Зоуи
И така, в крайна сметка съкратих първия час. Имам предвид, сериозно. Нямаше как да седя там и да оставя Неферет да ми отправя пасивно-агресивни удари след цялата случка с Калона/Репхайм. Вместо това изпратих Репхайм в клас (и му казах да каже на професора, че е бил в тоалетната), а след това си намерих едно сенчесто място недалеч от конюшните. Трябваше ми време да седна и да помисля. Сама.
Калона каза, че иска да сключи примирие с нас, което според мен беше голяма глупост. Истината вероятно беше, че искаше да използва Репхайм, за да се внедри в нашите редици и да ни обърка – а това звучеше така, сякаш мислех, че стадото новаци и аз се превръщаме в червенокожа паравоенна група. Въздъхнах. Защо тези групи не можеха да бъдат по-привлекателни? Което ме накара да се сетя за невръстните пантери в „Истинска кръв“ и колко глупав беше Джейсън. Уф, трябваше да изгледам отново трети сезон. Бях напълно изостанала с четвърти сезон…
– Хей, Зоуи. Съсредоточи се – казах си аз.
И така, Калона се преструва, че иска примирие. Репхайм му вярва, защото това момче има тежък случай на „Искам баща ми да ме обича“. Стиви Рей ще се ядоса, когато разбере, че е говорил с Репхайм, което напълно разбирам. Тя искаше да защити чувствата на Репхайм, а Калона + един нов и подобрен Репхайм е = на катастрофа.
А после имаше и цялата история с лошите червени новаци, които се върнаха в училище и се преструваха, че не са луди и убийци. Уф, просто уф. Като си помисля за битките в коридорите, които това щеше да предизвика, ме заболява главата.
Добавете в сместа факта, че Старк все още не спеше добре, новият конкорд на Неферет беше бик (Ех, това не можеше да означава това, което звучеше, че означава, нали?), и хлапето Аурокс/каквото и да е, което ме караше да се чувствам изключително странно – неспокойна, тревожна и просто направо уплашена – и цялото училище изглеждаше като бомба, която чака да избухне.
Загледах се в луната.
– Освен това – казах тихо, сякаш говорех директно на сияещия полумесец, – след шест дни трябва да отида да извърша ритуал за пречистване на земята на баба ми, защото майка ми беше убита там.
Примигнах силно. Нямаше да се разплача. Отново. Просто щях да си седя тук на лунната светлина, докато не дойде време да ходя на втори час по драма.
Сякаш вече нямах достатъчно драма в живота си.
– Добре – казах на луната.- Поне душата ми вече не е разбита и не съм безплътна почти-призрак от Другия свят.- Точно по петите на тази весела мисъл изрекох на глас следващото нещо, което ми дойде наум:- Хийт ми липсва толкова много.- Думите все още се носеха във въздуха около мен, когато малкото място в средата на гърдите ми започна да се затопля. С ужасното чувство на шофьор при катастрофа погледът ми се откъсна от спокойната луна към стената, която обримчваше Къщата на нощта. Аурокс тичаше покрай училищната страна на стената. Дори от това разстояние виждах, че е нащрек и търси евентуални проблеми, а погледът му сканираше наоколо и нагоре. Дори изглеждаше така, сякаш подушваше въздуха. Приближаваше се към мен, макар и не директно. Моята пейка беше на няколко метра по-близо до училището от стената и скрита в сенките под големите дървета, а той не ме беше видял. Но той не се придържаше към сенките. Тичаше на открито и макар луната да не беше пълна, нощта беше ясна и дебелият полумесец излъчваше достатъчно сребристосиня светлина, така че, докато се приближаваше, можех да видя лицето му.
Аурокс определено беше това, което всяко момиче би нарекло секси. Е, всяко момиче, което не знаеше, че той е някакво същество-убиец в костюм от момчешка кожа. Тогава си спомних как една група от новаците се беше прехласнала по него, след като беше убил гарвана-демон. Предполагам, че им беше все едно дали кожата му е костюм или истинска. Почувствах, че нещо пълзи по гръбнака ми, и леко потръпнах. Не ми пукаше. Много ми пукаше за това, което се криеше под кожата.
Очите му бяха супер странни. Бях ги забелязала и преди. По ирония на съдбата на тази светлина те ми напомняха за Луната или поне за онези камъни, наречени лунни камъни – само че очите му блестяха, почти светеха.
Ръката ми бавно се отправи към моя прорицателски камък. Усетих как сърцебиенето ми се ускорява. Какво беше това в Аурокс, което ме плашеше толкова силно? Не знаех, но вярвах, че трябва да победя този страх. Трябваше да погледна през камъка и да видя каквото камъкът ми разкрие – Тъмнина или Светлина, зло или добро. Започнах да вдигам камъка и тогава го забелязах.
