Глава 8
– И така… какво мислиш?
Кървавочервените му очи се свиват спекулативно. Знам, че това е лошо. Няма да свърши добре за Амели… или за мен.
– Определено звучи като обладана – отговаря Сайръс и потрива кичур тъмна брада на брадичката си. Той оглежда слабо осветения бар за подслушвачи, преди да нахлузи отново очилата си. Не че някой би се разтревожил; това е заведение, собственост на Тъмните.
– Но гаврата със Светлината… как ще обясниш това?
– Светлината в нея се бори срещу него. Но каквото и да има в нея – каквото и зло да тече във вените ѝ – то е силно. Особено за да се прояви по този начин.
Двамата седим в мълчание, отпиваме от отровата си, докато обмисляме теорията на Сайръс. С настъпването на нощта влизат още няколко посетители. Тъмнината съживява зверовете.
– На кого още си казал за нея… – Той се оглежда наоколо, за да се увери, че никой не се интересува открито от разговора ни. – …за нейното наследство?
– На никого – отговарям и поклащам глава. – Не съм казвал на никого, освен на теб.
– Защото знаеш какво би означавало това за нея.
Не е нужно да го казва. Знам точно каква ще е съдбата на Амели. Каква все още може да бъде.
– И тя не си спомня за тази нощ?
Поклащам глава.
– Тя не си спомняше нищо. Спомена обаче за съня, който е имала… каза, че я е изплашил.
Сайръс поглежда над ръба на тъмните си очила, а червените му очи блестят от жажда за кръв.
– Продължавай.
Поемам си дълбоко дъх, без да искам да го кажа на глас. Знам как трябва да звучи. По дяволите, дори в главата ми звучи адски подозрително.
– Тя сънува, че съм на земята, заобиколен в локва кръв, и умирам. И тя… тя стояла над мен, очевидно моят убиец.
– По дяволите – промърморва Сайръс.
– Да. – Изпивам остатъка от бърбъна и подавам сигнал за още един. – И така, честно казано, какво е твоето мнение за това? Какво трябва да направя?
Виждам как веждите на Сайръс се повдигат дори зад слънчевите му очила.
– Грижиш се за нея, нали?
Спускам очи към дървения плот на масата.
– Повече, отколкото би трябвало да се грижи тъпият ми задник.
– Хм – издава той. Връща остатъка от уискито си, напоено с кръв. – Ще се върна в Скиатос. Ще се поразровя малко. Междувременно ти направи това, което ти е казала.
Очите ми се вдигат, за да срещнат вещата му усмивка. Въпреки че не е предназначена, тя го кара да изглежда още по-застрашително на фона на кътниците му.
– Какво?
– Прави това, което ти е казала да направиш. Помагаш и. Спасяваш я. – Той се усмихва широко за допълнителен ефект и аз виждам само мъничък проблясък на мошеническия грубиян от детството ми. – Ти я обичаш.
– Не знам – казвам аз и поклащам глава, макар че не мога да скрия собствената си усмивка. – Не знам дали това е възможно.
– Но каквото и да правиш – добавя той строго с тих глас. – Не казвай на друга душа за нея. Говоря сериозно, Нико. Знаеш ли какво ще направят враговете ти с подобна информация? Това е все едно да предадеш зареден пистолет.
– Знам. Знам това, Сай. Но как да я защитя? И защо си мислиш, че тя изобщо изпитва нещо към мен?
– Тя спи до теб всяка нощ, нали?
– Да.
– И тя вече не е задържана в стаята?
– Точно така.
– Тогава аз не мисля – отбелязва той, увереността резонира в дълбокия му, хрипкав глас. – Аз знам.
***
Къщата е в разгара си късно вечерта, развратниците и безбожниците са жадни за още един вкус на табуто. Нощта е необичайно топла за есента, а електрическият заряд във въздуха разпръсква бодлива топлина по цялата ми кожа. Това не е обикновена вечер. Това е Хелоуин, а това означава нещо повече от призраци, гоблини и бонбони за децата. Тъмните са излезли да играят.
