Брандън Сандерсън – РеДаун ЧАСТ 23

Глава 23

Появихме се до заседателната маса, на която Джешуа Уест беше отхвърлила предложението ми за съюз. Стаята беше празна и Джорген излезе през вратата, движейки се целенасочено. Последвах го, докато вървеше по коридора – той знаеше къде отива по-добре от мен.
Мъжът, който седеше зад бюрото, вдигна поглед и видимо се стресна.
– Трябва да говоря с Коб – каза Джорген. – Трябва да се явя при него незабавно. Той тук ли е?
– Разбира се – отвърна мъжът. – Почакайте малко. – Той отиде до вратата зад него и почука, след което я отвори. – Джорген Уест иска да ви види – каза той.
Адмирал Коб се запъти към вратата веднага, като погледна през рамото на рецепциониста към Джорген и мен.
– Звезди, радвам се, че се върнахте – каза Коб.
Видях как Джорген го разглежда внимателно. Този човек имаше бастуна на Коб и неговата куцота. Гласът му ми звучеше по същия начин, но и този на не-Ринакин също.
Джорген скъси разстоянието между тях, а аз останах близо. Не исках да бъда изоставена. Джорген сложи ръка на ръката на Коб и плъзна ръкава му достатъчно нагоре, за да разкрие гривната на китката му. Тя беше идентична с тази, която носеше не-Ринакин.
– Какво си… – започна фалшивият Коб.
– Снъглас, заведи ни при Корги – каза Джорген.
– Корги! – Снъгълс каза.
Миг по-късно се материализирахме пред един много изненадан на вид пилот, който лежеше на един дюшек с наполовин свален скафандър и дремеше.
О. Явно Джешуа не беше взела със себе си всички охлюви, които бяхме оставили.
– Ей… – изкрещя фалшивият Коб, но Джорген не му даде възможност да довърши.
– Снъглас, заведи ни при Снайд! – Изкрещя той.
– Снайд! – Каза Снъгълс.
Минахме под очите и изведнъж застанахме в складово помещение на непознат кораб, до кутия, съдържаща няколко малки сайтонични съзнания.
Усещах как Бабчето се отдалечава от нас. На този кораб имаше още няколко тайникса в други посоки, които вероятно захранваха хипердвигателите на Върховенството или хиперкомуникациите.
Фалшивият Коб се съвзе достатъчно, за да се отскубне от Джорген и да се придвижи към вратата, но Джорген го хвана отзад за шията, избута го на земята и после изви ръцете му зад гърба.
– Никъде няма да отидеш – каза той.
– Аз съм твоят командир – каза фалшивият Коб.
Джорген дори не си направи труда да отговори.
– Заведоха Бабчето в тази посока – казах аз, като посочих.
– Мисля, че корабът на родителите ми трябва да е акостирал наблизо – каза Джорген. – Да се разделим. Аз ще намеря родителите си и ще им докажа, че са попаднали в капан. Ти прибери Бабчето и след това скочи с хиперскок при мен. – Той отвори сандъка с охлюви и ми подаде един. – Мисля, че това е Снайд – каза той. – Ако престанем да можем да се намираме един друг, ще разберем, че другият е попаднал в инхибитор, и ще дойдем на помощ. Така става ли?
– Да – казах аз. Придвижих се до вратата, като надникнах през малкото прозорче, за да видя дали има някой там. Коридорът беше празен, така че излязохме от складовото помещение, като се насочихме в две различни посоки.
Целият този кораб караше кожата ми да настръхва. Искаше ми се да не се налагаше да правя това сам. Тайникс-Снайд се вкопчи в свивката на лакътя ми, сякаш чувстваше същото.
Бабчето и този, който я отдалечаваше оттук, трябваше да са напред, но не виждах и не чувах доказателства за някой друг. Корабът беше страшно празен, сякаш на борда му имаше само скелетен екипаж. Ако наистина вярваха, че хората са толкова агресивни, защо не бяха довели повече сили?
Бабче“ – казах аз през негативната сфера. – „Аз съм тук, на кораба, и идвам към теб. Къде те водят“?
Казват, че в килия за задържане“ – каза Бабчето. – „Изплюх се в очите на един от тях. Не мисля, че това им хареса много“.
Усмихнах се. Колкото повече опознавах Бабчето, толкова повече я харесвах.
Колко са те“?
