Джанин Фрост – Един гроб завинаги ЧАСТ 2

Глава 1

Смачках фактурата пред себе си, като не я изхвърлих само защото не беше по вина на министъра, че погребването на праха на Дон в свещена земя не допринесе за изпращането на чичо ми във Великия свят. Вече бяхме изпробвали всичко, което нашите приятели – живи, мъртви или други – бяха предложили, за да накарат чичо ми да премине от този свят в следващия. Нищо от това не се получи, както се виждаше от Дон, който крачеше до мен, а краката му не докосваха пода.
Разочарованието му беше разбираемо. Когато умреш, освен ако това не е само предвестник на превръщането ти във вампир или гул, по-скоро очакваш да не се задържиш повече на земята. Да, и преди бях попадала на призраци – много напоследък, но като се има предвид броят на умрелите хора в сравнение с броя на съществуващите призраци, вероятността да се сдобиеш с Каспър беше по-малка от един процент. И все пак чичо ми сякаш беше заседнал в този рядък междинен застой, независимо дали му харесваше, или не. За човек, който почти машинално умееше да манипулира обстоятелствата, сегашната му безпомощност трябваше да го дразни още повече.
– Ще опитаме нещо друго – предложих аз, като направих фалшива усмивка. – Хей, ти си професионалист в преодоляването на непреодолими трудности. Успя да предпазиш американците от това да разберат за свръхестествения свят въпреки усложнения като видео от мобилен телефон, интернет и YouTube. Ще намериш начин да продължиш напред.
Опитът ми за развеселяване ми спечели само злобен поглед.
– Фабиан така и не намери начин да премине – промърмори Дон, като прокара ръка, посочвайки призрачния ми приятел, който се спотайваше точно пред кабинета ми. – Нито пък някой от безбройните други, които са намерили път към теб, откакто си се превърнала в магнит за призраци.
Помръкнах, но той беше прав. Мислех, че да се родиш като потомък на вампир и човек е върхът на невероятността, но това само показваше липсата ми на вяра в извратеното чувство за хумор на Съдбата. Превръщането ми в пълен вампир ме поставяше твърдо на първо място като най-странния човек на света. Не се хранех с човешка кръв като всички останали вампири. Не, вместо това се нуждаех от кръвта на немъртвите, за да оцелея, и поглъщах от нея нещо повече от храна. Поглъщах и всички специални способности, които притежаваше собственикът на тази кръв. Пиенето от гул, който по една случайност е имал невероятни връзки с мъртвите, ме правеше неустоима за всеки призрак, който се окажеше в един и същи район с мен. Насаме се притеснявах, че новите ми способности, които бях взела назаем, можеха да са една от причините Дон все още да не може да премине отвъд. Сигурна съм, че и на него му беше хрумнала тази мисъл, откъдето идваше и по-мрачното му от обичайното отношение към мен.
– Помоли ги да се успокоят, коте – промърмори Боунс, когато влезе в стаята. – Не мога да си чуя, собствените мисли.
Повиших глас, за да съм сигурна, че се носи не само из къщата, но и из верандата и задния двор.
– Моля ви, момчета, малко по-тихо с бърборенето?
Десетки разговори мигновено заглъхнаха, въпреки че го бях направила като молба, а не като заповед. Все още се чувствах неудобно от това, че моята нова, нежелана способност означаваше, че духовете трябва да се подчиняват на всичко, което им заповядам. Не исках да имам подобна власт над никого, затова много внимавах как формулирам общуването си с призрачните мъртъвци. Особено с чичо ми. Как са се променили нещата, помислих си аз. Години наред, когато работех като една от екипа елитни войници на Дон, се терзаех, че трябва да изпълнявам заповедите му. Сега той трябваше да изпълнява моите, ако аз реша, нещо, за което копнеех още тогава – и нямах търпение да се отърва от него сега.