Изкачвам се до стаята си, избягвайки фалшиви паяжини, призраци от чаршафи и други нелепици. Момичетата се забавляваха с украсата, а сега ще си заслужат да си изкарат хляба. На Хелоуин всички са малко по-податливи, по-отворени.
Амели не е в стаята ми и нещо в стомаха ми се изкривява. Искам да и кажа какво чувствам. Да и кажа, че ме е грижа за нея и ще направя всичко, за да я защитя. Да и кажа, че това, че я карам да работи като секси икономка, е само моят незрял начин да я задържа близо до себе си. След това ще се надявам адски много тя да почувства нещо към мен. Нещо достатъчно силно, за да накара красивата девойка да остане със звяра.
Наливам си чаша бърбън, но тя така и не среща устните ми. Тя се разбива в стената на милион малки парченца, а кехлибареният ликьор се стича на пода. Гледам в ярките, лазурни очи, зъбите ми са стиснати, а устните ми – стегнати от ярост. По тялото ми преминава хлад, който разпалва нажежения до бяло пламък във върховете на пръстите ми. Очите ми светят, подхранвани от безпогрешна ярост.
– Имаш трийсет секунди да ми обясниш какво правиш в стаята ми, преди да ти откъсна шибаната глава и да запратя тялото ти обратно в Скиатос. – Ръката ми се стяга около врата ѝ, повдигайки я от петсантиметровите ѝ токчета.
– Радвам се да те видя, Нико – усмихва се Аврора през болката във врата си. – Виждам, че съм ти липсвала. Имате доста добро посрещане тук.
Стискам я по-силно.
– Двадесет секунди, кучко.
Сините ѝ очи проблясват от собствения ѝ гняв, но гадната ѝ усмивка остава.
– Аз нося новини. Новини за брат ти, които трябва да знаеш.
Новини? Новини за Дориан?
Пускам я рязко и се обръщам обратно към бара, докато тя оправя косата и дрехите си.
– Добре. Говори.
– Справям се чудесно, благодаря, че ме попита. Не, няма нужда да ми благодариш, че съм изминала целия този път, за да споделя с теб тайна информация, заради която може да ме обезглавят – казва тя с досадния си певчески глас.
– Добре, сега, след като любезностите са отпаднали, говори. Или си тръгни. – Изпивам чашата на една глътка и си наливам още една. Ще ми трябва един галон, за да преглътна коварната, манипулираща бивша жена на брат ми.
– Такъв срам, Нико. Имаше толкова голям потенциал. – Тя оглежда червено лакираните си нокти, без да обръща внимание на заповедта ми. – А сега погледни себе си. Нищо повече от сутеньор в скъп костюм.
– Наистина ли имаш информация, Аврора? Или най-накрая си разбрала, че можеш да си плащаш за това, че си такава мръсна курва? – Оглеждам я, гримасничейки от отвращение. Дори марковите дрехи и всички атрибути не могат да я направят по-малка мръсница. – Не знам. Вагината ти е приютявала повече членове, от пътниците в тунела Мълхоланд. Предполагам, че мога да те запазя за случайни групови сбивания или за животни от фермата.
Тя се приближава към мен, носейки обичайната си болнаво сладка усмивка, без да се притеснява от обидите ми. Аурора чува само това, което иска да чуе, а в съзнанието ѝ вероятно изповядвам безсмъртната си преданост. Луда кучка.
– О, малкият Скотос. Винаги си имал умение да боравиш с думи.
Виждаш ли? Луда като прилеп.
– Е, прочети тези думи. Майната. Ти. – Давам ѝ гърба си, отказвайки да я забавлявам още една секунда.
– Дориан е изчезнал.
Обръщам се и свивам очи.
– Какво?
– Изчезнал е – той и партньорът му. И двамата са избягали от Сянката. Никой не знае къде е някой от двамата и се стигна дотам, че да очакваме най-лошото.
– Той не е мъртъв, Аврора. – Не. Не може да бъде.
Тя поклаща глава.
– Аз също не вярвам, че е. Но нещо определено не е наред. Ами ако е бил сериозно ранен и го държат в плен? Ами ако е измъчван?