Сянката му, хвърлена върху скалистата стена на училището, не отразяваше високото, мускулесто тяло на човек. Сянката на Аурокс беше сянката на бик.
Сигурно се задъхах – сигурно издадох някакъв малък звук, защото блестящите му очи ме намериха веднага. Той промени посоката, в която тичаше, и се насочи право към мен.
Плъзнах ясновидския камък под ризата си и се опитах да запазя нормалното си дишане и да спра сърцето си да бие като лудо в гърдите ми.
Когато той беше само на няколко метра от мен, не можах да се сдържа. Изправих се и се преместих зад пейката от ковано желязо. Знам, че беше глупаво, но някак си се чувствах по-добре да има нещо, каквото и да било между нас.
Той се спря и ме гледа няколко секунди, без да говори. Изражението му беше странно любопитно, сякаш никога досега не беше виждал момиче и се опитваше да разбере какво, по дяволите, съм аз – въпреки че тази аналогия беше нелепа.
– Тази нощ не плачеш – каза той накрая.
– Не.
– Трябва да си в час – каза той.- Неферет е наредила всички ученици да отидат в клас.
– Защо хвърляш сянката на бик?- Избълвах въпроса като глупачка, а после ми се прииска да си поставя ръката пред устата. Какво, по дяволите, не беше наред с мен?
Веждите му се смръщиха и той погледна към мястото на земята до себе си, където беше сянката му – неговата съвсем човешка и съвсем нормално изглеждаща сянка.
Завъртях глава в такт с него.
– Сянката ми не е бик – каза той.
– Тя беше бик преди, докато ти тичаше край стената. Аз я видях – казах аз, чудейки се как мога да звуча толкова спокойно и сигурно, когато дори в собствените си уши изглеждах напълно луда.
– Бикът е част от мен – каза той, а после изглеждаше толкова изненадан от отговора си, колкото и аз от въпроса си.
– Белият или черният бик?- Попитах.
– Какъв цвят беше моята сянка?- Контрира той.
Намръщих се и погледнах тъмната му човешка сянка.
– Черна, разбира се.
– Тогава моят бик е черен – каза той.- Трябва да се върнеш в класната стая. Неферет го е заповядала.
– Зоуи, всичко тук наред ли е?
Гласът на Старк ме накара да подскоча. Обърнах глава и го видях да върви бързо към мен, а в ръката си държеше лък с назъбена стрела с измамна безгрижност.
– Да, добре е – казах аз.- Аурокс ми каза, че трябва да отида в клас.
Старк погледна Аурокс с твърд поглед.
– Не знаех, че си професор в това училище.
– Изпълнявам заповедта на Неферет – каза Аурокс. Звучеше по същия начин, както преди появата на Старк, но езикът на тялото му се беше променил напълно. Изглеждаше по-голям, по-агресивен, по-опасен.
За щастие звънецът, който сигнализираше за края на първия час, изпищя.
– О, упс, изглежда, че няма да успея да стигна до първия час. По-добре обаче да стигна навреме за втория час.- Обърнах гръб на Аурокс и отидох при Старк, свързах ръката си с неговата и казах:- Ще ме заведеш ли до часа по драма?
– Разбира се – каза той.
Никой от нас не каза нищо на Аурокс.
– Той те плаши – каза Старк, когато бяхме извън обсега на слуха на Аурокс.
– Да.
Старк отвори вратата към основната сграда на училището и дългия коридор, в който се намираха повечето от класните ни стаи. Беше оживено, пълно с ученици, които сменяха класа, но той държеше гласа си тих, а мен близо, така че само аз да го чувам.- Защо? Направи ли нещо?
– Той хвърля…
Думите ми прекъснаха, когато една висока тъмнокоса вампирка излезе от класната стая на Неферет и влезе в коридора пред нас. Старк и аз спряхме. Отначало ми беше трудно да повярвам наистина кого виждам и ми се прииска да разтъркам очи, сякаш за да ги прочистя. После Старк сви ръка на сърцето си и се поклони дълбоко, като ме изтръгна от будния ми сън, и аз последвах примера му, докато той казваше:
– Весела среща, Танатос.
– Ах, Старк, Зоуи, весела среща. Радвам се да видя, че и двамата изглеждате толкова добре.
– Какво правиш тук?- Попитах много по-силно, отколкото
трябваше.
Тъмните и вежди се вдигнаха, но тя изглеждаше по-скоро развеселена, отколкото обидена.
– Тук съм, защото Върховният съвет реши, че много специалните новаци – тя направи пауза и погледна Старк, – и вампири тук заслужават допълнително внимание.
– Какво означава това?- Попитах. Децата, които минаваха покрай нас в залата, се споглеждаха и си шепнеха. Видях как главата на Деймиън стърчи от вратата на класа му за втория час и устата му образува кръгло, изненадано „Ооооо!“, когато видя Танатос.