Двама диони“ – каза тя. – „Едната е с мен, а другата с Куна. Но се надявам, че те ще ме заведат при Коб. Струва ми се, че го чувам“.
Коб е тук? Предполагах, че вече ще са го транспортирали. Чуваш ли го“? – Казах. През негативната сфера? Това нямаше смисъл. Коб не беше сайтоник. Не би трябвало да е възможно тя да го намери. Самата аз претърсих района, към който се беше насочила, но не успях да усетя нищо, освен няколко тайникса.
Да, сигурна съм, че е той. Той е точно отпред. Не е като онези другите гласове, тихите. Те ли са твоите хора“?
Моите хора“? – Какви гласове чуваше тя? Знаех, че е стара жена, но дали е загубила разсъдъка си?
Да, тези гласове. Те ме молят за помощ“.
Не знам кои са те“ – казах аз. – „Вероятно не трябва да им отговаряш, за всеки случай. Идвам да те взема, но на този кораб може да имат инхибитори. Те ще прекъснат използването на силите ти. Може би ще искаш да се измъкне сега“.
Сигурна съм, че Коб е там“ – каза Бабчето. – „Искам да го взема със себе си. Не знам дали мога да пътувам по начина, по който вие със Спенса го правите, но някои неща там се усещат толкова истински – мисля, че мога да опитам“.
Това беше риск, но едва ли можех да я виня за това.
Ще те следя, докато излезеш. А после ще се върна, за да помогна на Джорген. Ако не успееш да се справиш с хиперскока или се затормозиш, ще дойда да ти помогна“.
Благодаря ти“ – каза Бабчето. – „По духа ти мога да кажа, че имаш сърце на воин като моята внучка“.
Почувствах се странно трогната от това, макар че едва ли съм познавала някого от двамата. Продължих да се движа по коридора, като се оглеждах зад ъглите, за да се уверя, че няма никой.
Корабът продължаваше да е празен, което ме караше да се чувствам все по-неспокойно.
Стигнахме до килиите за задържане“ – каза Бабчето в съзнанието ми. – „Коб е тук. Звезди, той изглежда зле“.
Но е жив“? – Попитах аз.
Жив е. Не знам какво са му направили, но…“
Гласът на Бабчето прекъсна, когато част от кораба отпред замря в съзнанието ми. Вече не можех да се свържа с нея – тя беше изчезнала под облака от инхибитори.
Трябваше бързо да стигна дотам и да видя дали мога да го деактивирам. Забързах зад ъгъла.
И се върнах назад при звука на гласовете. Пред мен имаше хора, макар че все още не бях близо до населената зона на кораба. Не разбирах много от диалекта, на който говореха, а и бяха твърде далеч от мен, за да може щифтът ми да преведе. Но долових няколко думи, които разпознах.
Готови. Бързай. Напускане.
Тези хора си тръгваха. Бягаха в обратна посока, далеч от центъра на кораба.
От какво се опитваха да се измъкнат толкова бързо?
Трябваше да стигна до Бабчето, Коб и Куна, но тук нещо много не беше наред и исках да разбера какво е то.
Намери ли родителите си“? – Попитах Джорген.
Все още не“ – каза Джорген. – „Направили сме грешен завой. Сега се движа към тях. Фалшивият Коб си влачи краката, забавяйки ме“.
Исках да му предложа да счупи краката на фалшивия Коб, но това вероятно нямаше да им помогне да се движат по-бързо.
Знам къде са Бабчето и истинският Коб“ – казах аз. „Куна също е с тях. Ще ги доведа след малко. Първо трябва да проверя нещо“.
Прието“ – каза Джорген. – „Дръж ме в течение“.
Придвижих се в посоката, от която бяха дошли бягащите хора. В края на един кратък коридор открих врата с тежка дръжка, която беше затворена и заключена. Заслушах се, отвътре не се чуваше никакъв шум, а под вратата не се виждаше светлина.
Протегнах ръка през вратата, като усетих пространството отвъд нея чрез негативната сфера, и след това хиперскочих през нея.
Появих се в тъмна стая и веднага опипах стената за светлинен панел. Помещението се освети и там, в центъра на голямото помещение, имаше тайникс кутия с кабели и оборудване, монтирани отвън.