Макар думите ѝ да са изпълнени със загриженост, лицето ѝ, очите ѝ, разказват друга история. Аврора е толкова прозрачна, колкото и всички останали. Тя е фалшива… фалшива. Тя не се интересува истински от Дориан – никога не се е интересувала. Тя се интересува само от това какво може да направи за нея неговата титла. Всичко, което Аврора виждаше, беше корона.
– Притеснявам се – продължава тя с притворно съчувствие. – Мисля, че баща ти би могъл поне да разбере дали е бил заловен. Ще трябва да го върнат в знак на дипломация.
– Може би – свивам рамене. – Защо не го попиташ? Като се има предвид, че го познаваш отблизо и всичко останало. Или той те е прецакал и забравил, както всички останали в твоя нещастен живот?
Гневът обагря бузите ѝ, но лицето на Аврора е съвършено безстрастно. Тя не е просто някоя златотърсачка, тя е златотърсачка, която спи с баща ми. И тъй като баща ми, царуващият крал на Мрака, е също толкова отвратителен, Дориан е принуден да стане свидетел на недискретността.
– О? Котката си е прехапала езика? – Почвам. – Или това, че си надушила всеки Том, Дик и Хари, е довело до окончателното му отпадане?
И аз го виждам. Пукнатината в бронята ѝ. Онзи малък проблясък на емоция, който прави Аврора да изглежда почти човек.
Ръцете ѝ се разтреперват, докато пристъпва към мен.
– Знаеш, че не можех да ти помогна! Знаеш, че…
– О, Боже мой! – Амели издъхва, докато отваря вратата, облечена в оскъдния си костюм на френска прислужница. – Толкова ми е писнало от тези…
– Коя е тази? – Аврора се ухилва, а от ярките ѝ бели зъби капе яд. – Така ли се държат курвите тук?
Амели ме поглежда, за да се ориентира, с разтворена уста и кехлибарени очи, пълни с въпроси. Майната му. Толкова ли адски се стремях да пренебрегна Аврора, че дори не успях да усетя приближаването ѝ?
– Аврора, това е Амели и тя не е курва – обяснявам аз с равен глас. – Амели, Аврора тъкмо си тръгваше.
– Просто си тръгваше? – Пита Аврора, като впива очи в мен, а след това отново в Амели. – Не. Имаме още работа за обсъждане, така че ако ни извините…
Виждам как болката и гневът на Амели кипят точно под повърхността, което я прави още по-лесна за откриване. Трябва да измъкна Аврора оттук. Ако тя дори долови уникалното докосване до магията на Амели, няма да се поколебае да я убие. А убийството на друг член на Мрака, особено на Орексис, е крайно неприемливо.
– Какво ще кажеш да се срещнем долу на по питие, Аврора? – Казвам с най-услужливия си глас. – Само ме остави да си поговоря с Амели и скоро ще се присъединя към теб.
Скептичните очи на Аврора пробягват между мен и Амели, преди да кимне.
– Добре. Но не се бави прекалено дълго. Не обичам да чакам. – След това се изниза през вратата, без да хвърли и един поглед.
– Уау – отбелязва Амели и затваря вратата след себе си. – Кой беше този слънчев лъч?
Издишам с облекчение, че Амели не се е отдръпнала напълно от това, че съм тук насаме с Аврора. С три бързи крачки съм пред нея, позволявайки на топлината на душата ѝ да затопли студеното пространство, което Аврора е оставила зад себе си.
– Бившата психопатка на брат ми. Доста чаровна, нали?
– Тази, която го накара да напусне града? Тази бивша приятелка?
– Същата.
Амели поклаща глава.
– Не мога да кажа, че го обвинявам.
Двамата се смеем за сметка на Аурора, когато виждам, че Амели се превива. Тогава забелязвам малка, лилава синина в ъгъла на устата ѝ.
– Какво стана? – Питам, като се приближавам, за да огледам леко подутото място.
– Като стана дума за Слънчевата… може би ще искаш да сложиш намордник на русата си кучка – казва тя, като върти очи.
– Какво стана? – Питам по-строго.
Амели вдига рамене.
