мъжът го погледна.
– Какво…?
Но след това се задъха и се преви, хванал се за дръжката на хвърления от Хасик нож, който сега беше забит в пазвата му.
Другите воини се втурнаха. Те пронизаха с копие зарядното на Хасик в гърлото, но Хасик носеше под дрехите си броня от защитно стъкло и оръжията им се изплъзнаха. Той се търкаляше от звяра с копие в ръка, дори когато той се надигаше. Абан бе изхвърлен навън и се приземи тежко на земята в изблик на болка.
Хасик се размаза сред воините. После воините се размиха.
После всичко потъмня.
***
Абан се събуди на твърд дървен под. На няколко крачки от него в огнището гореше огън, който открадваше изтръпването от раните му и наново връщаше болката. Над него се наведе жена и избърса челото му с влажна кърпа.
– Ти си жив.
– Жив съм – съгласи се Абан. – Макар че в момента ми се иска да е иначе.
– Е, благодаря на Създателя за това – каза жената. – Новият господар каза, че всеки, който умре, ще бъде напътстван по самотния път от моето семейство.
Абан примижа на светлината.
– Новият господар? Хасик?
Жената кимна.
– Той уби трима от баджините. Отряза камъните от останалите. – Тя се изплю. – Не по-малко, отколкото заслужават.
– Сега промяната в правилата може да ви се струва облекчение – каза Абан – но в сравнение с това може да ви се стори, че баджините са благословия.
– За нас не са останали никакви благословии – каза жената – в тази епоха на фалшиви Избавители. Всичко, на което можем да се надяваме, е да оцелеем.
– В оцеляването винаги има надежда – каза Аббан. – Неведнъж съм зървал самотния път, но ето че лежа, все още дишам благодаря на Ала.
– Господаря казва, че си негов готвач – каза жената. – Мъжете ще заколят прасе, за да го опечеш. Празник за новото му племе.
– Племе от евнуси. – Абан се опита да седне. – Предполагам, че не разполагате с нещо, което да използвам, за да отровя месото?
– Ако имахме, отдавна щях да съм го използвала. – Жената протегна ръка, за да го издърпа в седнало положение. – Аз съм Доун.
– Красиво име – каза Абан. – Аз съм Абан асу Чабин ам’Хаман ам’Каджи. Ще имам нужда от помощта ти, ако искам да подготвя пиршество. Опасявам се, че няма да мога да стоя без патерици, а и тогава слабо.
– Имаме един стол с колелца, който дядо ми използваше, преди да почине – каза Доун.
– Да бъде прославен Създателят – каза Абан. – Ако можете да ми помогнете да се кача в него, ще ви бъда благодарен. Ако Хасик иска пиршество, би било разумно да не го караме да чака.
Доун кимна, излезе за кратко от стаята и се върна със стола на колелца. Той беше ръчно изработен и груб, но достатъчно здрав, за да побере значителната маса на Абан.
– Колко воини има Хасик сега? – Абан попита, докато тя го придвижваше към кухнята. Три жени, една по-възрастна и две по-млади, вече работеха по приготвянето на вечерята. Няколко от тях имаха натъртвания и всички гледаха надолу.
– Шестте все още са способни да се бият – каза Доун – макар че всички вече ходят тихо. Още двама са със счупени кости. Трима са останали навън в снега.
Един писък и светкавица привлякоха вниманието на Абан към прозореца. Беше тъмно, а по стъклата се бе натрупал сняг. Без съмнение шарумците бяха излезли да прочистят района от демони, нетърпеливи лечебната магия да успокои ранените им слабини.
Те няма да пораснат отново – искаше да им каже Абан. Магията щеше да излекува раните и счупените кости, но нямаше да порасне обратно това, което е било отрязано.
– А твоето семейство? – Попита Абан.
– Седем. – Доун кимна към другите жени. – Майка ми и дъщерите ми, зет ми, съпругът ми и свекърва ми.
– Бажинът уби ли някого? – Попита Абан, като протегна ръка, за да подуши подправките на стелажа.
Доун поклати глава.
– Не казаха нито дума на тесански, но беше ясно, че искат роби, а не да убиват. – Една от по-младите жени се разплака при това и сестра ѝ се пресегна да я утеши.