– Това означава, че в понеделник, ако избягаш от първия час, ще избягаш от този, който се преподава от Танатос.- Излезе от отворената врата на класната си стая Неферет. Говореше с не повече строгост, отколкото всеки нормален учител би използвал спрямо дете, което е избягало от часа ѝ, но очите ѝ говореха друго. Усетих как тялото на Старк се напрегна и предположението ми беше, че Мракът е навсякъде около нея.
– Иска ми се да вярвам, че Зоуи е достатъчно зряла, за да има основателна причина да не дойде днес в час.- Танатос се усмихна на Неферет, а тонът и очевидно беше покровителствен.
Лицето на Неферет сякаш замръзна. Отговарящата ѝ усмивка изглеждаше крехка.
– На мен също ми се иска да вярвам в това. Както и да е, в понеделник ще отговаряте за Зоуи и за всички онези други специални ученици, които бихте искали да включите. Има една свободна класна стая в края на този коридор и вдясно. А сега, ако ме извините, трябва да се уверя, че стаята е подготвена за вашия безсрочен престой.
– Разбира се, че ще ви извиня и отново се извинявам, че пристигнах без предупреждение и не знам колко време ще бъда с вас тук, в прекрасната нощна къща в Тулса. Просто това са необичайни времена. Весела среща, весела раздяла и отново весела среща, Неферет – каза Танатос.
Неферет стисна с ръка сърцето си и леко наведе глава, като промълви думите на раздяла, докато бързаше да си тръгне.
– Тя не е доволна, че съм тук – каза Танатос.
– Знаеше, че няма да и е приятно – казах тихо аз. По време на престоя ни на Скай Старк ми беше казал, че има съюзник в лицето на Танатос, дотолкова, че той и останалите ми приятели бяха взели на доверие вампирката, която имаше афинитет към смъртта, и й бяха разказали всичко, което знаеха тогава за Неферет.
Танатос кимна.
– Така си и знаех, макар че с удоволствие се включих като доброволец в тази мисия. Самото равновесие между доброто и злото в този свят е под въпрос и вярвам, че отговорите могат да бъдат намерени тук, в този Дом на нощта.
Камбаната започна да бие.
– Ах, по дяволите!- Казах и добавих бързо:- Извинете. Ще закъснея за часа.
– Завърши уроците си днес, Зоуи. С нетърпение ще очаквам да те видя в първия час в понеделник.- Танатос се усмихна на Старк.- Млади войниче, имам няколко чанти в колата си. Можеш ли да ми помогнеш?
– Да, разбира се – каза Старк. Той се усмихна и ми помаха, докато аз стисках ръка на сърцето си и се покланях на Танатос, а след това закрачих по коридора и се промъкнах в класната стая по драма, като изпратих на Ерик поглед, че много съжалявам.
Той сведе очи към мен, но за щастие не каза нищо. Всъщност той почти ме игнорира и ме остави да седя и да се взирам в пространството и да се чудя дали ми се иска часовете да побързат до края на училището, или трябва да се страхувам от това, което може да последва.
Бях склонна да се страхувам…
***
Загледах се в храната в чинията си и въпреки глупавия стрес, който изпитвах, се усмихнах.
– Спагети.- Въздъхнах с истинско щастие.- И кафява сода с чеснов хляб със сирене. Сериозно, вкусно.
– Знам. Много ми липсваше храната.- Стиви Рей се усмихна и се премести, за да можем със Старк да се вмъкнем до нея и Репхайм. Забелязах, че Репхайм е напълнил устата си и дъвче бързо. Той срещна очите ми, усмихна се и показвайки твърде много спагети, промълви:
– Добро е.
– И така, птиците ядат ли спагети?- Попита Афродита, докато се настаняваше на пейката срещу нас четиримата.
– Той не е птица – категорично каза Стиви Рей.
– Не е в тази секунда – каза Афродита.
Деймиън се втурна и побутна Афродита, която му се намръщи, но се приближи.
– Добре, о, Боже. Умирах си да говоря с вас, момичета. Какво прави Танатос тук?
– Здравей, проверил ли си пощенската си кутия напоследък?- Каза Афродита, размахвайки лист хартия, който изглеждаше много официален и приличаше на училищна новина.- Предполагам, че ще получиш същата промяна в графика, която получих и аз. Едномозъчните също получиха такава.
Близначките се присъединиха към нас.
– Престани да ни наричаш така – каза Шоуни.
– Да, ние не споделяме един мозък. Ние споделяме душа. Двете неща са много различни – каза Ерин.
– Моля те, като че ли споделянето на душа е нормално?- Афродита поклати глава и извъртя очи.
