Глава 31
Знаех колко критично е състоянието на Дон. Разбирах, че ако не беше намесата на майка ми по-рано, той вече щеше да е мъртъв. Но някак си не бях приела истински, че той умира, докато не влязох в стаята му и последните парченца от отрицанието ми не бяха изтръгнати от мен.
Не беше синкавата бледност на чертите на Дон, който лежеше със затворени очи на леглото. Не болничната престилка, която преди това отказваше да облече, не ЕКГ апаратът, който показваше шокиращо ниското му кръвно налягане, нито тежкият аромат на това, което вече знаех, че е рак. Дори не нередовният му сърдечен ритъм, а реалността, че това е последният път, когато виждам чичо си.
Не, това беше подвижният поднос, избутан в ъгъла на стаята – без телефон, лаптоп или каквито и да било файлове – който разкъса сърцето ми с цялата болка на хиляди сребърни остриета.
Ти си говорила с него само преди няколко дни! Изкрещя в мен един глас. Как можа да се стигне до това толкова бързо?
Отблъснах риданието, което заплашваше да се освободи, и отидох до леглото му, като много нежно прокарах ръка по ръката му. Страхувах се да не го обезпокоя, като му кажа, че съм тук, и се страхувах ако не го направя. Беше закачен на ЕКГ, но освен тръбичките в носа му, дишаше сам на малки, плитки вдишвания, които не му даваха достатъчно кислород, ако се съди по бледността му.
Седях там в мълчание половин час, гледах го и си мислех за първия път, когато срещнах Дон, чак до последния път, когато го видях преди това. Между нас имаше както добра, така и лоша история, но грешките от миналото избледняха под убеждението ми, че Дон винаги се е опитвал да прави това, което е смятал за правилно. Това невинаги го беше правело добър чичо, но го правеше такъв, каквито сме всички ние – хора с недостатъци, които се опитват да направят най-доброто при трудни обстоятелства. Не изпитвах обида към миналото ни. Само благодарност, че изобщо е бил в живота ми, и желание да не се налага да го напуска сега.
– Кат. – Най-слабата усмивка се появи на устата на Дон, когато се събуди и ме видя до леглото си. – Не мислех, че ще те видя отново.
Поех си дълбоко дъх. Това беше или щях да изгубя крехката власт над емоциите си, която ми пречеше да избухна в неконтролируеми сълзи.
– Да, ами нямаше да го направиш, освен ако както чух, че си имал проблеми с послушанието на новия си новобранец – казах, като успях да се усмихна, въпреки че имах чувството, че лицето ми ще се разцепи.
Дон издаде малък, болезнен смях.
– Оказва се, че майка ти се подчинява на заповеди също толкова добре, колкото и ти.
Язвителният му коментар подчертаваше историята ни и засилваше скръбта ми при мисълта, че ще го загубя. Единствената емоция, която изпитвахме един към друг с баща ми, беше взаимна омраза, но Дон беше намерил път към сърцето ми още преди да разбера, че съм роднина с него.
– Знаеш какво казват за жълъда и дървото – отвърнах аз. Тогава самообладанието ми се пропука и няколко сълзи се изплъзнаха въпреки усилията ми да ги сдържа.
„О, Кат, не плачи.“
Дон не го изрече на глас, но го чух в мислите му толкова ясно, сякаш думите бяха изкрещяни. Ръката му се плъзна и погали моята, преди очите му да се затворят.
– Всичко ще бъде наред – прошепна той.
И чух другото, което не каза, но то отекна в съзнанието ми с по-голяма яснота, отколкото мислех, че мога да понеса.
„Толкова се радвам, че болката скоро ще свърши…“
– Дон. – Наведох се напред, като погалих ръката му умолително. – Ти каза „не“ преди, но не е късно, ако си променил решението си. Все още мога…
– Не – прекъсна ме той, отваряйки очи. – И без това съм живял по-дълго, отколкото е трябвало.
Обещай ми, че ще ме оставиш да си отида и че няма да ме върнеш обратно.
„Уморен съм, толкова много съм уморен – въздъхнаха мислите му.“
Частица от сърцето ми се разби, но задържах погледа му и кимнах, като изтръгнах думите, отмивайки поредната сълза, която се плъзна по бузата ми.
– Обещавам.
– Добро момиче. Гордея се с теб. Толкова се гордея.
Станах и започнах да се разхождам, така че той да не може да види, че още сълзи избликнаха при чуването на това от него. Бях водила безброй битки преди, но да го пусна да си отиде, щеше да ми отнеме сила, каквато не знаех дали имам.
