Глава 4
Слънчевата светлина целува устните ѝ и гали бузите ѝ, преди да стопли клепачите ѝ. Наблюдавам с възторжено внимание как блестящата топлина облъчва полупрозрачната ѝ кожа, преди бавно да се разтвори. Тя примигва бързо, после разтрива уморените си очи с обратната страна на ръката си. След това, гъвкава и грациозна като котка, протяга ръце над главата си и се прозява, а в гърлото ѝ се разнася дрезгав, зноен звук.
– Добро утро, любов – усмихвам се, гласът ми е гладък като коприна.
Шокиращо притваря уморените си очи и се опитва да изкрещи, но страхът е откраднал дъха ѝ. Това няма значение. Никой нямаше да чуе виковете ѝ. Нито пък щеше да им пука.
– Къде съм? – Заеква тя.
Поглеждам от двете ни страни.
– Ами… това е това, което бихте нарекли легло. Знаеш ли, някои хора обичат да спят на тях. Дори се чукат върху тях. Аз предпочитам последното.
Амели присвива очи и стиска пълните си устни.
– Знам това. Как стигнах дотук? И какво направи с мен? – Издърпва завивката до брадичката си и се премества на ръба на леглото.
– Очевидно те сложих в леглото – моето легло. И не съм ти направил нищо. Поне все още не. – Приближавам се до нея и наблюдавам как очите ѝ се разширяват, забелязвайки голите ми гърди. – И ако исках да видя какво има под тази нощница, повярвай ми, сега щеше да си гола и разкрачена. И ако имаш късмет, езикът ми щеше да е заровен дълбоко в теб. – Дърпам завивките, само за да я разтревожа още повече, и тя не ме разочарова. По лицето ми се разстила бавна усмивка.
– Ти си болен.
– Наричали са ме и с по-лошо от това – свивам рамене.
– Ти си отвратително, извратено парче лайно.
– И по-лошо от това.
Долната ѝ устна трепва и тя бързо я прибира между зъбите си.
– Какво искаш от мен?
Посягам с пръсти към нежната материя на сатенената ѝ нощница. В главата ми проблясва образът, в който я разкъсвам, и в корема ми потъва топлина.
– Засега… искам да ми кажеш кой те е изпратил.
Амели се обръща към мен и се намръщва, сякаш току-що съм я зашлевил.
– Кой ме е изпратил?
Усмихвам се. Не обичайната ми усмивка, която подмокря чорапогащниците и от която мацките отслабват в коленете. Не, давам ѝ онази, която ѝ дава да разбере колко шибан мога да бъда. Тази, която и казва, че ще я разкъсам крайник по крайник само заради самата нея. Тази, която и показва колко зъл съм в действителност. Колко мрачен съм. Ако преди тя не е била сигурна на какво съм способен, сега няма как да сбърка.
Амели преглъща, раздразнението в изражението ѝ се изтрива и се заменя с неподражаем страх. Тя ме вижда такъв, какъвто съм: чудовище. Подло, отвратително, безмилостно. Това, от което са сътворени кошмарите. И ето я тук, в едно легло с олицетворението на греха. Дори невинността ѝ не може да я спаси.
– Никой не ме е пращал – заявява тя с непоколебима убеденост.
Приближавам се, толкова близо, че съм заобиколен от аромата ѝ. Толкова близо, че усещам топлината на тялото ѝ, която ме облива, и мога да преброя всеки един от скъпоценните удари на сърцето ѝ.
– О? – Усмихвам се с повдигнато чело. – Никой не те е изпратил, но ти случайно знаеш кой съм? Сякаш това е публично известно?
Отчаянието осветява очите ѝ, необичайният цвят става все по-ярък, горещ.
– Кълна се, че никой не ме е изпратил.
Преди да успее да си поеме дъх, съм върху нея, притиснал тялото ѝ под себе си. Тя не може да помръдне. Не може да говори. Едва ли може да мисли. Всичко, което усеща, съм аз, който владея въздуха, който тя бързо диша.