– От понеделник Танатос води специален курс в първия час – намесих се аз, преди да започне световна война.- Вероятно всички ще имаме промени в графика.
– Аз имам – каза Репхайм с все още пълна уста.- Проверих го, преди да вляза в първия час.
– О, това е причината да закъснееш толкова много – каза Деймиън.- Не исках да питам.
– Закъснял?- Каза Стиви Рей.- Знаеш, че професорите ти се сърдят, ако закъсняваш.- Репхайм ме погледна.
Аз го погледнах.
Той преглътна пълната си уста със спагети.
– Баща ми беше тук.
– Какво? Калона? Тук?- Гласът на Стиви Рей почти изпищя думите. Децата на най-близките маси ни отправиха любопитни погледи.
– Точно така – каза Афродита, като повиши глас и изглеждаше типично раздразнена.- Барселона е мястото, където се пазаруват всички най-добри обувки – не тук. Разбери това.- След това наклони глава надолу и прошепна:- Не е добра идея да се говори много за това на публично място – което означава навсякъде, освен в тунелите.
– Репхайм, добре ли си?- Попита Стиви Рей с много по-тих глас.
– Да. Не бях сам. Зоуи беше с мен – отвърна той тихо.
Стиви Рей примигна от изненада.
– Зи?
– Той е прав. Бях с него през цялото време. Всичко е наред. Е, толкова добре, колкото може да бъде, когато е замесен Онзи, който не може да бъде назован – прошепнах аз.
– О, по дяволите. Това не е Хогуортс – каза Афродита.
– Бих искала да е така – каза Ерин.
Тогава Шоуни направи нещо, което ме шокира по-силно от посещението на Калона. Тя не повтори своята близначка. Вместо това с много тих, много недвойнически глас каза:
– Все още те е грижа за него. Нали?
Репхайм кимна веднъж, съвсем леко.
– Близнак? Хогуортс?- Каза Ерин, изглеждайки малко изгубена.
– Близнак, това е по-важно.- Очите на Шоуни отново намериха Репхайм.- Бащите са важни.
– Не знаех, че си близка с баща си – каза Стиви Рей.
– Не съм – каза Шоуни.- Ето защо разбирам колко са важни. Това, че нямаш такъв, който да ти обръща внимание, не означава, че не ти се иска да е друг.
– Ха – каза Ерин, като все още изглеждаше объркана.- Не знаех, че това те притеснява, Близнак.- Шоуни сви рамене и изглеждаше неловко.
– Не обичам да говоря много за това.
– Беше ли злобен?- Попита Ерин Репхайм.
Репхайм ме погледна.
– Не, не много.
– Мисля, че Афродита е права. Трябва да поговорим за това, когато не трябва да се притесняваме, че ще ни подслушват. Точно сега нека приключим с обяда, а след това всеки трябва да отиде до пощенските си кутии и да провери за промени в графика, това включва и червените новаци – казах аз.
– Групата на Далас вече е получила своите – каза Афродита.- Чух ги да си говорят за това в часа по рисуване.- Погледнах към Стиви Рей. Лицето ѝ беше станало наистина бяло.
– Всички ще бъдем с теб – казах аз.- А Танатос е могъща вампирка, член на Върховния съвет. Тя няма да позволи нищо да се случи.
– Шекина беше Лидер на Висшия съвет и я убиха още първия ден тук, помниш ли?- Каза Стиви Рей.
– Това беше направено от Неферет, а не от някакъв дрън-дрън червен новак – казах аз.
– Момичетата и на мен ми лазят по нервите – каза Афродита.- На тази кучка Никол трябва да ѝ се изтръгне косата от корените, които сигурно са с различен цвят от останалата каша на главата ѝ.
– Мразя, когато съм съгласна с теб – каза Стиви Рей.- Е, дори ти понякога можеш да си права.
– Можем ли да спрем сега и да изядем остатъка от спагетите?- Казах аз.- Има само още два часа, които трябва да изкараме, а след това можем да се върнем в депото там ще имаме целия уикенд, за да разберем тези неща.
– Това е добра идея – каза Деймиън.- Следващият час проверявам книгите и файловете по някои от въпросите, на които се опитваме да отговорим. Получих разрешение от професор Гърми да отида в медийния център по време на часа по испански език. Наистина съм много добър в спрягането на глаголите, а днес тя се фокусира върху това.
– Уф – казах аз. Всички (освен Деймиън) на масата кимнаха в знак на съгласие с моето спрягане уф, въпреки че Близначките изглеждаха несинхронизирани, а Ерин продължаваше да гледа Шоуни с погледи, които преминаваха от раздразнение към объркване и обратно.
И това до голяма степен обобщаваше остатъка от деня: Объркващ, досаден и просто уф.
Назад към част 22 Напред към част 24