Глава 3
Когато с Боунс се качихме в колата за последните мили към дома, беше останал само час до разсъмване. Можехме да се върнем в къщата ни в Блу Ридж по-бързо, ако бяхме летели през целия път, но беше по-малко показно да държим хеликоптера си на местното частно летище. Въпреки че най-близкият ни съсед беше на повече от две дузини акри от нас, хеликоптера, който идваше и си отиваше, обикновено привличаше много повече внимание, отколкото една кола. Колкото по-ниска беше видимостта ни в жилищния ни район, толкова по-добре.
След като се качихме в колата обаче, с Боунс можехме да говорим свободно. Първата точка в списъка ми със задачи, след като се наспя, беше да почистя хеликоптера от буболечки, и то не от сорта на насекоми. Мадиган ми се стори като човек, който би сметнал за стандартна оперативна процедура да постави подслушвателни и проследяващи устройства на хеликоптера ни, докато ние с Боунс сме в комплекса. По дяволите, когато за пръв път започнах работа в екипа и всички се притесняваха, че ще премина на тъмната страна, Дон беше поставил подслушвателно устройство в колата ми и ме следеше двадесет и четири/седем. На чичо ми му трябваха години, за да ми се довери достатъчно и да се откаже от наблюдението и подслушването. Нещо ми подсказваше, че на Мадиган ще му отнеме още повече време.
– И какво е в съзнанието му? – Попитах.
Боунс ми хвърли страничен поглед, докато се движеше по криволичещите пътища.
– Мътно. Явно подозира способностите ми и е изфабрикувал прилична защита срещу тях.
– Наистина? – Не ми се струваше, че Мадиган притежава изключителна психическа устойчивост, необходима, за да предотврати четенето на мислите на Боунс, но предполагам, че това означаваше, че съм го подценила.
– Той повтаря рими без прекъсване в главата си, поради което това е по-голямата част от това, което чувам – отвърна Боунс с неприязнено възхищение. – Успях да доловя няколко неща покрай тях, като например как вярва, че обливането с одеколон ще обезсили способността на вампира да усеща емоциите му и че презира Дон. Самото споменаване на името на чичо ти предизвикваше вълна от обида в мислите му.
– Дон също не изглеждаше да го харесва много.
Щеше да се наложи да попитам чичо ми за историята им следващия път, когато го видя. Може би е било толкова просто като съперничество за една жена; това все пак е било достатъчно, за да започне Троянската война. И все пак, докато Мадиган държеше действията си да са над правилата, каквото и да се беше случило между него и Дон в миналото, нямаше значение. Мадиган смяташе, че чичо ми е мъртъв и си е отишъл. Не знаеше, че е бил прав само за едно от тези неща.
– Освен това той дълбоко не вярва на вампирите, както сама се досети – добави Боунс. – Освен това всичко, което чух, беше достатъчно повтаряне на „колко чука може да изсече един дървар“, за да ми се прииска да се забия на кол.
Засмях се. Може би под помпозността и предразсъдъците на Мадиган се криеше чувство за хумор. Това ми даде надежда. Гордостта не беше най-лошият недостатък на света, а вампирските предразсъдъци можеха да бъдат преодолени с времето. Но липсата на чувство за хумор беше непреодолим недостатък, според мен.
– Благодарна съм, че уменията ми за четене на мисли от по-рано са се изпарили.
Боунс измърмори.
– Имаш късмет, коте.
Откакто превърнах кръвта на Боунс в редовна храна, имах повече дни, в които можех да чета мислите на хората, отколкото да не мога; но от време на време тази способност мигаше. Обяснявах си го с това, че четенето на мисли е способност, която Боунс бе наследил съвсем наскоро, когато неговият съуправител Менчерес сподели някои от страховитите си способности чрез кръвна връзка. Жалко, че не долавях от време на време и почивки от вътрешната си призрачна система за пейджинг, но от друга страна, призрачният сок от джу-джу в кръвта на Мари Лаво е имал векове да ферментира.
Най-сетне завихме по последния чакълест път, който водеше към къщата ни. Тъй като тя се намираше на върха на малка планина, минаха още няколко минути, докато влезем в нашата алея. На верандата и в околните гори се мотаеха многобройни призраци, чиято енергия караше кожата ми да настръхва от слабо усещане за иглички. Всяка глава се обръщаше в моя посока, когато колата ни спираше, но поне не ме подгониха, когато излязох. Наложи се няколко пъти да им обяснявам, че макар да оценявам ентусиазма им, само на котката ми е позволено да се навърта около мен, когато се връщам от разходка.