– Не знаеш колко ще ми липсваш – прошепнах аз, като държах гърба си към него и се опитвах да избърша сълзите, които не спираха да текат, колкото и да се опитвах да ги натъпча.
Той измърмори тихо.
– Ти също ще ми липсваш. Обичам те, племеннице. Искаше ми се да те бях опознал по-рано. Не трябваше да чакам толкова дълго…
Като чух това, от мен се изтръгна задушен звук. Забих нокти в дланите си с надеждата, че леката физическа болка ще ме разсее достатъчно, за да овладея бушуващата си емоционална мъка. Това не се случи. Сърцето ми се сви, болно от нараняване, което никакви свръхестествени лечебни способности не можеха да успокоят.
Миг по-късно чух позната стъпка на ботуши и усетих сила във въздуха, която бих разпознала навсякъде. Боже, Боунс беше дошъл бързо. Това само още повече накърни крехкия ми контрол. Беше дошъл бързо, защото знаеше колко съсипана ще бъда, и го обичах още повече за това, дори и да ми напомняше колко много ме болеше, когато Дон си отиваше. Тогава Боунс беше до мен, тъмният му поглед обхождаше стаята, за да обхване всичко за миг, а твърдите му ръце се протягаха, за да ме придърпат към себе си. Позволих си няколко ценни секунди да увисна в прегръдката му, без да имам нужда да се преструвам, че съм силна с него, преди да се обърна и да подаря на Дон принудителна весела усмивка.
– Вижте кой още успя.
– Виждам. – След това чичо ми се прокашля болезнено. Боунс хвана ръката ми, докато сърцето му имаше няколко зловещи паузи между ударите. – Оказа се, че си по-добър човек, отколкото очаквах – изръмжа Дон, след като си възвърна контрола.
Боунс се взираше в чичо ми, погледът му беше стабилен и сериозен.
– Ти също, стари приятелю.
– Боунс и аз говорихме – казах аз и се опитах да се усмихна, за да не се разплача при съзнанието, че това е техният начин да се сбогуват. – Помниш ли предложението ти да ме предадеш като булка? Е, бихме искали да се възползваме от него.
Устните на Дон потрепнаха в усмивка, преди чертите на лицето му да се стегнат, а мислите му разкриха, че в гърдите му пламва още по-голяма болка. Погледнах към ЕКГ апарата, въпреки че знаех какво ще каже. Кръвта на майка ми го беше върнала, но това нямаше да е за дълго. Сърцето му отказваше точно пред очите ми.
– Страхувам се, че няма да бъда наблизо за сватбата ти, Кат – промърмори той, а очите му трепнаха.
– Да, ще бъдеш – казах толкова силно, че очите на Дон отново се отвориха и останаха отворени.- Защото ще подновим клетвите си тук и сега.
– Кат. – Лицето му се сви от тъга. – Ти планираше голяма сватба, след като нещата бяха … се успокоят. Не е нужно да разваляш тези планове… – Той направи пауза, за да затвори очи, а дишането и сърдечният му ритъм спаднаха за момент. Прехапах устните си и стиснах ръката на Боунс, докато един пукащ звук не ми даде да разбера, че трябва да разхлабя хватката си.
– Едва ли това са подходящите обстоятелства – довърши чичо ми няколко мига по-късно, като махна неопределено към машините до леглото си.
Спомних си за времето, когато бях малка, и как си представях какъв ще бъде сватбеният ми ден. Представях си, че ще нося бяла рокля, разбира се. Представях си как дядо ми се суети с вратовръзката си, както правеше винаги, когато му се налагаше да я носи, а баба ми отговаряше, че да, тя е права, с онова малко присвиване на очи. Майка ми щеше да е там и да се усмихва, защото беше много щастлива за мен, а аз щях да имам приятели, които щяха да ми помагат да се приготвя да мина до олтара. Букетът ми щеше да е от рози и горски цветя, косата ми щеше да е вдигната и щях да гледам бъдещия си съпруг през белия фин воал, който щеше да се вдигне едва след като ни обявят за съпруг и съпруга.
Разбира се, бях си представила всичко това още когато не вярвах във вампири, камо ли да осъзнавам, че съм наполовина такава. Боунс искаше да ми даде близка версия на тази мечта, като някак си знаеше, че все още я пазя, но животът, който водехме, все пречеше да превърнем фантазията за бяла сватба в реалност.
