Джанин Фрост – Тази страна на гроба ЧАСТ 22

Глава 22

Самолетът се приземи точно в момента, в който небето се отвори и проливен дъжд заля самолета.
Въпреки че нямах търпение да започна, част от мен се оплакваше от факта, че скоро ще трябва отново да нанасям миризливия си репелент срещу фантоми. Летищната охрана щеше да се възпротиви на опита ми да се кача на борда на самолета, докато съм покрита с трева, а и не мислех, че истинското ми обяснение „Но трябва да се пазя от духовете с тях!“ щеше да им се хареса.
Взех куфара си от горния багажник – липсваше ми обичайното скривалище за оръжия – и се измъкнах от самолета с другите пътници по схемата „чакай-стани-чакай“. След като стъпих на трапа, можех да се движа свободно и не ми отне много време да стигна до зоната за изчакване на пътниците. Кръгъл поглед наоколо не показа лицето, което търсех, и във въздуха не се усещаше никакъв предупредителен прилив на свръхестествена енергия. Намръщена, погледнах часовника си. Не, не бях дошла рано. Всъщност самолетът закъсняваше с около петнайсет минути. И така, къде беше Менчерес?
– Кат, добре дошла.
Завъртях се, като за секунда примижах към високия непознат с руса коса – и после се засмях.
– Боже, това е невероятно.
Лекият намек за усмивка на лицето на Менчерес ми беше познат, но не и много повече. Среднощно черната му коса и вежди сега бяха златисто руси, погледът му с цвят на въглен – лазурно син, а вместо нормалните, скъпи на вид панталони и ризи с дълъг ръкав, които предпочиташе, Менчерес беше облякъл тениска на Ед Харди и борд шорти.
Най-изненадваща за мен обаче беше аурата му. Или липсата на такава. Като изключим липсващия сърдечен ритъм, почти бих се заклела, че е човек, защото почти никаква предвечна енергия не раздвижваше въздуха около нас. Като се има предвид, че да си около Менчерес обикновено се чувствах като да летя с метален чадър по време на гръмотевична буря, бях смаяна колко старателно е успял да прикрие нивото на силата си.
– А аз си мислех, че съм добра в тези неща с маскировката и криенето – продължих аз, като с неясен жест обхванах новопоявилата се гарванова коса, кафявите си контактни лещи и изкуствено потъмнялата си кожа, благодарение на един от онези кремове за тен в бутилка. Дори бях сгъстила и потъмнила веждите си и бях боядисала прасковените кичури по ръцете си от златисто-червени в кафяви. Преди това един вампир ме беше разпознал заради червения оттенък на подмишниците ми, въпреки че тази сутрин се бях обръснала.
– Имам малко повече практика от теб – отвърна Менчерес със сух хумор и взе чантата ми, въпреки че лесно можех да я нося. Не спорих. Той не беше шовинист, просто идваше от друга епоха. Съвсем различна епоха, като се има предвид разликата от четири и половина хилядолетия между нашите възрасти.
Излязохме от летището, без да кажем нищо повече, без да искаме да привличаме вниманието към себе си, в случай че това място се наблюдаваше или от гулите на Аполон, или от тези на другата секта. Не можехме да бъдем прекалено внимателни, въпреки че Боунс вече беше излизъл през последните три нощи с Денис в Охайо. С нейната способност да се преобразява в точно мое копие се съмнявах, че някой освен него, Спейд, Менчерес или Кира има представа, че истинският Червен жътвар е в Мемфис, вместо да обикаля баровете и клубовете с Боунс.
Все пак, за да отхвърли още повече подозренията, Кира не се присъедини към Менчерес, докато претърсвахме района на Мемфис. Тя се занимаваше с делата си както обикновено, което улесняваше поддържането на фарса, че Менчерес все още си е у дома с нея. Чувствах се зле, че съм причината двамата да са в различни щати толкова рано във връзката си, но също така знаех, че и двамата разбират необходимостта. Кира е била частен детектив, така че знаеше всичко за следенето, а Менчерес си играеше на ловене на лоши момчета още от времето на пирамидите.
След като се качихме в колата, Менчерес ми подаде чанта от задната седалка. Дори не беше нужно да я отварям, за да разбера какво съдържа. Миризмата предхождаше съдържанието ѝ, но двете билки бяха толкова ефикасни, колкото Фабиан беше обещал. През последните четири дни ме бяха проследили само няколко призрака и аз ги изпратих да си ходят с учтиво формулирана директива.
Държах торбичката в скута си, като си казвах, че все още не е нужно да започвам да я пъхам в дрехите си. Просто отлагам неизбежното, знаех си, но eau de garlique stoner не беше любимият ми парфюм. Прехвърлих тъмните си очила на върха на главата си, като вече не се нуждаех от тях за прикриване, и се настаних по-удобно на седалката. Щях да изчакам около час, преди да се обадя на Боунс.