Боунс потъна в най-близкия до мен стол. Силният му мускулест торс излъчваше опияняваща смесица от сексапил и нагнетена енергия, въпреки че седеше небрежно разкрачен, подпрял единия си бос крак на бедрото ми. Тъмната му коса беше влажна от скорошния душ, което караше късите му къдрици да прилепват още по-плътно към главата му. Една заблудена капчица вода лениво се спускаше по шията му към твърдите вдлъбнатини на гърдите му и ме накара да навлажня устни от внезапното желание да проследя пътя ѝ с език.
Ако бяхме сами, нямаше да ми се налага да потискам това желание. Боунс щеше да е твърде склонен да се отдаде на следобедна наслада. Сексуалният му нагон беше също толкова легендарен, колкото и опасността му, но с двама призраци, които ни наблюдаваха, изследванията ми с език щяха да почакат до по-късно.
– Ако продължават да се появяват още шумни призраци, ще засадя чесън и марихуана около цялата къща – заяви Боунс с разговорен тон.
Чичо ми го зяпна, знаейки, че и двете растения в големи количества биха отблъснали повечето призраци.
– Не и докато не съм там, където трябва да бъда.
Изкашлях се – нещо, което не ми се налагаше да правя, откакто дишането стана незадължително за мен.
– Докато порасне, тази енергия би трябвало да е излязла от организма ми. Най-дългото време, през което владеех заимствани способности, беше два месеца. Почти толкова време мина, откакто… ами.
Все още не беше общоизвестно, че Мари Лаво, вуду кралицата на Ню Орлиънс, беше причината сега да съм еквивалент на призрачна майка от бърлогата. Именно нейната кръв бях принудена да пия. Да, по-късно разбрах защо ме е накарала да го направя, но тогава бях повече от ядосана.
– Познавах един призрак, на когото веднъж му бяха нужни три седмици, за да премине отвъд – заговори Фабиан от рамката на вратата. При благодарната ми усмивка той влезе докрай. – Сигурен съм, че Кат ще измисли нещо, което ще ти помогне да осъществиш пътуването – добави той с върховна увереност.
Благослови Фабиан. Истинските приятели идваха във всякакви форми, дори и в прозрачни.
Дон не беше убеден в това.
– Мъртъв съм от повече от пет седмици – отвърна той кратко. – Познаваш ли някого, на когото му е отнело толкова време да премине отвъд?
Мобилният ми телефон иззвъня, което даде повод на Фабиан да не отговаря, когато отговорих. Добър момент и за прекъсването, защото по изражението му личеше, че Дон няма да хареса отговора на Фабиан.
– Кат.
Не беше нужно да поглеждам номера, за да разпозная Тейт, бившия ми първи офицер, само по тази една сричка. Вероятно се обаждаше, за да говори с Дон, но тъй като гласът на един дух не се предаваше добре чрез технологиите, щеше да се наложи аз да действам като ретранслатор.
– Здравей, какво става? – Казах, като махнах на Дон, докато изричах: – Тейт е.
– Можеш ли да дойдеш в комплекса тази вечер? – Гласът на Тейт прозвуча странно. Прекалено официален. – Консултантът по операциите на екипа би искал да се срещне с теб.
Оперативен консултант?
– Откога имаме такъв? – Попитах, забравяйки, че от известно време не съм била част от „ние“ на екипа.
– От сега – отвърна категорично Тейт.
Погледнах към Боунс, но не изчаках съгласителното му свиване на рамене, преди да отговоря. Нямахме важни планове, а любопитството ми беше разпалено.
– Добре. Ще се видим след няколко часа.
– Не идвай сама.
Тейт прошепна последната част точно преди да затвори слушалката. Веждите ми се вдигнаха, повече от това, че беше направил изречението недоловимо за всеки без свръхестествен слух, отколкото от самите думи.
Явно ставаше дума за нещо друго. Знаех, че не ме моли да доведа Боунс, тъй като Тейт знаеше, че той винаги ме е придружавал при пътуванията до старото ми работно място. Тейт трябва да има предвид някой друг, а имаше само един човек, за когото можех да се сетя.
Обърнах се към Дон.
– Имаш ли желание да отидем на екскурзия?

