Глава 26
Фабиан се приближи към мен. Не би могъл да се усмихне по-широко, ако държах чиния с ектоплазмени бисквити, което, разбира се, не беше така, защото, доколкото ми е известно, такова нещо не съществуваше. Усмихнах се в отговор, като дадох на Фабиан съкратен вариант на прегръдка, което означаваше, че поставих ръцете си в полукръг около общата област, в която той се носеше. С периферното си зрение видях как Влад извърта очи, но не ми пукаше. Прегръщах приятели, когато не ги бях виждала от известно време, а Фабиан може и да не беше солиден, но все пак беше приятел.
– Запази ли една и за мен? – Попита Дейв, появявайки се зад призрака.
Засмях се, като го стиснах силно, този път усещайки човека в ръцете си. Дейв разроши шепа коса, когато ме пусна, усмихвайки се, докато приемаше последната ми маскировка.
– С новата черна коса, тъмните очи и загорялата кожа почти изглеждаш малко като латиноамериканка. Хуан ще трябва да се побърка по теб, ако те види така. – Изпуснах хихикане.
– Съмнявам се в това. Хуан се държи много по-учтиво, откакто стана вампир. Вече почти не се опитва да ме хване за дупето. Предполагам, че понеже Боунс вече го е убил веднъж, Хуан не иска да го провокира към повторение.
Само като говорех за Хуан, той ми липсваше, такъв непокаян извратеняк, какъвто беше, а това ме накара да ми липсват и всички останали в комплекса. Освен това ме накара да мисля за чичо ми и майка ми с нов прилив на тревога. Това беше малко престъпление в сравнение с онова, което Аполон възнамеряваше да направи, но аз го мразех не само за това, че ме използваше, за да се опита да провокира сблъсък между вампири и гули. Мразех Аполон и за това, че ме лишаваше от възможността да прекарам време с Дон в последните месеци от живота му и че ме лишаваше от повече възможности да вразумя ирационалната си, изкушаваща смъртта майка.
Разтърсих глава, за да изчистя това от мислите си, преди да започна безкрайно да се терзая за упоритото си семейство. Дейв се здрависа с Влад и Менчерес, след което се свлече на дивана, изглеждайки уморен. Не му оставаше много време, преди да се прибере, но беше казал, че това съобщение иска да предаде лично.
– Срещата, на която отидох снощи, приличаше по-скоро на митинг и семинар, взети заедно – започна Дейв без предисловия. – Аполон не беше там, но основният говорител беше един гул на име Скит, който звучеше също толкова фанатично. Проповядваше за това как вампирите са държали в подчинение гулите в продължение на хилядолетия, бла-бла, вампирите са зли, бла-бла. После започна за това как се променяш, но все още имаш периодично сърцебиене, така че все още можеш да се превърнеш в хибрид между вампир и гул. А щом това се случи, ще поведеш вампирската акция за подчиняване на гулите в робство.
– Това са такива глупости! – Изригнах, без да мога да се спра. После се овладях.
Всички тук вече знаеха това.
– Продължавай – казах на Дейв с не толкова рязък тон, колкото преди.
– Не съм сигурен доколко това е вярно, но Скит каза, че движението на гулите за „връщане на законното им място“ набирало сила в цяла Америка. Че ще започнат войната тук, защото вампирите тук имали по-слаби позиции, отколкото в Европа. После, след като свалят вампирските окови в Щатите, щели да се насочат към останалата част от света.
– Ако Кат все още се използва като фокусна точка зад тази реторика за потискане на гулите, човек би си помислил, че повече от последователите му ще се запитат защо Аполон просто не ги обедини, за да я убие – отбеляза Влад, сякаш обсъждаше смачкването на боклук. Ако не се беше доказал като добър приятел многократно, щях да се обидя.