Беше единайсет часа вечерта; вероятно тъкмо пристигаше в някоя от последните горещи точки на Охайо с Денис и Спейд.
Бяхме на няколко мили от летището, когато взрив от енергия удари колата като невидима бомба. Инстинктивно посегнах към ръкавите си, забравяйки, че нямам ножове, прикрепени към ръцете ми, когато осъзнах, че това е просто Менчерес, който свали щитовете си.
– Следващият път, какво ще кажеш за предупреждение, преди да го направиш? – Казах раздразнено. – Мислех, че ни нападат.
– Извинявам се – отвърна той веднага, сгъвайки аурата си обратно, докато вече не се усещаше като експлозив. – Не исках да те тревожа.
Тревожиш ме, откакто се запознахме, о, древен страшнико, беше саркастичната ми мисъл, но не я изрекох на глас и той вече не можеше да я прочете от ума ми. Само една от многото причини, поради които се радвах, че съм преминала от получовек към предимно мъртвец.
После, също толкова внезапно, както преди малко ме бе поразила силата му, ме връхлетя чувството за вина.
Необикновената сила, възрастта и виденията за бъдещето на Менчерес винаги са ме плашели, но той не можеше да не бъде такъв, какъвто беше. Точно както аз не можех да не бъда полукръвна преди или да се храня от вампири и да поглъщам силите им сега. По скалата на странностите вероятно превъзхождах Менчерес, но все още позволявах на неудобството си от неговата необичайност да повлияе на начина, по който мислех за него.
Ако Боунс доживееше още няколко хиляди години – а Бог знаеше, че се надявах да го направи – можеше да се окаже, че и той притежава много от необичайните способности на Менчерес. Менчерес сподели с Боунс наследството си от сили, като му даде възможност да чете мисли и да повиши силата си за една нощ, а не знаехме колко още неща можеха да се появят с течение на времето. Как щеше да ми хареса, ако хората се отнасяха подозрително към Боунс, защото силите му го правеха различен от повечето други вампири? Дори само тази мисъл ме накара да се разпаля от гняв. Да, знаех как би ми харесало; щях да искам да им набия задниците навсякъде.
– Аз съм тази, която ти дължи извинение – казах аз, взирайки се в драстично променения профил на Менчерес. – Още преди да ти се разсърдя, че не ми каза, че си изтрил един месец от живота ми, когато бях на шестнайсет, винаги си ме карал да се чувствам неловко, и то най-вече защото съм била лицемер.
Той ме погледна с най-странното изражение на лицето си.
– Страхувам се, че не те разбирам, Кат.
– Слугите на Аполон не са единствените, които са виновни за това, че се страхуват от някого само защото е различен – отвърнах тихо. – Човек би си помислил, че с начина, по който израснах, щях да знам по-добре, но все пак в крайна сметка направих същото с теб. Съжалявам, Менчерес. Ти заслужаваше нещо по-добро от това.
Колата намали скоростта, когато той отби в страни от пътя и изчака да спрем, преди да срещне погледа ми.
– Не ми дължиш извинение. – Всяка дума беше произнесена така, сякаш беше отделно изречение. – Нито с думи, нито с дела никога не си ме използвала за собствена изгода, а аз не мога да кажа същото за действията си спрямо теб.
Преди осем месеца може би щях да отвърна: „Така е, приятелю!“, но оттогава много неща се бяха променили.
– Не знам какво е да държиш заедно огромна свръхестествена линия повече от четири хилядолетия. Най-многото, което направих на старата си работа, беше да ръководя екип от шестдесет войници за около пет години. Въпреки че няма сравнение между двете, все пак трябваше да направя някои „по-големи добри решения, които бяха наистина трудни, така че макар да ти бях ядосана за това, което направи, някаква част от мен все пак те разбираше. Освен това – усмихнах се язвително – след като твоите манипулации събраха мен и Боунс, ми е трудно да се оправдая, че все още изпитвам злоба. – Менчерес пое ръката ми и я допря до челото си в странно формален жест.
– Почиташ ме с прошката си.
– А ти можеш да ме почетеш, като приемеш извинението ми, защото независимо от това, което си направил, аз също съм сгрешила – контрирах аз.
Той пусна ръката ми, а по чертите му премина израз на забавление, преди отново да станат непроницаеми.
– Ти си много упорита жена. Извинението се приема.
– Благодаря ти. – След това се усмихнах леко, срамежливо. – Добре, стига с тези интимни признания, нали? Да отидем да намерим няколко фанатични гули и да ги накараме да ни заведат при техния лидер.
Фалшивият лазурен поглед на Менчерес блесна с намек за ужасяващо смъртоносния вампир, който беше под мекото си, коректно поведение.
– Да – каза той, изтегляйки думата. – Така. Ед и Скреч вече са пристигнали в града. Влад ще ни посрещне тази вечер в градската къща, която наех. Щом всички сме тук, ще започнем лова.