– Оцеляването е надежда – каза Абан.
– Ти не си като останалите – каза Доун. – Ти и новият господар говорите нашия език, а те се отнасят с теб…
– Аз съм кхафит – каза Абан. – Страхливец. В очите на воините аз не струвам повече от теб. Целият ни живот ще бъде на косъм, ако пирът не е задоволителен. Нека да разгледаме прасетата.
Абан се разтрепери, докато Доун го изкарваше на колела във вечерния сняг, прекосявайки осветения от лампи двор към кланицата. Шарум се разхождаше в мрака отвъд, осветен тук-там от проблясъци на светлината на прожекторите.
Баджините бяха убили повечето от другите животни, но прасетата бяха презрени. Имаше седем от тях, дебели и здрави. Устата на Абан се сви при тази гледка.
Тези прасета ще се продадат за хиляда драки за бройка на правилния купувач, той поклати глава от безполезната мисъл. Пазарът беше далече и не беше сигурно дали Абан някога ще го види отново.
Живей в настоящето – напомни си той – иначе няма да има бъдеще.
В кланицата имаше трима брадати мъже, всички бяха посинели и се движеха сковано. Двама от тях бяха в разцвета на силите си, другият беше по-възрастен, но все още здрав.
– Това. – Абан посочи най-доброто от тях. Пухкавото младо прасе изпищя, когато брадатите мъже го заклаха. Абан остави мъжете да работят, а Доун го избута обратно в кухнята, за да могат да планират менюто.
Хасик ги намери в двора.
– Радвам се да те видя буден, кхафит. Не съм забравил обещанието ти към мен. – Изглеждаше почти весел, сякаш всеки мъж, когото е направил евнух, е намалявал още повече собствения му срам.
– Винаги спазвам обещанията си – каза Абан. – За да изпечем прасето както трябва, ще са нужни нощ и ден.
Хасик кимна, докосвайки диаманта в центъра на чалмата си „Кай’Шарум“. В него имаше зрънце демонична кост и когато следващият път заговори, гласът му се разнесе из къщата, двора и обора.
– Племето на евнусите пости до залез слънце! Всеки, който бъде хванат да докосва храна, преди да съм дал думата на утрешния празник, ще изгуби и езика, и петела си.
– Ще си спомниш как завършиха за мен подобни подигравки – отбеляза Абан.
Хасик сви рамене.
– Един ден ще бъда слаб и човек или алагай ще ме убие. Дотогава съм силен и ще се подигравам, както си искам. – Той погледна в нощта. – Раните по плътта им вече са заздравели. Постът и пиршеството ще им помогнат да приемат новия си живот.
Абан кимна.
– Кай е мъдър. Това ще бъде трапеза, която те никога няма да забравят.
– По-добре – каза Хасик – иначе жените ще те опекат следващия път.
***
Абан издъхна в плевнята, притиснат от стола на колелца, и се наслаждаваше на топлината на въглищата и аромата на печено прасе. Това беше най-близкото му усещане за комфорт през всичките седмици на пленничеството му.
Това само влошаваше още повече нажежената до бяло агония, която го събуждаше.
Очите му се отвориха и видя Хасик, коленичил пред него с малкия си чук, а през вратата на обора проникваше светлина от зората. Докато Абан спеше, той бе освободил крака на кхафита от стола, поставил го бе на блок и бе счупил още една кост за Еверам.
Хасик се засмя, докато Абан крещеше.
– Никога не се уморявам от този звук, кхафит! Искам да знаеш какво означава да се събуждаш с мъка всеки ден.
– Ти… – Абан се изкашля.
– Какво беше това, кхафит? – Попита Хасик.
– …не… – Абан се затрудни да си поеме дъх, всяка дума тежеше на езика му. – …дори… не ми… позволи… да… предложа… моя… подкуп.
Хасик се усмихна.
– Добър ли беше?
Абан кимна.
– Удоволствие, на което дори дамаджиите се страхуват да… се отдадат.
Хасик се изправи и скръсти ръце.
– Това трябва да го чуя.
– Десетина хаса – каза Абан. – Избрани са, защото изглеждат почти еднакви с дамаджите, за да танцуват за вас на възглавници.