– Нищо, наистина. Просто още един ден в гимназията „Хукър“. Слънчевата продължаваше да си говори, че към мен има специално отношение и как сигурно съм се занимавала с някакви болни неща, за да привлека вниманието ти. Съмнявам се, че за известно време ще каже нещо повече. Съжалявам, но тя няма да може да прави свирки поне една седмица – казва тя с намигване.
– Ударила те е? – Изригвам, а яростта осветява очите ми.
– Не чу ли частта за това, че и набих задника? Всичко е наред, Нико. Вкъщи ми се е налагало да се справям с по-големи кучки от нея.
Опитвам се да укротя чувството на неудовлетвореност и безпомощност, докато се взирам в очите на Амели, търсейки някакъв знак, че тя наистина е добре. Вдигам ръка и внимателно разтривам контузията с върховете на пръстите си, предизвиквайки стон от нейна страна.
– Съжалявам, нараних ли те?
Преди да успея да отдръпна ръката си, тя я покрива със своята.
– Не. Не, всъщност се чувствам добре. Винаги си толкова студен. Като личния ми леден пакет – усмихва се тя.
Наслаждавам се на усещането на устните ѝ върху пръстите ми, финото парене почти не съществува, въпреки че между нас има неописуема топлина.
– Мога да ти помогна, знаеш ли – казвам тихо, а ръката ми все още е притисната към сочната ѝ уста. Не искам да спирам да я докосвам. Не мога да си представя, че ще докосвам някой друг до края на дните си.
– Как? – Прошепва тя.
Синя мъгла пада върху лицето ѝ и се отразява в очите ѝ, когато пръстите ми пламват с преливащ, лазурен огън. Тя потръпва от първоначалния студ, след което се кикоти срещу ръката ми.
– Това е толкова… странно. Студено, но горещо. И изтръпва.
– Да – отговарям аз с глуповата усмивка. За първи път си позволявам да се изложа по този начин с човек. – Предполагам, че това е свидетелство за Тъмнината. Ние сме студени, безчувствени, но в същото време с горещ темперамент и експлозивни, когато сме развълнувани.
Амели поклаща глава, но все още държи ръката си върху моята, отказвайки да прекъсне контакта. Топлината се разпалва и се разпространява по цялото ми тяло.
– Не всички Тъмни. Не и ти.
Гледаме се мълчаливо, на устните и на двама ни се появяват меки усмивки, докато аз нежно разтривам синината на лицето на Амели.
– Какво правиш с нея? – Пита тя учудено.
– Просто ускорявам притока на кръв в областта и притъпявам болката за теб.
– Не боли толкова силно.
Вдигам рамене, а на езика ми остава само вкусът на истината.
– Не искам никога да те боли. Дори и най-малката болка.
Бузите на Амели пламват от розова руменина и тя засмуква долната си устна в устата си, като я улавя между зъбите си.
– Значи… ти ме лекуваш?
– Не мога да лекувам – казвам аз и поклащам глава със съжаление. – Просто обикновена наука.
– В това няма нищо просто. Вече дори не го усещам. Ти си невероятен, Нико.
Осъзнавам, че изучавам розовите ѝ устни по-дълго, отколкото трябва, и вдигам очи, за да срещна нейните, само за да разбера, че тя също гледа устните ми. Очите ни се взират, а устата и на двамата се разтваря едновременно, за да вкусим въздуха между нас, оцветен с копнеж и желание.
– Прекалено ли изтръпна? – Питам с дрезгав глас.
Амели поклаща очарователно уста и поклаща глава.
– Не мисля. Защо?
Само няколко сантиметра делят устата ни, докато гледам в тези особени очи и се чудя как съм оцелял, без да усетя топлината и добротата на Амели. И как ме боли да усетя вкуса на слънчевата светлина, дивите цветя и кафявата захар върху езика си.
– Защото наистина искам да почувстваш това.
Устните ни се сблъскват в трескава смесица от устни, езици и ръце. Това не е една от приказните целувки, за които четеш в книгите с приказки. Не са красивите целувки от филмите за мацки. Това е сурова страст, съчетана със седмици на копнеж и желание. Това е навлизане в непозната територия, ужасено от това, което може да е от другата страна, но толкова шибано вълнуващо да го направиш. Това е прегръщане на табуто, опитване на забранения плод и наслаждаване на сладкия му, сладък нектар.