– О, те имат отговор за това – сухо каза Дейв. – Скит заявява, че ако някой убие Кат, тогава вампирската нация ще разбере, че гулите са ги взели на мушката. Ето защо гулите трябва да се надигнат сега, докато вампирите най-малко го очакват и везните са наклонени в наша полза. Тогава първото действие на Аполон, след като спечели войната, ще бъде да убие публично Кат. По този начин тя ще има максимално съкрушителен ефект върху психиката на оцелелите вампири.
Интригантски убиец, помислих си с отвратителна ярост, но този път го запазих за себе си.
Вдясно от мен се чу ниско ръмжене. Обърнах се, изненадана да видя, че идва от Фабиан.
– Нито веднъж не стана дума за това какво ще правят моите хора по време на всичко това, нали? – Попита Фабиан, гласът му беше остър.
Дейв изглеждаше също толкова изненадан, колкото и аз.
– Не, не, никой не е споменавал духовете – отговори той, като звучеше едновременно неудобно и извинително.
Прозрачните черти на Фабиан бяха толкова гневни, колкото никога не бях виждал.
– Може и да нямаме същите способности като останалите, но призраците не са лишени от сила и Ние! Сме! Много! – каза той, като наблегна на последните три думи.
– Остатъците призраци мога да ги видя способни да наклонят везните в битка, но какво може да направи обикновеният призрак? – Попита Влад, звучейки малко нетърпеливо. – Вашият вид може да осигури ценна информация и да пренася съобщения преди началото на конфликта, вярно, но щом започне битката, полезността ви приключва. – Част от мен искаше да накаже Влад за това, че е толкова хладнокръвен в оценката си за духовете, но другата част виновно се съгласи с него. „Остатъци? – Страшни! – Призраци? – Не са страшни, освен ако не сте човек и не сте зърнали някой от тях в гробището. Или пък сте били дете и един от тях е крещял: „Буги-буги-буги!“, докато е изскачал изпод леглото ви.“
– Има такива от моя вид, които са по-силни от другите – настоя Фабиан. – Защо мислиш, че хората, които не са екстрасенси, са успели да видят призраци? Защо някои от тях са уловени на филм или на диктофон? Защо някои дори са нападали хора, оставяйки видими драскотини и други наранявания? Някои призраци са достатъчно силни, за да се проявят в твърда форма, понякога за няколко часа. Освен това, когато имаш достатъчно мои хора, обединени от обща цел, можем да проявим достатъчно енергия, за да я превърнем в ефективно оръжие. – Изненадах се. Дейв стисна устни в размисъл. Изражението на Менчерес беше обичайната му маска с твърдост, но Влад гледаше Фабиан с открито предизвикателство.
– Ако призраците могат всичко това, защо си губите времето да преследвате стари домове и гробища или да плашите хората със случайни странни звуци и безполезни студени петна? Пропилявате стойността си.
– Влад, стига – казах кратко. Каквито и да бяха мислите му за особените навици на призраците, Фабиан все още ми беше приятел. Не бих стояла просто така, докато цялата му раса се принизява.
Фабиан не помръдна под суровия анализ на Влад.
– Нямаш представа какво е да съществуваш между световете – каза той и се понесе по-близо, вместо да се отдръпне. – Ние не сме нито живите, нито немъртвите. Нужни са години, за да се справиш с факта, че макар над деветдесет и девет процента от всички, които умират, да преминават на следващото място, ти оставаш назад. Години, за да приемеш, че всичко, за което си работил през живота си, е изчезнало и черупката на спомена е всичко, което е останало.