Направих крачка към нея, а после спрях. Устройството беше закачено към голяма тръба с широко отворен край, насочен към стената. Приличаше подозрително на оръдие…
А в кутията, прикрепена към него, усещах миниатюрното сайтонично съзнание на един тайникс.
О, не. Оперативните работници от Върховенството бяха казали, че нещо е „готово“ и те трябва да „побързат“ и да се махнат от него. Те имаха оръжие „остриета на ума“ и вместо да го насочат към небето, за да ни свалят, го бяха насочили към центъра на самия кораб.
То беше бомба и беше пригодено да се взриви.
Тук не бях на себе си, но знаех къде да отида за помощ.
На кораба има бомба“ – изпратих на Джорген. – „Отивам да взема Родж. – Дадох на Снайд координатите на контролната зала на „Скитащ лист“.
Родж нададе недостоен крясък, който охлювът в чантата му незабавно повтори.
– Мамка му! – Каза той. – Никога няма да свикна с това, което правиш!
Зачудих се дали Еф Ем получи такава реакция, когато двамата с Джил се промъкнаха да го видят. Сега нямаше време да говорим за това.
– Ела с мен – казах и посегнах към ръката му, след което наредих на Снайд да ни отведе обратно.
Появихме се отново в стаята до бомбата на тайникс.
– Искам да ти кажа да ме предупредиш, преди да го направиш – каза Родж, стиснал очи. – Но предполагам, че си го направила.
Направих жест към устройството.
– Намираме се в кораба на Върховенството – казах аз. – Това е бомба, нали? Можеш ли да я обезвредиш?
– Какво дали мога? – Родж огледа оборудването и видях как лицето му се изкриви от ужас, докато стигаше до същите заключения като мен. – Не знам нищо за бомбите! Не съм квалифициран да се справям с това.
Никой от нас не беше квалифициран, но не можех да позволя на Върховенството да взриви кораба с хората вътре.
– Ами ако счупим кутията? – Казах. – Ако махнем тайникса…
– Кутията е монтирана така, че да предотвратява манипулации – каза Родж и я огледа. – Не знам как работи, но мога да кажа толкова. Аланик, съжалявам. Не мога да я поправя. Трябва незабавно да се махнем от този кораб.
Разбрах. Той не можеше да направи нищо.
– Можеш ли да се върнеш? – Попитах го. – Аз ще отида за Джорген и останалите.
Родж кимна.
– Съжалявам.
– Върви – казах аз.
– Дрейп, заведи ме при Джил – каза той.
– Джил! – Каза Драпе. И тогава Родж изчезна, обратно към Странстващия лист.
Тръгнах по коридора по посока на сайтоничния инхибитор, като едновременно с това протегнах ръка към Джорген.
Трябва да се махнеш оттук. Можеш ли да стигнеш до родителите си“?
Работя върху това“ – каза Джорген. – „Хората от Върховенството ги отведоха в една стая, но тя е заключена. Аз се придвижвам към другата страна, опитвам се да намеря отворена врата. Фалшивият Коб не ми помага“.
Близо до Джорген усетих нов участък от мъртво пространство – в близост до него беше включен друг инхибитор, вероятно в стаята с човешките политици. Дори да оставя Бабчето, Куна и истинския Коб, за да се присъединя към него, не можех да скоча и да ги взема.
Работете бързо“ – казах си аз. – „Трябва да се измъкнем оттук“.
Тръгнах покрай затворените врати към страничния коридор напред и открих поредица от стаи с прозорци в стените. Куна беше в една от тях, а Бабчето и Коб – в друга, но щом се приближих до тях, звуците на вселената утихнаха.
Коб изглеждаше ужасно – по лицето му имаше синини и седеше притиснат до стената, сякаш му беше трудно да се задържи в седнало положение. Бабчето коленичи над него, а Куна стоеше в другата килия и ми направи знак.
– Аланик! – Извикаха те през стъклото. – Не знам какво планира да направи Винзик с нас…
– Той планира да ни взриви! – Изкрещях, докато се придвижвах. – Работим по въпроса. – Отворих вратите в края на коридора, търсейки инхибитора. Намерих килер и стая с няколко стари счупени стола. В края на коридора имаше още една врата, тази беше заключена.
Отстъпих назад и я ритнах с всичка сила. Дръжката се счупи при третия удар, аз я изтръгнах и махнах вратата.
Вътре имаше кутия за тайникс. Отворих я и на пода падна син и зелен охлюв.