Целувката на Амели разпалва фойерверки в корема ми и кара студеното мъртво сърце да разцъфти с живот. Не знаех, че устните могат да се чувстват толкова меки. Че езикът може да има толкова превъзходен вкус. Че деликатните ѝ ръце могат да бъдат толкова еротични, докато се плъзгат по косата ми и придърпват устата ми по-близо. Ето защо не бях целувал никого от десетилетия. Нямаше нужда да бъда толкова интимен с когото и да било. Нямаше нужда да разигравам шарада, когато знаех, че сексът така или иначе е неизбежен.
Но Амели… Майната му.
Не исках да спра да я целувам. Не можех да си представя, че няма да усещам вкуса ѝ върху езика си. Звуците на екстаз, които тя издаваше в гърлото си, докато галех дребната ѝ фигура, ме караха да копнея за още, но това ми беше достатъчно. Беше повече от достатъчно.
Усещайки меките и извивки, толкова гъвкави под нетърпеливите ми пръсти, представяйки си колко наистина крехка е тя, се чувствах сякаш притежавам рядко, скъпоценно бижу. Исках да я докосвам навсякъде. Да я маркирам на места, които никой друг мъж не би могъл да види. Да бъда единственият мъж, който някога щеше да усети мекотата на кожата ѝ.
Минути, часове, вечност минават, докато стоим омагьосани в прегръдките си. Тя ме поглежда с плаха усмивка на вече подутите си устни.
– Какъв е този поглед? – Питам я, но със същото изражение.
– Нищо – усмихва се тя и поклаща глава. – Просто си мисля как това беше много по-добро от сънищата ми.
Издишвам, отчаяно желаейки да остана в този момент с нея. Да остана безразличен към убийците, блудниците и дегенератите, които дебнат точно пред вратата на спалнята ни.
– Колкото и да ми се иска да остана тук и да изиграя всички тези мечти, знам, че Аврора става нетърпелива. А когато е нетърпелива, тя е още по-досаден трол. Трябва да сляза долу и да видя какво иска тя. Тогава… тогава съм изцяло твой.
Дори когато думите напускат устните ми, не мога да повярвам, че ги казвам. Умея да боравя с думите, но обикновено в тях има някакъв вулгарен подтекст. Разтвори краката си. Гледай ме, докато те чукам. Смучи по-силно, по-дълбоко. И моят личен фаворит: Стани и се измъкни.
Но с Амели не можех да кажа тази глупост, дори и да исках. И в това е проблемът – не искам. Дори като си помисля за това, ме заболява стомахът.
– Добре – усмихва се тя и ме поглежда с дълги тъмни мигли. – Просто ще се прибера. Може би ще се отбия до кухнята и ще ни донеса вечеря?
Притискам устни към челото ѝ, вдишвайки опияняващия аромат на косата ѝ.
– Това звучи идеално. – И като по чудо звучи така, идеално.
Слизам долу в салона и намирам Варшаун и Аврора сгушени в тих обмен на мнения, докато Надя и няколко от моите мъже разговарят на питиета. Лукавите лазурни очи на Варшаун блестят от злоба, докато той се мръщи на Аврора. Тя препасва ръката му с фамилиарност и се приближава, за да прошепне нещо на тъмен език – нещо твърде бързо, за да го чуя.
Усещайки топлината на погледа ми, Варшаун дръпва глава и отмахва ръката ѝ от предмишницата си.
– Много мило от твоя страна да се присъединиш към нас, Нико – усмихва се лукаво той. – Струва ми се, че от седмици си затворена в апартамента си. Почти не те виждаме.
– А? – Аврора отвръща, а от гласа ѝ капе фалш.