– Сега, мило момиче, ще те попитам още веднъж, преди да откъсна тази красива малка главичка от раменете ти. Кой те изпрати?
Тя потръпва, а устата ѝ е разтворена от ужас. Знам какво вижда, когато ме погледне. Толкова студени очи, че са почти непрозрачни. Бели, блестящи зъби, които сега изглеждат като остри като бръснач кътници. Бледа, пепелява кожа, която говори за стари вуду легенди, разказвани около огъня, предупреждаващи децата за опасни, зли същества, които жадуват за душите им.
Тя ме вижда и аз ѝ позволявам. Може би заради шока, а може би защото знам, че тя никога няма да оцелее достатъчно дълго, за да потвърди легендите на своя народ. Но ѝ позволявам да приеме всичко това… кошмара, който съм аз. Тъмнината, която трябва да я убие… но иска да я притежава.
– Моля те… кълна се – изревава тя през треперещите си устни. – Никой. Никой не ме е изпратил.
Изпускам съскане между стиснатите си зъби.
– Виждаш ли, аз не ти вярвам. Сега или ще ми кажеш истината, или ще бъда принуден да прибягна до по-… плътски… форми на убеждаване. – Приближавам лицето си до нейното, толкова близо, че споделяме един и същи дъх. – А аз наистина не искам да правя това. Толкова е жалко това красиво лице да се изгуби.
В ъгълчетата на очите ѝ поникват сълзи и се плъзгат по страните на лицето ѝ. Дори не се опитвам да се съпротивлявам; не мога. Навеждам се напред и облизвам солената влага, вкусвайки сместа от сладката ѝ кожа и сълзите. Когато тръпки разтърсват тялото ѝ, я поглеждам надолу през еуфоричната си мъгла и се усмихвам.
– Искаш да го измъквам от теб, а? Искаш да ти взема сладката черешка и да те чукам до агония. Нали? Защото си малка курва. Всички вие сте лъжливи, интригантски курви. Може би съм бил прекалено снизходителен. Може би реагирате само на болка.
Уплашените ѝ очи се разширяват, когато ръката ми се увива около тънката ѝ шия, оказвайки достатъчно силен натиск, за да разбере, че говоря сериозно. Тя няма да спечели това. Няма измъкване. Мога и ще я убия, без значение колко силно я искам.
Затварям очи и си поемам дъх. Майната му… усещането за тялото ѝ под моето, облечено само в тънък сатен, ароматът ѝ, толкова силен, че е почти осезаем, вкусът на сълзите ѝ…
Как мога да и устоя? Как да не искам да разкъсам крехката ѝ нощница и да потъна в нея за часове?
Изтръсквам мислите от главата си и затягам хватката си.
– Кажи ми – изръмжавам аз. Ядосан съм – на нея, че е толкова шибано съблазнителна, и на себе си, че съм толкова слаб. Не мога да допусна, че баща ми е прав за мен. Аз съм Скотос, по дяволите. Милосърдието дори не е в речника ми.
– Никой! Заклевам се! В живота си! – Вика тя хрипливо, а натискът върху гласните и струни ограничава виковете и.
– Тогава как? Откъде ме познаваш? Откъде, по дяволите, знаеш кой съм аз?
Сълзите ѝ се стичат свободно, мокрят ръката ми и косата ѝ. Стискам я по-силно.
– Кажи ми сега или ми помогни…
– Сънувах те! – Изпищява съкрушено тя. Дори и през бъркотията от сълзи я чувам ясно. Сънувала ме е. Това е трик – знам, че е така. Но все пак отпускам врата ѝ и се отмятам от нея, изпускайки разочарование и… срам? Не. Разбира се, че не.
– Сънувала си ме? – Задъхвам се, но не съм изморен.
– Да – прошепва тя, отказвайки да срещне погледа ми. Ръката ѝ полита към шията и тя изтръпва.