***

От въздуха комплексът приличаше на невзрачна едноетажна сграда, заобиколена от много празно пространство на паркинга. В действителност това беше старо военно ядрено противоатомно убежище, което имаше четири обширни подземни етажа под умишлено обикновената си външност. Охраната тук беше строга, както можеше да се очаква за секретно правителствено съоръжение, което контролира дейността на немъртвите. Все пак бях изненадана, когато трябваше да висим десет минути, преди хеликоптерът ни да получи разрешение за кацане. Не беше така, сякаш бяхме пристигнали неочаквано, за бога.
Боунс и аз излязохме от хеликоптера, но бяхме спрени от трима охранители с каски, когато се опитахме да влезем през двойната врата на покрива.
– Идентификация – излая най-близкият до нас охранител.
Засмях се.
– Добре, Купър.
Визьорите на охранителите бяха толкова тъмни, че не можех да видя нито една от чертите им под тях, но всички имаха сърдечни удари, а Купър беше единственият от старите ми човешки приятели, който беше достатъчно умен, за да се опита да направи подобен номер.
– Идентификация – повтори охранителят, като изтегляше думата достатъчно, за да определя, че гласът му ми е непознат. Добре, не е Купър, а и не е шега. Заобикалящите ме охранители затегнаха все така леко хватките на автоматичните си оръжия.
– Това не ми харесва – промърмори Дон, като се приближи да плува от дясната ми страна. Никой от охранителите дори не помръдна в негова посока, но, разбира се, като хора те не го виждаха.
На мен също не ми харесваше, но беше очевидно, че тези охранители са се заканили да видят документите ни за самоличност, преди да ни пуснат да влезем. Започнах да бъркам в джоба си, тъй като бях научила по трудния начин винаги да нося портфейл, дори и да не мисля, че ще ми трябва, но Боунс само се усмихна на триото.
– Искате ли моята лична карта? – попита той копринено. – Ето я. – После очите му се промениха в светещо изумрудено зелено, а от горните му зъби се плъзнаха кътници, които се разшириха до пълната си дължина като миниатюрни кинжали от слонова кост.
– Пусни ни да минем, или ще си тръгнем, а ти можеш да обясниш на шефа си, че посетителите, които е очаквал, са имали по-добри занимания, отколкото да си губят времето.
Охранителят, който беше поискал документите ни за самоличност, се поколеба за един натоварен миг, след което се отдръпна без повече думи. Двойните кътници, които блестяха от зъбите на Боунс, се прибраха, а очите му отново придобиха нормалния си тъмнокафяв цвят.
Прибрах портфейла си обратно в панталона. Предполагам, че все пак нямаше да ми трябва шофьорската книжка.
– Разумен избор – коментира Боунс. Промъкнах се покрай охраната, като той ме следваше, а чичо ми все още мърмореше, че това не му харесва. Гадно е, помислих си, но не го казах поради повече причини от това, че не исках да изглеждам така, сякаш говоря на себе си. Дон за първи път се връща в сградата, която е управлявал години наред и в която накрая умира. Сега той се завръщаше в свръхестествена форма, която повечето му колеги дори не можеха да видят. Това трябваше да е смущаващо по повече начини, отколкото можех да си представя.
Тръгнахме по коридора към асансьора и аз мислено каталогизирах разликите от последния път, когато бях тук. Преди в тази секция имаше два оживени кабинета, но сега единствените звуци на дейност бяха равномерните ни стъпки по балатума.
Когато се качихме в асансьора, натиснах бутона за второто подниво, където се намираха кабинетите на персонала. Завладя ме остро чувство на дежа вю, когато лъскавите врати се затвориха. Последния път, когато се бях возила в този асансьор на слизане, бързах към леглото на Дон, за да се сбогувам с него. Сега той стоеше до мен, а другата страна на асансьора се виждаше мъгляво през профила му. Животът със сигурност имаше някои завои по пътя, които никога не бих предвидила.
– Само да знаеш, че ако видя ярка светлина, докато съм тук, ще се втурна в нея, без да чакам да кажеш и една проклета дума – каза чичо ми, нарушавайки тишината.
Злорадството в тона му ме накара да се засмея.
– Ще те подкрепям през целия път – уверих го аз, доволна, че сардоничното му чувство за хумор не е изчезнало въпреки грубостта на последните няколко седмици.
Асансьорът спря и ние излязохме. Инстинктивно исках да се обърна към това, което някога беше офисът на Дон, но вместо това завих наляво. Тейт каза, че не се чувствал добре да се премести в стария офис на Дон, въпреки че той беше най-големият и в него имаше мини команден пункт. Не го обвинявах. Щеше да се почувства като гробокопач да изнесе нещата на Дон от офиса му, когато той технически все още беше тук, макар че само шепа хора в сградата бяха наясно с това. Чичо ми не искаше никой да знае за новия му, призрачен статус, но аз отказах да скрия информацията от всички немъртви членове на екипа, които все още не можеха да виждат и да говорят с Дон.
Вратата на Тейт беше открехната. Влязох вътре, без да почукам, въпреки че знаех, че не е сам. Някой със сърцебиене беше вътре с него. Сърцебиене и твърде много одеколон за чувствителния нос на вампира.
– Здравей, Тейт – казах аз, като забелязах колко скована е позата му въпреки факта, че седеше. Причината за напрегнатостта му сигурно беше високият, слаб мъж, който стоеше на няколко метра от бюрото на Тейт. Имаше посивяла коса, подстригана в същия стил, който Тейт предпочиташе, но нещо в държанието му подсказваше, че косата му е единственото военно влияние, което има. Стойката му беше твърде отпусната, а ръцете му се гордееха с мазоли, за които бих се обзаложил, че идват от писалки вместо от оръжия. Изплашеният му поглед нагоре разкри, че той също не е знаел, че сме тук, докато не съм заговорила, и макар вампирите да са прикрити, не съм направила опит да прикрия звука от приближаването ни.
Високомерието в погледа му, след като се съвзе от изненадата, ме накара мислено да го преквалифицирам от цивилен в правителствен секретар. Обикновено само две неща обуславят такава непосредствена, прекалено самоуверена нагласа при първа среща: богатство от лоши немъртви способности или човек, който твърдо вярва, че връзките му означават, че може сам да определя правилата си. Тъй като господин Надувко беше човек, оставаше второто.
– Вие трябва да сте новият оперативен консултант – казах аз, усмихвайки се по начин, който би изглеждал приятелски на някой, който не ме познава.
– Да – беше хладният му отговор. – Името ми е…
– Джейсън Мадиган – довърши изречението Дон едновременно със сивокосия държавен изпълнител. Гласът на чичо ми звучеше напрегнато, почти шокирано. – Какво прави той тук?

Назад към част 1                                                                 Напред към част 3

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!