***

От нашата група Дейв беше първият, който намери следа в Мемфис. Седмица след като пристигнахме, той съобщи чрез Фабиан, че е установил контакт с някои гули, които имали определено предубеждение към вампирите. Не бяхме сигурни дали са пряко свързани с Аполон, или са просто някакви фанатици, но според Дейв той е прекарал една забавна вечер, слушайки ги да разказват как вампирите и гулите трябва да живеят отделно, без да се смесват. Че срещите/браковете помежду им били замърсяване на вида и само чрез сепаратизъм можело да се постигне истинска „сила и чистота“.
Звучеше като глупостите, които биха проповядвали слугите на Аполон, като се има предвид, че той беше нещо като немъртва версия на Великия дракон на ККП. Дейв имаше предварителна среща със същата група утре вечер и аз нямах намерение да се намесвам. Нямаше нужда да си подаваме ръка, като сме нетърпеливи и грабваме пешките, ако чакането означаваше, че вместо това можем да се доберем до краля. Надявах се, че след още няколко срещи Дейв ще получи достатъчно доверие, за да бъде пуснат по-надълбоко в извратената група на гулите.
Що се отнася до Влад, Менчерес и мен, ние бяхме на нула. Източниците на Тими сочеха някаква странна активност в баровете, освен това бях пуснала информацията на Тейт и той потвърди, че напоследък нивото на престъпността в Мемфис се е повишило, което също добавяше достоверност, че това е районът, в който най-вероятно е съсредоточен Аполон. Но въпреки че през изминалите седем дни бяхме обиколили местните барове в търсене на заподозрени, не бяхме открили нищо друго, освен признателност за многото разнообразни вкусове на барбекюто в града. Или може би това беше само мое мнение. Храненето от запечатаните торбички с кръвта на Боунс ме подхранваше, но все пак обичах да разнообразявам малко вкуса си.
Мобилният телефон завибрира в страничния джоб на дънките ми. Извадих го, като разпознах номера, преди да отговоря.
– Жътвар. – Гласът на Ед беше достатъчно тих, за да ми е трудно да го чуя.
– Имаш ли нещо? – Попитах веднага, като се изправих. Двамата със Скреч бяха на другия край на града, в друга популярна кръчма; надявах се да е по-плодотворна от гмуркането, в което бяхме попаднали аз, Влад и Менчерес.
– Може би – каза Ед, все още толкова ниско, че ми се наложи да се напрегна. Бих му казал да ми пише, ако се притеснява, че ще го подслушват, но както разбрах преди, това беше едно от модерните умения, които все още не беше овладял. – По-рано дойдоха някакви костотрошачи – продължи той. – От тях също се носеше неприятна вибрация. Чух един от тях да споменава за автотеатър „Фалкон“ и преди около десет минути всички си тръгнаха.
Автотеатър?
– Имаш предвид автокино, нали? – Попитах, за да се уверя, че това не е жаргон за нещо друго.
Ед изхърка.
– Разбира се. Проверих го, преди да ти се обадя. Намира се на Съмър Авеню, близо до път И-40.
Ед може и да не можеше да пише текстови съобщения, но за щастие MapQuest не беше извън възможностите му.
– Добре. Тръгвай натам, но не по-рано от десет минути, в случай че те наблюдават. Аз ще тръгна сега.
– Ще се видим там – измърмори той и затвори слушалката.
– На грешното място сме – обявих на Менчерес и Влад, докато сигнализирах на бармана. – Да платим и да се махаме оттук.
Веждите на Влад се вдигнаха.
– Направи уточнение – изрече той.
Намалих гласа си. Писането на съобщения може и да е по-тихо, но също така е безсмислено, когато и двамата са там.
– Ед е чул за някаква странна дейност в автокино „Фалкон“, сякаш думите „дейност“ и „автокино“ в едно изречение не бяха достатъчно странни. – Менчерес ме погледна странно.
– Защо?
Понечих да кажа: „Защото са остарели“, но после си припомних, че за човек на възраст като Менчерес дискотеките все още изглеждат като нова форма на забавление.
– Защото прогресът е безмилостна кучка – на това се спрях, последвано от – Лошата новина е, че ако киното все още е отворено, а не изоставено, ще имаме хора, за които да се притесняваме, ако Ед е прав и нещо се случи.
– Drive-ins – каза Влад, а устните му се свиха по начин, който подсказваше, че не е бил техен фен дори когато са били популярни. – Предполагам, че това е по-добре от обикновено кино. По-малко хора в автокината, а ако са такива, каквито ги помня, повечето от хората там така или иначе няма да се концентрират върху нищо друго, освен върху блудство.
Пренебрежителният му тон почти ме разсмя. Кой знаеше, че прочутият бич на подземния свят гледаше през пръсти на „драйв-ин“?
– Не всеки има собствен замък, в който да се върне, когато е млад и възбуден – казах аз и устните ми потрепнаха.
Погледът, който ми хвърли, беше повече от циничен.
– Младостта ми беше прекарана в постоянна война, а не в преследване на нежни съблазни.
Лично аз си мислех, че нежност е последната дума, която бих свързала с Влад, но трябваше да сме на различни места, да проследяваме гули и всичко останало. Погледнах часовника си. Десет и четиридесет и пет. Това е добре, но беше петък вечер, така че автокиното щеше да е толкова пълно, колкото е възможно да побере.
– Е, момчета – казах аз, като поставих няколко банкноти на масата. – Хайде да отидем на кино.

Назад към част 21                                                                 Напред към част 23

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!