– Кога?
Погледни ме. Моля те. Трябва да видя истината.
Най-накрая Амели обръща нагорещения си кехлибарен поглед към мен, страхът и омразата все още замъгляват необичайните ириси. Тя ме мрази и би трябвало да ме мрази. Но не мога да не се чувствам… не знам… противоречиво от това. Тя преглъща и нови сълзи изпълват очите ѝ. Точно сега и аз се мразя.
– Откакто бях малка. Откакто бях съвсем малка, всяка нощ сънувах теб.
– Глупости – е всичко, което мога да кажа с недоверие. Но го виждам – истината в тези загадъчни очи.
Тя поклаща глава с отвращение и поглежда настрани, фокусирайки се върху някаква произволна точка на стената.
– Иска ми се да беше. Всеки ден от живота си съм искала да мога да затворя очи и да не виждам лицето ти. Да не чувам гласа ти. Да не ме преследваш вече 10 шибани години!
Изведнъж тя обръща главата си и аз почти изтръпвам от изражението на чиста омраза и отвращение на лицето ѝ.
– Знаеш ли какво е това? Да трябва да виждаш злото всеки ден? Кошмарите ти да се възпроизвеждат непрекъснато? Да си принудена да познаваш човек, който те кара да съжаляваш, че си се родил? Защото аз знам. Познавам те, защото трябва да те познавам. Защото съм прокълната, за да живея. И знаеш ли какво? Иска ми се да бях умряла. Как се чувствате, ваше величество? Как се чувствате, като знаете, че бих предпочела да съм мъртва, отколкото да видя лицето ви още един ден?
Думите ѝ бодат като шамари по лицето, но аз настоявам за повече.
– Защо трябва?
Тя отвръща с гримаса, сякаш вкусва нещо неприятно.
– Когато бях млада, се разболях. Лекарите не можаха да открият корена на инфекцията. На родителите ми казаха, че ми остават само дни, може би седмици живот.
Приближавам се, държейки се за всяка дума, за всеки дъх. Тя издиша и продължава, макар да виждам, че болезненият спомен е труден за извикване.
– Семейството на майка ми имаше определени вярвания, които ги караха да смятат, че съм прокълната. Вижте, майка ми отричаше техния начин на живот. Тя не е искала това за мен. Името ѝ беше Женевиев. Женевиев Лаво.
Лаво.
– Майка ти е вещица – съскам аз, а очите ми светват със син огън. Ако има нещо, което Тъмните презират, то това е неестествената магия. Магия, която призовава мъртвите и почита фалшиви божества, нарушавайки равновесието в природата. Амели и майка ѝ са преки потомци на Мари Лаво, известна още като Вуду кралицата на Ню Орлиънс. Преди повече от век бяхме унищожили повечето вуду боклуци в града, но Лаво и семейството ѝ имаха начини да ни избегнат. И през цялото това време до мен лежеше една от тях. Трябваше да знам. Трябваше да знам, по дяволите.
– Не – прошепва Амели и поклаща глава. – Тя не беше. Може би вуду е било в кръвта ѝ, но тя никога не е практикувала. Поне не и когато аз бях наблизо. Така или иначе няма значение – тя е мъртва.
– Тя е пожертвала живота си, за да спаси твоя – казвам аз, опитвайки се да сглобя историята.
– Само ако беше толкова лесно. – Гласът на Амели е плътен и напрегнат от емоции. – Една нощ една жена дойде при мен в леглото ми посред нощ. Не си спомням много, само че беше красива и мила. И че се чувствах странно спокойна от присъствието ѝ. Тя беше… като сън или призрак, но аз не се страхувах.
– Тя каза, че още няма да умра – че съдбата ми е да направя нещо голямо и забележително. Нещо необходимо, което ще помогне за безопасността на нашия свят. Тогава не разбрах и, честно казано, все още не разбирам. Не я спрях, когато тя обгърна лицето ми и ми се усмихна. Тогава… се случи нещо лудо. Знам, че звучи налудничаво, но тя започна да свети в тъмното. Беше ярка като слънцето – толкова ярка, че си помислих, че може да ме ослепи. И после тя изчезна.
