Джанин Фрост – Тази страна на гроба ЧАСТ 25

Глава 25

Останахме още няколко часа в киното, за да се уверим, че не са се появили други, по-закъснели гули и че всички следи от случилото се са заличени от мястото на инцидента. Това не беше само от загриженост за полицията. Не искахме някой от гулите да разбере какво се е случило, ако освен тази мъртва група, повече от тях използват това място за срещи.
Менчерес настояваше Дермот да не се връща с нас в градската къща. Неговата гледна точка, че независимо от това как е бил малтретиран от Аполон и другите гули, Дермот все още може да представлява заплаха, беше твърде логична, за да я пренебрегнем. Стокхолмският синдром беше категорична възможност и нямаше да е правилно просто да предположим, че Менчерес щеше да приложи сила на Дермот, ако той се размърда и се опита да убие някой от нас. Освен това не можехме да го вземем със себе си по време на наблюденията си. Така че с уверения, в които дори не бях сигурна, че Дермот вярва, го изпратих с Ед и Скреч, които се заклеха под страх от смърт да се отнасят добре с него и да го отведат на сигурно място. След като това нещо с Аполон приключи, вече имах нова точка в списъка си за вършене: Намерих немъртъв терапевт за травмирания гули и помолих някой да научи Дермот на жестомимичния език.
Обадих се на Боунс три пъти, но всеки път отговаряше само гласовата му поща. Времето сега, когато аз можех да говоря, той не беше в състояние да го направи. Притеснението ме тормозеше, но го изтласках назад заедно с всички останали неща, върху които не си позволявах да размишлявам. Преди не бях в състояние да отговоря на обажданията на Боунс, но това не означаваше, че съм в смъртна опасност. Той беше силен. Можеше да се грижи за себе си.
Трябваше да спра с параноичните образи на съхнещия му труп, които минаваха през ума ми.
Като допълнителна предпазна мярка, в случай че някой наблюдаваше действията ни в киното, Менчерес се върна два пъти назад по пътя ни към градската къща, после паркира на половин миля и ме понесе, докато двамата с Влад летяха по останалата част от пътя. Не си направих труда да им кажа, че вече и аз мога да летя. Първо, бях уморена. Второ, все още не можех да летя толкова добре, а ако се блъсна в телефонен стълб или нещо подобно пред очите на Влад, той никога нямаше да ме остави да го преживея.
Приземихме се отзад, в най-тъмната част на моравата, а след това заобиколихме към предната част на градската къща. Беше с приблизително същия размер като мястото, в което бях израснала, но се обзалагам, че Менчерес не беше пребивавал в нещо толкова малко през последните хиляда години. Той спеше на разтегателния диван, докато Влад и аз заемахме двете горни спални. Тъкмо си бях събула ботушите на терасата – остатък от възпитанието ми, когато да се внесе мръсотията в къщата беше равносилно на углавно престъпление, – когато Менчерес внезапно вдигна глава нагоре, за да погледне към небето.
– Извънземни? – Пошегувах се, но въпреки това се напрегнах и посегнах към ножовете си. Гулите не можеха да летят, но какво щеше да стане, ако някой друг заплашителен човек беше успял по някакъв начин да ни проследи от киното? Враговете ни не бяха само от сорта на месоядните…
Чувствата ми започнаха да изтръпват, сякаш бяха инжектирани със стероиди, още докато Менчерес казваше,
– Боунс.
Влад едва имаше време да промълви:
– А това беше толкова хубава вечер – преди въпросният вампир да падне от небето и да се приземи на няколко метра от нас, а черното му палто да се завърти около него. Радостта и копнежът прорязаха подсъзнанието ми, когато очите ни се срещнаха. Тръгнах към него и го обгърнах с ръце, наслаждавайки се на силата и яростта на ответната му прегръдка.
– Липсваше ми, котенце – изръмжа той. След това устата му се притисна в моята, а целувката му беше изпълнена по-скоро със сурова нужда, отколкото с романтично желание.
Това беше добре, аз се чувствах по същия начин. Освен натрапчивото ми желание да прокарам ръце по него, за да се уверя, че наистина е тук, през мен преминаха облекчение, щастие и най-дълбокото чувство на спокойствие, което се настани чак в сърцето ми. До този момент не бях осъзнала колко дълбоко ми липсваше Боунс, не си бях позволила да призная как нищо не ми е наред, когато съм без него. На някои нива беше плашещо колко голяма част от мен беше станал той. Позволяваше ми да разбера колко много ще се разпадна, ако нещо се случи с него.
– Защо не отговори на мобилния си телефон по-рано? – Промърмори Боунс, след като вдигна глава.