– Здравейте, всички – казах за поздрав, като се завъртях в кръг, за да обхвана всички. След това протегнах ръце – знак, че който иска, може да ги плесне. В един момент към мен се насочи стабилна струя от сребристи форми, а ръцете ми почти горяха от многобройните контакти, които духовете направиха с тях.
Все още ми се струваше, че това е много странна версия на даването на петица на група, но бях открила, че духовете жадуват за контакт, въпреки че преминават през всеки и всичко, което докоснат. И поне ръцете ми бяха много по-подходяща част от тялото ми за полтъргайст, отколкото други области, през които някои от тях „случайно“ бяха прелетели. Въвеждането на заповед за автоматично изселване на всеки дух, който прелита под пояса, сложи край на тези инциденти.
Боунс изръмжа развеселено, докато минаваше покрай мен в къщата. Знаех, че не съм единственната, която отброява дните до момента, в който заимстваните от кралицата на вуду сили изчезнат от кръвта ми. Макар да разбираше причините за това, Боунс харесваше куп различни мъже и жени, които се провираха през плътта ми, точно толкова, колкото и аз обичах да се сблъсквам с безбройните му бивши любовници.
След като приключих с моята уникална форма на поздрав, влязох в къщата и пуснах якето си на най-близкия стол. Гласът на Боунс ме спря от следващото действие хвърляне на тялото ми там, а английският му акцент беше по-остър от раздразнение.
– Фабиан дю Брач, вярвам, че имаш основателна причина за това?
О-о. Боунс не използваше пълното име на Фабиан, освен ако не беше ядосан, а имаше само няколко правила, които бяхме определили, когато се съгласихме да оставим Фабиан да живее при нас. Когато влязох в хола, видях кое от тези правила Фабиан беше нарушил.
– Хм, здравей – казах на женския призрак, който се носеше до Фабиан. Тя носеше тъмна, доста безформена рокля, която правеше всичко възможно да прикрие това, което сигурно е било фигура като на Мерилин-Монро, когато е имала кожа, а тежкият ѝ кок само подчертаваше колко естествено красиво е лицето ѝ.
Боунс не изглеждаше впечатлен от прекрасната визия на новия призрак. Продължи да гледа Фабиан с потискащ поглед, а тъмните вежди бяха извити в знак на предизвикателство. Фабиан знаеше, че само на него и на чичо ми е позволено да витаят в дома ни. Все пак трябваше да установим някои основни правила, за да защитим личното си пространство. В противен случай щяхме да имаме призраци, които да ни следват от стая в стая, дори да следват мен и Боунс под душа или да пускат поток от коментари за дейностите ни в спалнята. Цялото това пътуване през стените караше повечето призраци да забравят кое е подходящо и кое – неподходящо поведение.
– Мога да обясня – започна Фабиан, хвърляйки ми умолителен поглед през рамото на Боунс.
– Простете ми – отвърна женският призрак с акцент, който можеше да е немски.- Първо, позволете ми да се представя. Името ми е Елизабет.
Докато говореше, тя направи реверанс първо към Боунс, после към мен, а гласът ѝ беше равен въпреки очевидното ѝ притеснение.
Част от напрежението напусна раменете на Боунс, когато той се поклони в отговор, докато изпъваше крака си по начин, излязъл от мода векове преди да се родя.
– Боунс – отвърна той и се изправи. – Приятно ми е да се запозная с вас.
Скрих усмивката си. Боунс можеше да отблъсне протегнатата ръка на Мадиган без да се замисли, но той винаги е имал слабост към жените. Задоволих се да подаря на Елизабет усмивка и приветливо кимване, докато ѝ казвах името си. Ей така, реверансът не беше нещо, което някога бях правила, но щях да се науча, само за да видя отново как Боунс прави този куртоазен поклон. Той някак си успяваше да направи така, че дори формалният жест да изглежда секси.
– Фабиан не сметна за разумно да разкрие присъствието ми на останалите – продължи Елизабет, откъсвайки вниманието ми от размислите. – Затова ми препоръча да изчакам вътре завръщането ти.
Говореше предимно на мен, макар че погледът ѝ неведнъж се стрелна към Боунс в леко недоумение. Предполагам, че се е разчуло, че Боунс не е бил особено въодушевен от новата ми популярност сред хората призраци.