– А, Нико си има нова играчка. И ако аз бях на негово място, също щях да си играя с нея през цялото време – добавя Надя, пристъпвайки до мен. Тя ми подава чаша свеж любим бърбън, преди да целуне бузата ми, а яркосините ѝ очи искрят от обич. Тя ме обича. Не като любовница, а като приятелка. Брат и сестра. От десетилетия Надя е важна част от екипа ми, грижи се за момичетата, които наемам, и дори понякога сама им се наслаждава.
– Е, да се надяваме, че няма да счупи тази! – Варшаун се пошегува с бурен смях.
Извръщам очи, надявайки се да разтопя раздразнението си и да предизвикам топлината, която ме беше обзела само преди минути. Дори когато се смеят и се шегуват за моя сметка, единственото, за което мисля, е за Амели. Искам да усетя изгарянето по устните си, да разпаля огъня с нетърпеливите си ръце. Да целуна слънцето и да оставя блясъка му да ме заслепи, докато не мога да се наслаждавам единствено на нежната ѝ усмивка.
– Е, може би Нико ще ни позволи всички да си поиграем с новия му малък домашен любимец – чувам да предлага Аврора, обръщайки се към Варшаун. Той поклаща глава.
– Повярвай ми, опитвал съм. Но той още не е приключил със забавленията си. Мисля, че скоро ще го умори – отговаря той с намигване.
Тъкмо се канех да отворя уста, за да… се изкажа. Какво да кажа? Как да им кажа да се оттеглят по дяволите, без да застраша позицията си на техен безмилостен, развратен принц? И без да разсея съмненията и да разкрие кой съм и какво наистина искам?
Оглеждам веселите лица, които разговарят над кристални чаши с изискан бърбън и вино. Извън Аврора, това са хората, с които прекарвам ежедневието си през последните няколко десетилетия. Така наречените ми приятели. Те не ме познават. Никой от тях не ме познава. Дори Надя, която искрено се грижи за мен като за свое семейство. Дори Варшаун, който ми е бил крило и дясна ръка по-дълго от един човешки живот. Били сме се заедно, убивали сме заедно… по дяволите, дори сме се чукали заедно. И все пак той няма представа за конфликта, който кипи точно под повърхността. Той не знае, че се боря с това… с това, което съм. Той не знае, че през повечето дни танцувам със смъртта, само за да почувствам някакво подобие на живот. Че жаждата ми за власт е толкова дълбока и истинска, колкото и вината и срамът ми.
– Не ми казвай, че Малкият Скотос се е привързал – пошегува се Аврора, поставяйки перфектно поддържана ръка на гърдите ми. – Не и човекът, който прецака половината континентална част на САЩ през 60-те години. Сигурно сте се объркали.
Проблясвам с дяволита усмивка и повдигам тъмни вежди, готов да защитя опетнената си репутация, когато движението откъм главата на Аурора привлича погледа ми. Очите на Амели са широки и блестят от неизплакани сълзи, а перфектната ѝ уста е в стегната линия. Подносът с храна видимо се клати в треперещите ѝ ръце. Следвайки линията на погледа ми, Аврора бавно завърта глава, а студеният ѝ, пронизващ поглед обхожда цялото тяло на Амели. Обръща се обратно към мен с подигравателна усмивка в очакване на реакцията ми.
– Ах, Малки Скотос, изглежда, че курвите се чувстват удобно тук. Може би ще трябва да размахаш камшика малко по-силно. Сигурна съм, че ще ти хареса.
Стискам ръката на Аврора достатъчно силно, за да се пропукат костите, и я свалям от ризата си. Тя изтръпва, когато очите ми се срещат с нейните, а стоманеният ми поглед пламва от гняв.
– В мен няма нищо малко, Аврора. Но, разбира се, ти няма как да знаеш това, след като съм отхвърлил всяко твое слабо предложение. – Приближавам се още повече, толкова близо, че леденият ми глас почти оставя слана по диамантените и обици. – И ако още веднъж я наречеш курва, ще ти отрежа шибания език и ще го натъпча в провисналата ти вагина. А сега, ако ме извиниш…
Подминавам я, без да кажа и дума, и се отправям по посока на оттеглящия се гръб на Амели. Тя почти спринтира към моята стая – към нашата стая – преди да постави подноса и да се обърне с лице към мен.