Амели се обръща към мен, лицето ѝ е празно и лишено от емоции.
– Това беше първата нощ, в която видях лицето ти в сънищата си. За първи път видях чисто зло.
Знам, че това е моят шанс. Това е моментът да притисна нежната ѝ шия и да я стисна толкова силно, че да се счупи като стъкло под върховете на пръстите ми. Това момиче е опасно – по-опасно, отколкото някога съм си представял. Ако не я убия скоро, тя със сигурност ще ме унищожи.
– А жената? – Чувам се да питам, пренебрегвайки натрапчивия глас в главата ми, който ми казваше да сложа край на този разговор, заедно с нейния живот. – Знаеш ли каква е тя?
В краищата на ирисите на Амели само за наносекунда заискряват златни пламъчета, които едновременно ме дразнят и ми отговарят.
– Тя беше доброта. Топлина. Милост. Тя беше пълна противоположност на всичко, което си ти.
– Светлина – прошепваме и двамата в един глас.
Думите остават неизречени, напрегнатата тишина е толкова крещящо пронизителна и гъста, че е трудно да дишаш или да мислиш. Знам какво трябва да направя. Това, което вече трябваше да направя. Това момиче е закърмено с нашия смъртен враг и това го прави мой враг. В природата ми е да я мразя, да искам да я убия. Да желая магията в нея толкова силно, че да ме боли.
Боли, добре. Майната му, нека боли.
– Учат ни, че магията си има цена и за да спасиш живот, трябва да го отнемеш – казва тя, събаряйки стените, които сме изградили помежду си, за да предпазим истинската си същност. Вече няма как да се скрием. Истината е разкъсала и двама ни, разкривайки страховитите, гротески части от миналото ни, които никой друг не иска да види.
– Това е вярно – успявам да промълвя. Защо и казвам това? Защо изобщо започвам този разговор?
– Знам. Защото майка ми почина седмица по-късно.
Очите ми се фокусират върху мъката, издълбана под перфектно пазената ѝ маска.
– Какво?
– Семейството ѝ знаеше какво се е случило с мен. Те не одобряваха намесата на… външен човек в нашите дела. Вярвам, че са я убили. Знам какво мислят вашите за нас. Знам, че смятате вуду за противоестествено и за престъпление срещу природата.
– Това е така, защото е така. Истинската магия идва само от единствената истинска сила – Божествената. Вашите богове не са нищо повече от лъжепророци. Измама. Ето защо майка ти е умряла. Живот за един живот. Равновесието трябваше да бъде възстановено.
Тя кимва, а топазовите ѝ очи блестят с кристални сълзи.
– Така че сега знаеш откъде те познавам. Защо те мразя. Майка ми продаде живота си, само за да мога да живея достатъчно дълго, за да срещна собствената си смърт в ръцете на чистото, неумолимо зло. Какво ще кажете за компромис? – Смее се тя саркастично. – Да израснеш беден с баща пияница, който така и не успя да преодолее смъртта на жена си. Всеки ден ме гледаше обвинително, знаейки, че това трябваше да съм аз. Всичко това, за да мога един ден да бъда заловена и принудена да проституирам.
Не я поправям. Не ѝ казвам, че няма да я принудя към нищо и че добродетелта ѝ е в безопасност при мен. Не казвам, че омразата ѝ е неуместна, че съм също толкова объркан от смисъла на сънищата ѝ и от значението ѝ в живота ми. И не ѝ казвам, че няма да я убия. Че може би легендите за Мрака като първото истинско зло са неверни и че може би аз съм нещо повече от бездушно чудовище.
Не. Не казвам нито едно от тези неща. Не искам да лъжа.
Назад към част 3 Напред към част 5