– Защо е толкова важно, другите да не знаят, че си тук? – Зачудих се на глас. Разбира се, някои от призраците можеха да мърморят, че Елизабет е вътре, когато им е било строго наредено да не нарушават стените на къщата, но не всеки ден Фабиан примамваше гореща мадама да се прибере с него…
– Мнозина от моя род ме смятат за изгнаник. – Думите бяха прошепнати толкова тихо, че почти не бях сигурена, че я чувам.
– Изгнаник? – Повторих. Дори не знаех, че призраците имат изгнаници. Господи, изглежда, че никоя група не можеше да се разбира напълно, независимо от коя страна на живота се намира. – Защо?
Елизабет сви рамене, докато срещаше погледа ми.
– Защото се опитвам да убия друг призрак.
И двете ми вежди се вдигнаха, докато в ума ми изникнаха дузина въпроси. Боунс издаде ниско свистене, преди да се обърне към мен и да ми се усмихне леко, изтощено.
– Може и да е добре, да чуем останалата част от това, така че защо не седнем?
Фабиан кимна към завесите на прозорците.
– Може би първо можеш да осигуриш повече уединение, Кат?
Точно така. Другите духове може и да не могат да видят новия ни загадъчен посетител, но ако се понесат твърде близо до къщата, може случайно да подслушат останалата част от разговора ни с Елизабет. Въздъхнах.
– Изчакайте тук. Ще се върна веднага.
След като учтиво настоях всички прозрачни лица да напуснат имението през следващия час, се върнах в семейната стая. Боунс седеше на дивана с полупразна чаша уиски в ръка. Вампирите бяха едни от малкото, които можеха честно да твърдят, че пият заради вкуса, тъй като алкохолът нямаше никакъв ефект върху нас.
Фабиан и Елизабет се наведоха в седнало положение над дивана срещу Боунс. Аз седнах до съпруга си, прибрала крака по-скоро за топлина, отколкото за удобство. Преди разсъмване в ранната есен на тези височини означаваше по-студени температури. Ако не се надявах скоро да съм в леглото, щях да запаля огън. За мой късмет котаракът ми Хелсинг възприе седящото ми положение като знак да скочи от мястото си на прозореца върху дивана до мен. Косматото му тяло беше като мини пещ, когато се настани в краката ми.
– И така – казах аз, като изтеглих думата, докато почесвах Хелсинг по ушите, – вие двамата откъде се познавате?
– Срещнахме се в Ню Орлиънс преди няколко десетилетия – промърмори Елизабет.
– Юни 1935 г. – допълни Фабиан, преди да потърка самонадеяно един от бакенбардите си.- Спомням си, защото тази година беше необичайно гореща.
Почти прехапах бузите си, за да не се разсмея. Фабиан се беше влюбил в прекрасния призрак! Неубедителното му обяснение, че си спомня точния месец и година, в които са се запознали, когато призраците дори не усещат температурата, се допълваше единствено от кравешкия поглед, който хвърли към нея, преди да приведе чертите на лицето си в изкуствена безцветност.
Да, той имаше лоши проблеми, наистина.
– Добре, вие двамата сте приятели от известно време, но не сте тук само за социално посещение, така че какво ви води насам, Елизабет?
Предположих, че има нещо общо с призрака, който искаше да убие, но ако беше така, щеше да се размине с късмета. От една страна, аз не бях наемен убиец от какъвто и да е вид, а и самият Боунс отдавна се беше оттеглил от този бизнес. От друга страна, дори не можех да помогна на чичо си доброволно да намери път към другата страна. Така че да убиеш фантом беше извън възможностите ми, дори ако внезапно ми се прииска да се занимавам с лов на духове, а това нямаше да се случи.
Тя сгъна ръце в скута си и сви пръсти.
– През 1489 г., на двадесет и седем годишна възраст, бях изгорена на клада за магьосничество – започна тя тихо.
Макар че това беше преди повече от половин хилядолетие, аз изтръпнах. Бях изгаряна и преди, и двата пъти това беше мъчително преживяване.
– Съжалявам – казах аз.
Елизабет кимна, без да откъсва поглед от ръцете си.