– Амели, аз…
Тя вдига ръка и поклаща глава.
– Не се притеснявай. Не ми дължиш обяснение. Не ми дължиш нищо.
– Но дължа. Дължа ти повече, отколкото някога бих могъл да ти дам. Дължа ти истината.
– Истината? – Веждите ѝ се смръщват и тя слага ръка на тесния си хълбок. – Мислех, че точно това ми даваш през цялото време. Поне това ми обеща, когато се заклех да бъда напълно искрена с теб. И какво? Всичко това беше лъжа?
Сядам в подножието на леглото и потупвам празното място до себе си.
– Има още. Поне толкова честен, колкото можех да бъда. Моля те. Позволи ми да обясня.
Амели сяда на леглото, макар че два метра разделят телата ни. Преди няколко седмици това нямаше да ме притесни. Но сега… сега, когато знам какво е усещането да имам тялото ѝ, прибрано в моето, ръцете ми да обгръщат малкото ѝ тяло, да я обладават, ми се струва твърде далечно. Дори не осъзнавах колко трайно се е настанила в живота ми. Колко лесно беше да изпадна в познанство с нея. Колко естествено бе нараснало изгарянето под пръстите ми всеки път, когато се докосвахме. Жадувам за нея. Означава огъня между нас – неповторимата топлина, която никога, никога няма да угасне.
Тя придърпва коленете си към гърдите и ги обгръща с ръце. Точно както направи първия път, когато се събуди в леглото ми. Тя се страхува. Страхува се от мен.
– Трябва да ти обясня защо те попитах дали някой знае за теб. И защо никой не може да знае за нас… за това как се чувствам.
– Как се чувстваш? – Гласът ѝ е задъхан и лек, почти шепот.
– Да – кимам. – Но първо трябва да ти кажа нещо. И ако все още искаш да знаеш повече, ще ти кажа всичко. Добре ли е?
Тя кимва и аз приемам това като знак да се приближа до нея и да взема ръцете ѝ в моите.
– Амели, Тъмните, особено Скотос, са заклети врагове на Лаво от десетилетия. Преди много, много години те са управлявали Луизиана. Бяха най-влиятелната фамилия в залива и притежаваха огромна власт за човешките вещици, нещо почти нечувано. В историята на моя род се е налагало да се намесва, когато някои кланове са ставали твърде големи или твърде силни. Но Лаво… те не искаха да отстъпят, особено след като Мари беше елиминирана. Нейното семейство – твоето семейство – се закле да отмъсти за смъртта ѝ.
Големите, искрящи очи на Амели ме подтикват да продължа. Отмятам кичур коса зад ухото ѝ, преди да поднеса ръцете ѝ към устните си, вдишвайки повърхностно.
– По заповед на баща ми се опитахме да ги убием всички. Това, което в учебниците по история се нарича ураганът „Ченър Каминанда“ от 1893 г., най-смъртоносната буря, която някога е поразявала Луизиана, беше дело на Тъмните. Това беше умишлено клане, в което загинаха дори невинни жени и деца. Лаво се бяха разраснали като рак и Тъмните сили се бореха да ги унищожат. Някои обаче оцеляха и се скриха под земята, така че на всеки няколко години го правим отново. Докато не изчезне и последният.
От гърдите ѝ се изтръгва мъничко хлипане и тя притиска с ръка устата си, борейки се със сълзите.
– Не – извиква тя, а ръката ѝ заглушава молбата ѝ. – Не казвай това. Няма да повярвам!
Придърпвам я към гърдите си и поставям устните си на върха на главата ѝ, въпреки че тя се опитва да се бори срещу мен. Искам само да я прегърна. Имам нужда от това. Може би това е последният път, когато целувам слънцето.
– Съжалявам, бебе. Съжалявам. Не исках да ти кажа. Не исках да те нараня.
– Защо? Как можа? – Сълзите ѝ текат свободно, но аз устоявам на желанието да ги опитам. Няма да и направя това. Няма да ѝ позволя да види какъв болен маниак съм наистина. – Не разбирам. Помогни ми да разбера защо!