Цитонната инхибиция избледня.
Аланик“ – каза Джорген в съзнанието ми. – „Не мога да стигна до тях. Всички хора от Върховенството избягаха, а ти изчезна и не мога…“
На път съм“ – казах аз. Не си губих времето да тичам отново по коридора. Хиперскочих обратно в стаята с Куна и ги хванах грубо за ръцете.
Изведете Коб навън“ – изпратих на Бабчето. Тя сигурно вече се беше подготвила да го направи, защото те изчезнаха още преди да съм довършила мисълта. Значи тя можеше да направи хиперскок. Това беше добре. Едно нещо по-малко, което трябваше да свърша в неизвестното време, преди този кораб да експлодира.
Снайд, заведи ме при Дрейп“ – казах аз и с Куна минахме под невиждащите очи, докато скачахме към контролната зала на „Скитащ лист“. Оставих Куна в краката на малко по-малко изненадания Родж, а след това със Снайд хиперскочихме обратно към транспортния кораб на Върховенството, този път в складовото помещение, където се бяхме приземили първоначално.
Потеглих с бяг към зоната на кораба, където можех да усетя Джорген. Усетих паниката му още преди да го достигна. Той стоеше в тясно помещение за наблюдение с изглед към стъпаловидна заседателна зала, която очевидно беше предназначена за голямо събиране на хора. Фалшивият Коб изглежда беше избягал от Джорген, защото не го видях тук. От другата страна на прозореца имаше около дузина хора, включително Джешуа Уест, която стоеше точно срещу стъклото. Един от другите хора – мъж, който приличаше на по-възрастна версия на Джорген – вдигна един от столовете и го хвърли към стъклото.
Сигурно беше някакъв вид подсилена пластмаса, защото не се счупи.
– Хора от Метален Рой! – каза един глас. Той идваше от високоговорител вътре в стаята, но беше достатъчно силен, за да го чуем дори оттук. – Заради годините ви на съпротива бяхте оценени като твърде агресивни, за да живеете. Ще посрещнете края си за доброто на всички. С нашата милост ще сложим край на живота ви бързо. Болката ви ще бъде кратка. Смъртта ви ще бъде съобщена на вашата планета, за да може тя да скърби за вас. Може да имате малко време да се сбогувате.
– Колко любезно от тяхна страна – казах аз.
Джорген удари с юмруци по прозореца. Вътре в стаята видях как политиците започват да се паникьосват.
Както би трябвало. Не можехме да ги измъкнем оттам. Висшестоящите може и да се задоволяват само с поробването на моя народ, но хората?
Тях щяха да унищожат.
– Трябва да намерим този инхибитор – казах аз и Джорген кимна, като се насочи към вратата.
Тръгнах по коридора в обратна посока. Но в тази част на кораба нямаше много пукнатини – а всички останали инхибитори бяха вътре в зоната, която инхибираха, а не извън нея. Макар че от всяка страна имаше врата, всички те бяха заключени и подсилени далеч по-добре от килера.
Обиколих кръга около заседателната зала, докато се срещна с Джорген, и след това проверихме два пъти зоните, които всеки от нас беше проверил преди това.
Нито една от вратите не поддаде, колкото и силно да удряхме по тях.
Когато отново стигнахме до залата за наблюдение, Джешуа все още стоеше до стъклото. Тя се обърна и погледна Джорген.
– Потърсете кутията – изкрещя той през стъклото към нея. – Кутия с тайникс в нея!
– Върви – измърмори тя към него.
Джорген поклати глава и отново удари с юмруци по стъклото.
– Върви! – Джешуа изкрещя на Джорген през стъклото. Гласът ѝ беше слаб, но успях да разбера какво каза след това. – Справи се по-добре от нас.
Нямаше да успеем да ги спасим. Нямаше какво повече да направим тук.
Сложих ръка на рамото на Джорген. Той все още държеше Снъгълс в чантата си. Нямаше нужда да го изваждам.
– Тя е права – казах аз. – Трябва да тръгваме.
– Не! – Изкрещя Джорген. По бузите му вече се стичаха сълзи.
Той нямаше да си тръгне, но не можех да го оставя да умре тук.
Не рискувах с охлюва. Достигнах през негативната сфера до хангара на Скитащия лист и дръпнах.
През негативната сфера чух писък.

Назад към част 22                                                                 Напред към част 24

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!