Хасик се изчерви в лицето и Абан осъзна грешката си.
– И какво да правя с хаса, без да имам петел?
– Има ремъци, които хазаите понякога носят, за да симулират, че имат мъжко копие – каза Абан. – Не излъгах, когато казах, че мога да ти дам златен член, по-гладък, по-голям и по-твърд, отколкото някога е бил истинският.
– Ако исках да се срамувам от подобна сбруя, нямаше да е Дамаджа, когото бих искал да чукам. – Хасик го погледна. – Не, щеше да бъдеш ти, когото да накарам да изреве, кхафите. По-гръмко дори от дъщерите и съпругите ти.
Той върна чука обратно в колана си.
– А сега се върни към приготвянето на пиршеството ми.
Еверам, ако имах само една капка отрова от тунелен аспид,помисли си Абан, но знаеше, че това е лъжа. Тук, осакатен дълбоко в зелените земи с шарумските дезертьори, които плячкосваха и грабеха, щеше да е глупак да отрови Хасик. Могъщият кай’шарум беше единствената му надежда за оцеляване, докато стигнат до красианските земи или до мрежата на Абан в Хралупата.
– По-добре кост наведнъж, отколкото копие в гърба или примка около врата ми – промълви той.
И така, изпече прасето с най-голямо внимание, като изглади кожата до твърда, вкусна обвивка, свързана с влажното, горещо месо чрез разтопен слой мазнина. Напътстваше и жените, като ги учеше да правят кускус и да приготвят ястия, подходящи за красианския вкус. Имаше едно баджинско ястие от грах, което можеше да се доближи до северната царевица, и Абан ги накара да го приготвят в изобилие, за да почетат новите мъже на Хасик.
Хасик беше в добро настроение през целия ден. Абан се погрижи и брадичката да пости, а миризмите дразнеха всички във фермата. По залез слънце дори баджините изглеждаха нетърпеливи, когато ги повикаха на трапезата.
Шарум беше взел чифт северни маси за пиршества и беше отрязал краката им, като ги беше сложил една до друга. Когато останалите пристигнаха, Хасик вече беше коленичил на легло от възглавници в началото на масата. „Орман.“ Той направи жест към единствената възглавница вдясно от себе си. Водачът на баджините го погледна, но не пожела да предизвика Хасик отново. Той коленичи, свел очи надолу. Останалите воини последваха примера му, коленичейки на голия под по четирима на една страна.
Когато воините се настаниха, Хасик посочи към подножието на масата.
– Чин.
Тримата анжийски мъже спазваха дистанция, обикаляйки извън обсега, докато не коленичиха заедно в подножието на масата, напрегнати от страх.
Бажинът се намръщи и Орман заговори.
– Ще вечеряме с Чин?
Ръката на Хасик се размаза, сграбчи брадата на воина и дръпна силно, разбивайки лицето му в масата. Той изрева и се бори, но Хасик държеше гъстата коса в юмрука си, като го държеше наведено, докато се успокои.
– Може би си мислиш, че колениченето от дясната ми страна ти дава право да ме разпитваш. – Каза Хасик. – Все още ли подкрепяш такива глупави мисли?
Орман бавно поклати глава.
– Не.
– Не? – Попита Хасик.
– Не, господарю – каза Орман.
Хасик измърмори, пусна брадата си и се държеше така, сякаш нищо не се е случило.
– Шарум седни.
Воините преминаха от коленичене в седене с военно умение. Колко ли часове бяха прекарали, за да го тренират в шарадж? Брадичките останаха на колене, както бе наредил Абан, като ги разграничаваше. Баджинът изглеждаше успокоен от това.
Няма място за мен – отбеляза Абан, доволен, че е преместен в кухнята, невидим. Той изпрати жените напред-назад, като напълни масата с парещи чинии, които задържаха вниманието на гладните мъже. Те вдишваха дълбоко, опитваха с носовете си, докато устата им се пълнеше със слюнка.
Накрая изкараха животното, което все още капеше на шиша. Топящата се мазнина се изсипваше в подноса под сочното животно.