Моята сватба никога нямаше да се развие като онази мечта от времето, когато бях дете. Нямаше да се случи и сега, в болничното крило на тайно правителствено съоръжение, което контролираше дейността на немъртвите. Сватбата ми щеше да бъде на опръскана с кръв арена, на която свидетели не бяха приятелите или семейството ми, а стотици вампири, които никога не бях срещала. Младоженецът ми не беше вдигнал бялото покривало от лицето ми при обявяването от свещеника, че сме женени. Вместо това той отряза ръката си и я протегна към мен, заклевайки се в кръвта си, че завинаги ще бъда негова съпруга, ако реша да го приема за свой мъж.
Това беше моят сватбен ден. Почти пълна противоположност на всичко, за което някога съм мечтала, но не бих се опитала да го заменя с нещо друго. Образът, който имах за себе си като дете, беше някой, който никога нямаше да бъда, и едва наскоро осъзнах, че е нормално да бъда такава, каквато съм. Онази булка можеше да носи развратна черна рокля вместо красива бяла или да има кръв в ръцете си, вместо да държи букет, но никоя жена не беше имала такъв късмет, какъвто имах аз в деня, в който Боунс протегна ръка и ме обяви за своя съпруга.
– Не става въпрос за обстоятелства – отвърнах аз, продължавайки да се боря със сълзите, докато се опитвах да обобщя всичко, което бях научила съвсем наскоро. – Става дума за семейство. – В този ден Дон не беше там. Майка ми също не беше, а баба ми и дядо ми вече бяха мъртви от години. Но и двамата можеха да бъдат тук за това. Това не беше нова церемония заради мен, а повторение на предишната заради тях.
– Ще го направиш ли? – Продължих.
Очите на Дон се замъглиха. През мислите му чух колко много означава за него молбата, макар че в отговор той изрече само една дума.
– Да.
– Тейт. – Обърнах се към вратата, знаейки, че той се е задържал в коридора през цялото време.
– Смяташ ли, че можеш да нарушиш правилата, за да пуснеш този непокорен новобранец обратно на етажа за малко?
От него се изтръгна хъркане; наполовина смях, наполовина недоверие, докато изпълваше рамката на вратата.
– Господи, Кат.
– Всъщност това няма да е религиозна церемония – отвърнах с лека усмивка, – но все пак не се притеснявай да предложиш благословия.
Погледът на Тейт се премести върху Боунс, а после се спусна към стиснатите ни ръце.
– Откога вие двамата се интересувате от моята благословия? – Попита той сухо.
– Никога не съм я искала и не ми е нужна – отвърнах с равен тон. – Но ти си ми приятел, Тейт, така че ми пука.
Наблюдавах лицето му, очаквайки да видя дали ще приеме маслиновата клонка, която бях протегнала, или ще я хвърли обратно към мен, както беше правил толкова много пъти в миналото. Тези тъмносини очи срещнаха моите, емоциите прескачаха по изразителните му черти като вълни по езеро. Първо съжаление, после решителност и накрая приемане.
– Надявам се, че си много щастлива – каза Тейт, думите бяха тихи, но звучаха искрено. След това, за моя изненада, той се приближи и протегна ръка, но не към мен. Към Боунс.
Боунс прие ръката на Тейт и я стисна, без да пуска моята; достатъчно лесно, тъй като държах лявата му ръка с дясната си. Когато се отпуснаха, Тейт ме погледна, леко се усмихна и каза:
– Не се притеснявай. Няма да те притеснявам като поискам да целуна булката. – След това погледна към Дон, чиито очи се бяха затворили по време на тази размяна, въпреки че от мислите му чувах, че не спи. Гърдите го боляха прекалено силно, за да спи, а по ръката му се излъчваше нова болка, която разпозна отпреди няколко часа. Въпреки това знаех какъв ще бъде отговорът му още преди Тейт да попита: – Готов ли си за това?
Чичо ми не знаеше, че чувам мислите му. Не знаеше, че долавям всяка негова дума, че това е много по-добър начин да умре, отколкото преди, когато беше останал сам и чуваше само равномерната плоска линия на ЕКГ апарата, преди всичко да потъмнее, а след това се събуди и Тейт крещеше на майка ми за това, което е направила. Чух всичко това и въпреки че гърлото ми гореше от напиращите сълзи, които неумолимо идваха, не казах нищо. Не направих нищо, въпреки че самата кръв, която течеше във вените ми, можеше да предотврати следващия инфаркт, който знаех, че предстои.
Това беше неговият избор. Мразех го – толкова много! Защото ми отнемаше единствения истински баща, който някога съм познавала, но Тейт беше прав. Трябваше да го уважавам.
