Осмели се да обичаш-Книга 1-Истина или предизвикателство-част 10

Глава 9

Без да е въодушевена от перспективата за предстоящия ден, Маги лежеше в леглото, желаейки сънят, който и беше отказал, да се върне. Не искаше да става, защото според нея имаше само едно по-лошо нещо от това да се събудиш с махмурлук, който не си беше заслужила по забавен начин, и това беше да се събудиш с твърде ясен спомен за това, което се беше случило между нея и Три.
Този човек беше спасил гърба ѝ в немалка степен.
Беше я пренесъл по два етажа стълби. В стил принцеса.
Даде и лекарства. Позволи и да ползва душа му. И намери ключовете ѝ.
Но след като я напои с лекарства за алергии – това беше нейната история и гордостта изискваше да се придържа към нея – нещата започнаха да се размиват около момента, в който ѝ даде да се преоблече.
И сега, когато си мислеше за дрехите, свещена крава, тениската му беше мека. А миризмата…
От пространството непосредствено зад нея се чу нечленоразделно похъркване и един остър лакът я удари в гръбнака.
Ой.
Лакътят бе последван от удара на безжизнена ръка по лицето ѝ и ледения натиск на пръсти с размер седем от вътрешната страна на коляното ѝ. Претърколи се по гръб и избута от пътя си разпилените крайници на Ава, като мислено промени предишната си мисъл. Значи имаше две по-лоши неща, а споделянето на едно легло с приятелката ѝ, която се бореше с махове, беше другото.
Ава вдигна единия си клепач.
– Боже, ти си отвратителна.
Маги въздъхна. Очите ѝ все още бяха неприятно подути, а устните ѝ сякаш току-що бяха инжектирани с хилорон – вероятно щеше да минат още няколко дни, преди лицето ѝ да се нормализира.
– Ава. Защо си в леглото ми? Отново.
– Предозирала си с лекарства за алергия. Спасих живота ти, като спах тук с теб.
Мм-хм. Точно така.
– Снощи те изгоних. Помня.
Изстреляла юмрук високо над главата си, Ава се протегна.
– Да, отидох в съседната стая и се забавих. Но дотогава семето за преспиване вече беше пуснало корени. Така че се върнах и пропълзях. Знаеш, че обичам нощувките.
Тогава веждите на Ава се сключиха и тя подсмъркна несигурно към възглавницата си. Погледна назад към Маги и се приближи, като отново подсмърчаше.
– Снощи не забелязах, но нещо мирише много приятно.
– Ава – изпищя Маги и се засмя, когато подсмърчането завърши с носа на Ава, заровен в шията ѝ. – Първо с несъгласуваното преспиване, а сега на практика си… Уф, отгоре ми. Аз не съм такова момиче!
Входната врата се отвори и затвори с трясък.
– Сериозно, какво е това? Пипер… чай? – Ава попита със съсредоточена гримаса на лицето си.
– Знам, хубаво е, нали? Не си ли забелязала колко хубаво мирише Апартамент три? – Маги придърпа ъгълчето на тениската към носа си. После се намръщи. – Само че това не е прах за пране. Нали не мислиш, че той… Той не би…
Изблик на смях се освободи от гърдите ѝ при мисълта за нейният бивши заклет враг, който и дава риза от горната част на коша за пране, просто заради старите времена.
– Да ти даде блуза от пода на банята си? Това би било страхотно. – Носът на Ава се спускаше по гърдите ѝ. – Само че тя мирише на чисто. Всъщност не толкова ризата, колкото ти.
Измиването на тялото. Снощи не беше успяла да усети миризмата му с подутите си ноздри, но…
– Маги, сигурна ли си, че не са те чесали горе, защото апартамент три е навсякъде по теб.
– Ава – изрева тя, – ти така нарушаваш балона ми.
– Пф. Ти си моята най-добра приятелка. Нямаш право на балон.
– Доставка на понички – обади се Сам в коридора. – Ако не си облеена, няма да има възражения тук – честна дума!
Маги погледна покрай тъмната каша от косата на Ава, преметната през нея, към вратата, където Сам беше хванал рамката с една ръка, а около него се беше разпилял пакет старомодни понички.
– Сам! Какво, по дяволите?
Толкова за плана ѝ да отложи миенето на пода с още една седмица.
Ава седна, разкрачена на крака на Маги, с развеселено изражение на лицето.
– Ето силата на внушението между момичетата.