– Звънях няколко пъти. Звънях и на Менчерес. Дори на Цепеш. Никой от вас не отговори. Изплаших се до смърт, затова се скрих в самолета на FedEx, за да се уверя, че всичко с вас е наред.
– Дойде чак от Охайо, защото не отговарях на телефона? – Разкъсвах се между смеха и неверието. – Боже, Боунс, това е малко налудничаво. – И беше, само че онази част от мен, която беше накарала образите на надгробната му плоча да танцуват в главата ми, защото не беше отговорил на телефона си по-рано, кимаше с пълно разбиране.
Въпреки всичките ни протести, ние толкова си приличахме, когато ставаше дума за страх за безопасността на другия, и се съмнявах, че някога ще се променим.
– Луд – повторих аз, като гласът ми загрубя от прилива на емоции в мен. – А казвала ли съм ти напоследък, че лудата ти страна… е най-сексапилната ти страна? – Той се засмя, преди устата му да се върне върху моята в нова зашеметяваща целувка. След това ме вдигна, минавайки покрай Влад и Менчерес, без дори да ги поздрави, макар да се съмнявах, че някой от тях е бил изненадан.
Бяхме стигнали до спалнята и вече разкъсвахме дрехите си, когато дискретно изкашляне накара главата ми да се завърти. Боунс моментално държеше нож в ръката си, а сутиенът ми висеше на китката му. Бях извадила собственото си острие, когато осъзнах, че човекът в стаята не би могъл да ни нарани, дори да се опита.
– Някак си се озовах тук, но виждам, че моментът е неподходящ, така че просто ще се върна при вас по-късно – каза непознатият дух, преди да изчезне в стената.
– Не скоро, ако цениш задгробния си живот – извика след него Боунс.
Изпуснах задушен звук. Ако това беше нещото, което трябваше да очаквам, докато кръвта на Мари не излезе от организма ми, трябваше сериозно да инвестирам в много повече чесън и трева.
Тогава Боунс пусна ножа си и ме прегърна обратно в прегръдките си, а аз забравих да ме е грижа за евентуалните призрачни воайори.
– Вече трябва да тръгваш? – Промърморих, мигайки на Боунс през ярките слънчеви лъчи, които се подаваха от пролуките на завесите. – Но ти едва ли си спал. – Усмивката, която Боунс ми хвърли, беше квинтесенцията на котката, която се е сдобила с крема, макар че това изражение вероятно беше по-подходящо за мен в момента.
– Знам – каза той, а думите му бяха изписани с топлината на спомена.
Седнах, като повлякох чаршафа със себе си.
– Сериозно говоря.
– Котенце – Боунс спря да дърпа ризата си – четири часа сън, докато те държа, са много по-полезни за мен, отколкото осем часа безкрайно мятане и въртене, защото теб те няма.
За миг не можах да кажа нищо. Тонът му беше напълно сериозен, без намек за романтично преувеличение или закачлива нотка. След всичкото това време би трябвало да съм свикнала с безсрамната прямота на Боунс по отношение на чувствата му, но това все още ме поразяваше. Той не се колебаеше да оголи най-уязвимите части от себе си, без да се интересува, че не съм единствената, който може да го чуе. Аз, през повечето време, се обличах в емоционални предпазни мрежи, използвах хумор или ирония, за да прикрия колко дълбоко ме засягат определени неща.
Не и Боунс. Може и да е як убиец на немъртви, но откакто започнахме да се срещаме, никога не криеше емоциите си от мен и не омаловажаваше това, което означавах за него, пред другите. Той не беше просто по-силен от мен физически или по отношение на силовите способности. Боунс ме оставяше в прахта и когато ставаше въпрос за вътрешна сила, като се осмеляваше да покаже най-дълбоките си уязвимости без никакъв страх, предпазна мрежа или рационализация.
И беше крайно време да последвам примера му. Разбира се, в миналото бях оголвала сърцето си пред Боунс, но не достатъчно. Той знаеше, че го обичам, знаеше, че бих се борила до смърт на негова страна, ако се наложи, но имаше и нещо повече от това. Може би някаква скрита, разпокъсана част от мен се страхуваше, че ако призная на Боунс колко много означава той за мен, тогава ще призная пред себе си, че той има силата да ме унищожи по-дълбоко, отколкото някой, дори Аполон или Съветът на вампирите, може да го направи. Целият останал свят можеше само да убие или опустоши ума и тялото ми. Само Боунс притежаваше силата да разруши душата ми.