– Надмощие. – Не знам как иначе да го кажа. Колкото и да ми се иска това да е лъжа, истината е толкова грозна и отвратителна, колкото никога досега. И това е моята истина. Моята грозота.
– Можеш ли да го спреш? – Пита тя, като ме гледа с умоляващи очи. – Моля те, невинни хора умират. Техните домове, техният живот! Ти можеш да поправиш това, нали?
– Иска ми се да мога. Бях изпратен тук, за да наблюдавам паранормалната активност в района. Всеки път, когато има увеличение на използването на магии, моята работа е да докладвам за това. За да можем да се подготвим…
– …Да убиете повече хора. За да унищожите моя град. – Тя се отдръпва от мен и ми подава гърба си.
– Имам нужда от помощта ти, Амели.
– Моята помощ? – Тя се завърта, за да ме погледне, а кехлибарените ѝ очи блестят от гняв. – Искаш да ти помогна? След като току-що призна, че си изпратил урагани, които да разрушат дома ми?
– Да – кимам, преглъщайки възела в гърлото си. -Защото ако не го направиш, нещо ще се случи. Нещо лошо. А ако ми помогнеш, ще избегнем още разрушения.
– Добре – изпъшка тя. – Кажи ми от какво имаш нужда.
Поемам дълбоко дъх, не желаейки да извикам спомени за изкривеното от отвращение лице на Амели.
– Имало е рязко увеличение на магията. Некромантията, за да бъда точен. И тя мирише на вуду Лаво. Некромантията сама по себе си е основание за действие… за масово изтребление.
Очаквам да възрази, но тя просто продължава да ме гледа, а топлината в очите ѝ е угаснала. Продължавам.
– Онази нощ, докато си спала, си сънувала кошмар. Опитах се да те събудя, защото се страхуваше, и когато го направих, нещо – някой – беше превзел тялото ти. Беше завладяло душата и езика ти. То ми говореше.
– Какво… какво? Обсебило ме е? За какво говориш?
– Черна магия, Амели. Лаво знаят, че си при мен. И нещо ми подсказва, че искат да те използват като съд, за да изпълняваш заповедите им.
– Това са налудничави приказки – отвръща тя и поклаща глава.
– Амели, послушай ме – заповядвам аз и я хващам за раменете. – Те са готови да те пожертват, за да си отмъстят. Знаят, че ще бъдеш убита, и не им пука за това. Аз няма да позволя това да се случи, Амели. Кълна се в това. Не мога да те загубя. Сега, когато те намерих… не мога да те загубя.
Устните ѝ треперят, докато тя докосва бузата ми с дланта си.
– Добре. Вярвам ти. Просто ми кажи какво трябва да направя.
Разказвам ѝ повече за некромантията и нейната история сред Лаво. Споделям с нея следите, оставени из града, дори информацията, с която е запознат само най-близкият ми кръг. Тя слуша внимателно, кима, доверявайки ми се, както и аз на нея. Разказвам ѝ всичко, дори това, което кара гърдите ми да се свиват от срам. Тя слуша, стиска ръката ми и ме гледа с разбиране и прошка.
Не заслужавам това момиче. Никога няма да заслужа правото да чуя смеха ѝ или да притежавам добротата на една от нейните усмивки. Или да усетя как тези меки устни галят моите. Дори да знам това, аз я искам. Имам нужда от нея.
Лежахме един до друг, както всяка вечер, с лице един към друг, докато дърветата пред прозореца ми хвърляха сенки върху лицето ѝ.
– Никога не си ми казвал какво чувстваш – прошепва тя, а очите ѝ натежават от умора.
– Искаш ли да ти кажа сега?
– Не – отговаря тя с леко прозяване. – Не, не е нужно да ми казваш. Просто ми покажи.
Затварям сантиметрите между нас и я обгръщам с ръце, като заравям устни в ухаещата ѝ на горски цветя коса. Тя се сгушва в гърдите ми и въздъхва. Чувствам как всяка костица в тялото ѝ се отпуска в дрямка.
Ще ѝ покажа. Ще я спася. Защото я обичам.
Назад към част 7 Напред към част 9