***

Изкачвайки стълбището, Маги си каза да се овладее. Следващите пет до десет минути не трябваше да са голяма работа. Да, те трябваше да се случат. Но да се ядосваш заради едно просто връщане на дрехи, последвано от няколко думи на благодарност – не беше необходимо.
Така че тя не беше съвсем наясно как са преминали тези последни мигове преди да заспи. А след като се събуди, може да е била малко по-чувствителна от обикновено. И какво от това? Тайлър щеше да я увери, че няма за какво да гори от срам. Че всъщност не го е опипвала по начина, по който беше сигурна, че го е опипвала. И че всичко с новото им скъпоценно приятелство е наред.
На върха на стълбите тя отиде до вратата му и почука.
Това щеше да е бързо. Безболезнено.
Той щеше да се изцепи, че е оставила слюнка. За това, че отоците са по-добре. Нещо такова. Тя щеше да му покаже пръст. Но по един наполовина любящ, знаеш колко съм ти благодарна начин.
Не говореше нищо смислено.
Без сърдечна прегръдка.
Никакъв Енрике Иглесиас, който да пее на заден план за това, че е нейния герой, рицар.
Тежкото стъпване на Тай прозвуча, когато той се приближи до вратата. Ключалката се завъртя и коремът ѝ я последва.
Този горещ прилив във вените ѝ не беше очакване. Не беше вълнение да го види.
Определено не.
Беше нервност заради оправданата слюнка, която беше изпуснала върху стомаха му. За хъркането. Или, че го е блъскала с лакти, докато се е въргаляла… заспала в скута му… докато той е седял там с ръка, опряна на нея, по начин, който я накара да си помисли, че може би не е имал нищо против.
Вратата се отвори и Тайлър я посрещна с любимата ѝ усмивка и зъл блясък в очите.
– Добро утро, красавице.
Той се шегуваше. Стягането, когато тя извъртя очи, ѝ напомни за това, което огледалото твърдо потвърди. Красива не беше в менюто за днес. Но вместо да поднесе някакъв остроумен отговор, Маги се оказа извън равновесие и изненадана. Твърде увлечена от гледката на стоящия пред нея и от нервното трептене, което започна да се появява в корема ѝ с неистова сила, за да направи нещо повече от това да си удари един мислен шамар.
Защото изведнъж разбра на какво се дължеше абсурдната ѝ реакция на близостта им. Това, което тихо, коварно се бе надигало още от първата им среща.
Боже, може би дори преди това.
Тя разпозна знаците отпреди толкова години. Приливът на възбуда и бодливото съзнание, които шепнеха по кожата ѝ всеки път, когато Тайлър беше наблизо. А когато го нямаше, усещането, че някак си чака, почти затаила дъх, очаквайки кога ще го види следващия път и най-накрая ще може отново да диша правилно. Разсеяните мисли. Разчитането на всяко случайно, непреднамерено действие… отричането.
Това беше влюбване.
И това беше последното нещо, което и трябваше да попречи на зараждащото се приятелство.
Какво щеше да прави с едно влюбване? Тя не се интересуваше от връзка. Беше се заклела на Тайлър, че няма да се влюби в него. Но сега беше тук, примигвайки към мъжа, който я караше да си връзва езика и сърцето ѝ да бие прекалено бързо.
– Искаш ли да влезеш? – предложи той, без да си дава сметка за притеснението ѝ. – Предполагам, че си тук заради цялата тази история с безкрайната благодарност. Знам, че никога няма да можеш да ми благодариш достатъчно, но имам няколко минути, ако искаш да опиташ.
Събери се, момиче.
Това не беше време за неловко взиране.
Принуждавайки се към нахалство, което не усещаше, Маги подаде дрехите, които беше изпрала, и пластмасовата опаковка с донълтите с пудра захар, които беше взела тази сутрин.
– Да, благодаря за приятното прекарване, но трябва да се прибирам.
Тайлър кимна.
– Има едно нещо. Трябва да направя. – Тя се опита да преглътне буцата в гърлото си. Лъжата, защото нещо, какво нещо? – Така че трябва да отида. Но наистина оценявам това, което си направил.
– Добре, Маги. Ще се видим.
– До скоро.

Назад към част 9                                                              Напред към част 11

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!