– Веднъж ми каза, че можеш да понасяш много неща. – Гласът ми беше дрезгав от всички емоции, които се блъскаха в тези добре отработени вътрешни защити. – Така съм и аз. Мога да издържа на всичко, което Аполон ми поднесе, мога да понеса фанатизма на другите заради това, което съм, чудатия дух джу джу от Мари, цялата лудост, която майка ми може да ми подхвърли, и дори болката от смъртта на чичо ми. Но единственото нещо, от което никога, ама никога няма да се възстановя, е да те загубя. Ти ме накара преди да ти обещая, че ще продължа, ако това се случи, но Боунс – тук думите ми се пречупиха и сълзите се разляха по бузите ми – не бих могла.
Той беше близо до леглото, когато започнах да говоря, но беше в прегръдките ми, преди да падне първата сълза. Много нежно устните му попиха тези мокри ивици, образували се розови от капките, които все още блестяха по тях.
– Независимо какво ще се случи, никога няма да ме загубиш – прошепна той. – Аз съм завинаги твой, Котенце, в този или в следващия живот.
През мен премина някаква пронизваща болка, защото знаех какво обещава с това изказване и какво не. Боунс не можеше да се закълне, че никога няма да се разделим. Това, че бяхме немъртви, не даваше на никого от нас право на безсмъртие; просто ни правеше по-трудни за убиване. Освен ако не се случеше Боунс и аз да бъдем убити по едно и също време, един ден или той, или аз щяхме да познаем мъката да бъдем без другия. Имах предвид, когато казах, че няма да искам да продължа, ако Боунс е мъртъв, но трудните уроци от миналото показваха, че ще трябва да го направя. Или Боунс ще трябва да продължи без мен. Без значение колко врагове сме победили или какви страстни обещания сме си дали, това беше суровата реалност.
И може би тази реалност беше това, от което последните ми няколко вътрешни щита се опитваха да ме предпазят. Да призная, че без Боунс ще бъда безвъзвратно сломена, означаваше да приема, че това ще се случи. Един ден щяхме да се разделим. Не по наша воля или дори по наша вина, а чрез студената, безмилостна бариера на смъртта. Ако не умрем в битка гръб в гръб, това щеше да се случи. Бях отлагала да бъда толкова откровена, колкото Боунс, за това, че той живее във всяка пукнатина на сърцето ми, защото нищо не ме плашеше повече от признаването на тази сурова, неизбежна реалност.
Сега, когато най-накрая го направих, ме обзе странно облекчение, което покри дори болката.
Сдържането не беше направило нищо, за да промени истината за това, което чувствах, или за нашите неизбежни обстоятелства. Бях заблуждавала само себе си, но още по-лошо от това беше, че мамех и времето, което имахме с Боунс заедно. Никой не знаеше собствената си съдба. Можехме да имаме стотици години заедно. Хиляди. Или само десет минути преди метеорит да удари къщата и да ме изпари, но да пропусне него, бе всичко, което знаехме. Времето ни заедно беше ограничено и това беше всичко.
Но сега най-накрая разбрах и това, което Боунс вече знаеше. Само защото смъртта в крайна сметка щеше да ни раздели, това не означаваше, че ще унищожи това, което имахме. Аз съм завинаги твой, в този или в следващия живот. Някои неща можеха да проникнат дори през страховитата бариера на смъртта и любовта беше едно от тях. Дори ако смъртта ми попречи да бъда с Боунс за известно време – или на него с мен – тя не можеше да ни раздели завинаги. В края на краищата нищо не можеше да го направи и аз най-сетне разбрах това.
– Ти също никога няма да се отървеш от мен – казах и смехът ми се получи по-дрезгав от сълзите.
– Без значение от коя страна на гроба се намираме. Ще те преследвам, ще те гоня из цялата вечност, каквото и да е, но ще бъдем само ти и аз, докато звездите не изгорят. – Едва имах време да видя усмивката му, преди устата му да се премести върху моята с бавна, изгаряща интензивност. Не умелият начин, по който ме целуваше, накара гърдите ми да се стегнат, сякаш всеки момент сърцето ми можеше да заработи отново. Беше последната стена, която падаше между нас.
– Боунс – издишах дълги мигове по-късно, когато той вдигна глава. – Има нещо, което искам да направя, след като тази каша с Аполон приключи.
Сериозността на тона ми го накара да се отдръпне леко.
– Какво е това, любима? – Прошепнах му го, като видях как веждите му се повдигат, как леко се намръщва и накрая кимва.
– Ако това е, което искаш.
Взирах се в него, а в гърдите ми се надигаше още повече онова напрежение.
– Искам.

Назад към част 24                                                                  Напред към част 26

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!