– Нека да го направим – отвърна Дон. Гласът му беше дрезгав от болка, но въпреки това усмивката, която ми хвърли, беше искрена.
Тейт вдигна телефона до леглото на Дон и каза на този, който беше на другата линия, да „извика Крауфийлд, веднага, и да я доведе тук“.
За да се разсея и да не се разпадна на парчета, докато чувах как сърцебиенето на Дон става все по-непостоянно и слушах как умът му се опитва да го предпази от засиленото притискане в гърдите, започнах да обяснявам тънкостите на вампирската брачна церемония.
– И така, ако една вампирска двойка иска да се ожени – в което е добре да са адски сигурни, защото при вампирите е докато смъртта ви раздели или нищо – това е нещо като онези стари церемонии за сключване на брак. Единият от тях, обикновено мъжа, взема нож, разрязва го по дланта си и после казва…
Докато майка ми пристигне, бях повторила всички думи и описах предишната си сватба с Боунс, като пропуснах по-грозните подробности. Тя погледна към нас четиримата с леко объркване, но Тейт не ѝ даде възможност да каже нищо. Той я хвана за ръката и я отведе в залата, като и каза с твърде тих глас, за да не може Дон да чуе какво ще се случи.
Радвах се, че очите на Дон отново бяха затворени, защото това означаваше, че не трябваше да се боря със сълзите, които избликнаха от мен. Идеята Тейт да стане свидетел на повторното ми посвещаване на обетите ни с Боунс ми се харесваше дори по-малко, отколкото на майка ми. И все пак той беше тук и строго и казваше да се държи прилично, по дяволите, и да не разваля това за Дон, защото не му оставаше много време.
Това беше мъчително очевидно. Дишането на чичо ми ставаше все по-затруднено и той си мислеше, че се чувства така, сякаш е притиснал кола към гърдите си, но беше свиреп във волята си да издържи достатъчно дълго, за да направи това последно нещо. ЕКГ апаратът започна да издава предупредителни звуци, сякаш не можех да разбера от мислите му и прескачащите удари на сърцето какво се случва. Още сълзи се стичаха по бузите ми в непрекъснат поток, който мокреше горнището ми и оцветяваше пода във все по-тъмно розово там, където падаха.
Хванах ръката на чичо ми, мразех колко по-хладна се чувстваше тя при бързо намаляващото му кръвообращение, и стиснах нежно пръстите му.
Боунс покри ръката ми със своята, а силата му сякаш преливаше от него, за да проникне в плътта ми. Такъв рязък контраст с бързо угасващата смъртност на чичо ми и настъпващия хлад в пръстите на Дон.
– Доналд Бартоломю Уилямс – каза официално Боунс. Уплаших се от частта с „Бартоломю“. Никога досега не бях чувала пълното име на Дон. Формалностите, които Боунс знае, си помисли мъгляво една част от мен, докато се опитвах да потисна риданието си заради зачестилите прескачания в сърдечния ритъм на чичо ми. Боунс проучи обстойно Дон, след като разбра, че той е човекът, който ме беше изнудвал да работя за него преди всички тези години. – Даваш ли племенницата си Катрин за моя съпруга? – Продължи Боунс, като прокара пръсти по пръстите на Дон.
Очите на чичо ми се отвориха, задържаха се върху мен, Боунс, а после и върху Тейт, който все още стоеше на вратата. Въпреки че знаех колко много го боли и усилията, които полагаше, бяха осезаеми, Дон успя да се усмихне. После ръката му се вкопчи в моята, агонията го прониза и аз чух внезапния писък на мислите му. Цялото му тяло се скова и устата му се отвори в кратко, рязко издишване – последното, което щеше да направи. Очите на Дон, със същия сив цвят като моите, се завъртяха назад в главата му, докато звуковите сигнали на ЕКГ апарата се превърнаха в един ужасен, непрекъснат звук.
Тейт прекоси стаята на мига, хващайки се за парапета на леглото толкова силно, че той се смачка под ръцете му. Това беше последното нещо, което видях, преди всичко да се размие в червеникаво розово, когато риданията, които сдържах, се освободиха и ме заляха.
Но дори и във вихъра на фаталния инфаркт волята на чичо ми се оказа по-силна от крехкостта на тялото му. Беше се заклел пред себе си, че ще живее достатъчно дълго, за да ме дари, и нямаше да му бъде отказано, дори ако Боунс и аз бяхме единствените, които знаеха това.
Предсмъртната мисъл на Дон беше една-единствена, продължителна дума.
„Да, да.“
Назад към част 30 Напред към част 32