Години, за да се възстановиш от безнадеждните опити да общуваш с близките си, само за да се проваляш отново и отново, защото никой, освен лудите, екстрасенсите, немъртвите или другите призраци, не може да те види. Години да приемеш – дори да не разбираш защо – че вампирите и гулите ще се отнасят с теб по-зле, отколкото с паразитите, въпреки че не са повече хора от теб. – Фабиан отново напредна, докато пръстът му не изчезна в гърдите на Влад. – Бих се осмелил най-силният от твоята или която и да е друга раса да каже, че е преодолял същите трудности, които е преодолял моят народ. Така че помисли отново, преди да поставиш под съмнение стойността на един дух или да съдиш онези по-млади, които все още са в процес на превръщане в по-издръжливи, отколкото който и да било, свързан с плът, някога ще бъде! – Злокобна тишина изпълни въздуха, след като Фабиан приключи. Искаше ми се да избухна в извинения и аплодисменти едновременно, но все още се възстановявах от шока, който изпитах от това как моят кротък, приличащ на Каспър приятел току-що бе разтоварил камион, пълен с „аз съм“, на един от най-страшните вампири, които съществуват. Проклета да съм, ако някога отново подценявам наглостта на един дух или се съмнявам в твърдостта му. Да си безтелесен явно не означаваше да нямаш топки.
Не бях единствената, който беше изненадана. Устата на Дейв остана отворена, а Менчерес погледна Фабиан с поглед, който показваше, че го разглежда в съвсем нова светлина. Що се отнася до Влад, изражението му се беше променило от отегчено пренебрежение към спекулативен интерес, докато се взираше в пръста, все още забит наполовина в гърдите му.
– Ако има още призраци като теб, които могат да канализират същия впечатляващ гняв в нещо осезаемо, значи си прав. Призраците биха били ценен актив в една битка – каза Влад, като наклони глава.
Фабиан потвърди жеста със собствено кимване, като изтегли пръста си, а след това и останалата част от себе си, за да плува до мен. Не му плеснах петица – това не се получаваше много добре с духовете – но му намигнах с дискретен палец нагоре. Толкова за това, че трябваше да защитавам него или вида му. Не бих могла да свърша и наполовина толкова добра работа, колкото Фабиан.
– Добре. Ако нещата с Аполон тръгнат още по-надолу, добре е да знаем, че потенциално можем да добавим духове към списъка си със съюзници, ако Фабиан може да действа като посланик между неговия и нашия народ – казах аз, връщайки нещата към първоначалната тема. – Дейв, къде се проведе този забавен митинг?
Той се намръщи.
– Тази част наистина няма да ти хареса. От късчетата разговор, които подслушах, Аполон е собственик на няколко големи вериги погребални домове и гробища, като използва хората като фигуранти за инвеститори и членове на управителните съвети. Митингът беше зад погребално бюро, което граничеше с гробище. Там имаше много място и около него имаше охрана, която да не допуска никой, който не е в списъка с гостите.
Проклетият Аполон. Ниският, плешив гад беше умен. Никой не би се замислил за голяма група, събрана на гробище. Просто щяха да предположат, че е погребан някой богат или от голямо семейство. Повечето хора не посещаваха гробищата по весели причини, така че това не беше място, където завързването на импровизирани разговори беше нормално. Да не говорим, че трябва да е наистина смел човек, за да се обърне към група, събрана около гроба, с репликата „И за какво си говорите?“
Влад се разсмя.
– Намерил е начин да изкарва пари от ядене, да не говорим, че разполага с мрежа от сигурни места за срещи.
– Да печели пари от… о – казах аз, когато останалата част от това, което Аполон правеше, стана ясна.
– Той не погребва всички донесени му тела, а вместо това изяжда някои от тях?
– Не само някои – добави Дейв мрачно. – Много. Ако си член на рода на Аполон, било то по кръв или чрез неговата екстремистка група, храната ти се доставя безплатно. Ако не, Аполон има подземен супермаркет за гули, които предпочитат сами да си купуват храна, вместо да ходят на лов и да я събират.
Вече не можех да повръщам, но ми се струваше, че може да изсъхна. В повечето случаи гулите ядяха сурово месо от животински вид, като неварена пържола или свинско печено. Но поне няколко пъти в годината им се налагаше да добавят малко хомо сапиенс към диетата си, за да поддържат силите си.