– Пригответе стомасите си за чудо, за което не сте и сънували – каза Абан и се усмихна на погледите, които мъжете хвърлиха на прасето. Дори могъщият Шарум можеше да бъде омагьосан от аромата на свинско. Собственият му корем се гърчеше и мърмореше, отчаяно желаейки да се включи.
– Ела и седни зад мен от лявата ми страна, докато опитам това чудо, кхафите – каза Хасик.
– Кай ме почита – каза Абан.
– Глупости – каза Хасик. – Искам само да се уверя, че ще продължиш поста си. Твърде дебел си, Абане. Ще видиш, че това е за твое добро.
Абан беше толкова гладен, че би пожертвал още една кост, за да вкуси свинско, но беше безсмислено да спори. Орман, Хасик щеше да се задоволи с унижението. Ако Абан го разпитваше пред мъжете, Хасик нямаше да има друг избор, освен да го убие.
Или по-лошо – помисли си Абан. Той си пое дълбоко дъх. Засега струваше по-малко от един воин, но щом Хасик вкуси от прасето, Абан знаеше, че стойността му ще се повиши.
Все пак Хасик не даде разрешение да яде. Той скръсти ръце и затвори очи. Останалите на масата веднага направиха същото.
– Благословен Еверам – каза Хасик – който почита силния. Благодарим ти за пиршеството пред нас. Може и да е против твоя закон да вечеряме с месото на прасетата, но ти ми показа, че твоите закони са за слабите.
Той направи пауза.
– Някога и аз бях слаб. Воден от плътските удоволствия, дори когато те ми носеха болка и нещастие отново и отново. Направих най-слабата част от себе си свой владетел. – Той се изправи. – Сега тази част от мен е прекъсната и аз най-сетне съм свободен. Свободен да виждам света около себе си без слабост. За първи път виждам зърната в дюните и знам, че съм по-силен заради това.
Той погледна баджина.
– Не се съмнявам, че всички вие бихте забили копие в мен, ако имахте възможност, но сега ще видите как и вие сте свободни. Как сме станали силни.
Той погледна към Орман.
– Има ли други Шарум в района?
Орман кимна.
– Десетина ханджии са завзели една ферма надолу по пътя.
– Скоро ти и твоите хора ще имате възможност да посечете срама си върху нощните си братя. – Хасик се усмихна. – Ще откриете, че нищо не облекчава мъките ви така, както споделянето им.
Баджините останаха с мрачни лица, но Абан видя, че думите разпалиха нов глад в очите им. Хасик не грешеше.
Хасик погледна брадичката, превключвайки на техния език.
– Еверам ти се усмихва, брадичке. В новия ред дори ти можеш да претендираш за чест. Изборът е твой. Можете да бъдете роби или да се научите да се биете и да се присъедините към нас.
По-младите мъже замръзнаха, като се обърнаха да погледнат патриарха си. Той се поколеба, но само за миг. Поклони се, както го учеше Абан, като постави ръцете си на пода и докосна челото си между тях.
– Ще се бием.
– Тогава нека го запечатаме с пир! – Хасик се обади. Той вдигна ханша, който Абан му беше издълбал, и кожата се пропука, когато той го захапа и откъсна пълна хапка с месо. Очите му се разшириха, а след това настъпи хаос, докато мъжете се впускаха в храната.
Абан гледаше с болка как се натъпкват, но запази маската си на място, като хвърли на Хасик достатъчно жалък поглед, за да го задоволи, докато се подиграваше на гладуващия кхафит с лъскавите си пръсти и устни.
Имаше северна бира и тя течеше свободно, докато ядяха. Скоро баджаните се засмяха и дори брадичката сякаш се отпусна. Когато чиниите се изпразниха, напълниха и отново изпразниха, те започнаха да се забавят, хранейки се повече за удоволствие, отколкото от глад. Хасик се облегна на леглото си от възглавници, докато те пееха воински песни.
Най-накрая жените изнесоха празните чинии и трупа от стаята и Хасик погледна към брадичката.
– Вие ядохте от моето прасе – каза той. – Има само още едно нещо, което ти пречи да се присъединиш към евнусите.
Брадичките се спогледаха объркано, докато Орман се засмя и извади ножа.
Назад към част 7 Напред към част 9