Дон осигуряваше допълнителните диетични нужди на Дейв от тела, дарени на науката или оставени непотърсени в болниците. Не беше нужно много. Един труп върху лед, разпределен на малки количества, можеше лесно да изхрани един гул за година или две.
Но да вземеш пари от скърбящи семейства, за да погребеш близките им, след това да се обърнеш и да продадеш тези близки като толкова много деликатесно месо, а вместо това да погребеш празен ковчег? Това беше просто… нередно.
– Аполон прави онези мошеници от Уолстрийт, които крадат пенсии, да изглеждат като аматьори – казах аз и поклатих глава.
– Това е адски ясно – измърмори Дейв.
– Това ни дава нов начин да се опитаме да го проследим – отбеляза Менчерес, логичен както винаги.
– Ще поръчам на някои гули от нашата линия да започнат да проучват местата, за които се говори, че продават човешко месо. Може би ще открием някое, свързано с Аполон. Междувременно, Дейв, кажи ми къде е това погребално бюро.
Искам да отида там.
– Защо? – Попитах. – Ще накарам Тейт да започне да го наблюдава от сателит и да подслушва телефонните им линии и интернет, за да видим дали ще имаме късмет и ще засечем Аполон по този начин, но всички ние да се появим там е твърде рисковано.
Менчерес ми се усмихна слабо.
– Съгласен съм. Ето защо ще отида сам.
– Не ти ли е достатъчно напоследък да рискуваш живота си, за да играеш самотен герой?- Попита Влад, като издаде раздразнен звук.
– Един вампир има много по-голям шанс да не бъде забелязан, отколкото трима – отбеляза Менчерес. – Съгласен съм, че трябва да се направи всичко, което Кат очерта, но това не е достатъчно. Ако съм наблизо, мога да подслушвам мислите на всички хора, които биха могли да използват, както и да осезавам района, за да видя дали Аполон е бил там – и преди да ми кажеш, че можеш да правиш всички тези неща, от трима ни аз съм по-добре подготвен да избягам, ако присъствието ми бъде засечено. – С удоволствие бих спорила с него, но той беше прав, а стегнатата линия на устата на Влад говореше, че и той го знае.
– Кога възнамеряваш да го направиш? – Попитах, като погледнах през прозореца. След няколко часа щеше да се стъмни, а ние трябваше да обикаляме баровете и клубовете, както обикновено, надявайки се Аполон или някой от близките му помощници да е в настроение за парти.
– Сега – каза Менчерес, кимвайки на Дейв. – Насочи ме.
Дейв му даде местоположението на погребалния дом/църква и Менчерес си тръгна без повече думи, насочвайки се нагоре по стълбите, за да се въоръжи, предполагам.
– Ще ни се обадиш, когато приключиш, нали?
– Да – гласът му се понесе надолу.
Дейв погледна часовника си.
– Трябва да се връщам. Не искам ако се отбият рано в апартамента ми и да се чудят защо ме няма.
Прегърнах го за последен път, като устоях на желанието да му кажа да внимава. Той беше умен, силен войник и вече знаеше това.
– Ще се видим скоро, момчета – това казах на Дейв и Фабиан, като се надявах да звуча уверено, а не като молитва. Фабиан можеше да успее да се измъкне невредим, за да ни предупреди, ако шпионажът на Дейв бъде разкрит, но дори и при най-бързата ни скорост можеше да не успеем да спасим Дейв навреме и той го знаеше.
– Предай поздрави на Тейт и останалите момчета – каза Дейв.
– Ще го направя.
Запазих усмивката си, докато те си тръгнаха, а после тя падна от лицето ми като паднал мост. Влад се обърна, като каза нещо, че ще провери какво става с хората му.
Той не беше единственият, който трябваше да се обади по телефона. Въздъхнах, след което взех мобилния си телефон, за да се обадя на Тейт и да им съобщя местоположението на последното място, което поставих под наблюдение – и да се надявам, че няма да има ужасни новини за майка ми или чичо ми.
Назад към част 25 Напред към част 27