– Не съм била вещица – добави тя, сякаш това имаше някакво значение за ужасяващия характер на екзекуцията ѝ. – Бях акушерка, която оспори местния магистрат, когато той обвини една майка, че умишлено е удушила бебето си със собствената му пъпна връв. Глупакът не знаеше нищо за усложненията, които раждането често предизвиква, и аз му го казах. Скоро след това той изпрати за Хайнрих Крамер.
– Кой беше той?
– Убийствен гад – отговори Боунс, преди Елизабет да има възможност. – Написал е „Malleus Maleficarum“, „Чукът на вещиците“ – книга, която е причина за няколко века лов на вещици. Според Крамер всеки, който носеше пола, беше като да е вещица.
Така че Елизабет е била убита от фанатик-убиец със сериозен случай на женомразство. Знаех какво е да бъдеш избран от фанатик и това ме накара още по-силно да и симпатизирам.
– Съжалявам – казах този път с още по-голяма искреност. – Както и да е умрял Крамер тогава, надявам се да е било дълго и болезнено.
– Не беше – каза тя, а в тона ѝ се долавяше горчивина. – Той падна от коня си и си счупи врата моментално, вместо да бъде стъпкан и оставен да страда.
– Не е честно – съгласих се аз, докато си мислех, че поне Крамер щеше да вкуси от собственото си огнено лекарство в ада.
Боунс погледна Елизабет с дълъг, умозрителен поглед.
– Знаеш доста подробности за смъртта му, нали?
Елизабет срещна погледа му. В полупрозрачното ѝ състояние очите ѝ бяха средно сини, което ме накара да се запитам дали са били толкова тъмно индиго като тези на Тейт, когато е бил жив.
– Да, аз съм тази, която подплаши коня му – отвърна тя отбранително, забравяйки за заплахата в думите си. – Исках да си отмъстя за това, което беше направил с мен, и да спра смъртта на още жени в града, към който пътуваше.
– Браво на теб – казах веднага. Ако е очаквала да я съдя, не е чувала много за мен. Или за Боунс. – Иска ми се да можех да ти стисна ръката.
– Твърде правилно – каза Боунс и вдигна уискито си в знак на поздрав.
Елизабет се взираше и в двама ни в продължение на няколко секунди. След това, много бавно, се изправи и се понесе към мен, протягайки ми ръка.
Аз се преместих смутено. Предполагам, че тя не знаеше какво е метафорично твърдение. Тогава протегнах ръка, напомняйки си, че това не е по-различно от всички останали случаи, когато съм пускала духове да преминават през плътта ми в знак на поздрав. Но когато ръката ѝ се сключи върху моята, не се случи онова обичайно усещане за изтръпване, последвано от пробождането на пръстите ми право в нея. Невероятно, но една леденостудена хватка стискаше обратно със същата твърдост и консистенция като собствената ми плът.
– Мамка му! – Възкликнах, скачайки на крака. Котката ми съскаше и скачаше отстрани на дивана, недоволна, че е избутана.
Елизабет изведнъж се изправи пред мен в ярки цветове, сякаш беше превключена от излъчване в размит канал към висок формат. Косата ѝ, за която мислех, че е невзрачна кафява, блестеше с богати кестеняви отблясъци, а очите ѝ бяха толкова дълбоко сини, че приличаха на океана в полунощ. Бузите ѝ дори имаха розов оттенък, подчертавайки тена, който можеше да се опише единствено като праскови и сметана.
– По дяволите – промълви Боунс и също се изправи. Ръката му се изстреля, за да хване ръката на Елизабет, а изражението му отразяваше моя шок, когато пръстите му се затвориха около твърда плът, вместо да преминат през изпаряваща се енергия.
– Казвал съм ти, че някои от моя вид са по-силни от други – промърмори Фабиан иззад Елизабет.
„Не си се шегувал, нали?“ Помислих си изтръпнало, без да мога да се спра да стисна много студените, много твърди пръсти на Елизабет, за да се уверя още веднъж, че тя наистина е твърда.
Но скоро след като го направих, усетих как във въздуха избухва енергия, сякаш невидим балон се беше спукал. По кожата ми избухнаха иглички, а ръката, която бях стиснала, изчезна. В следващия миг видът на Елизабет отново се притъпи в приглушени цветове, а ръката, която Боунс държеше, се стопи под хватката му, оставяйки пръстите му свити – както и моите – около нищо повече от прозрачно очертание на плът, която вече не съществуваше.
– Най-дългото време, за което мога да се слея в твърда форма, е няколко минути, но е много изтощително – каза Елизабет, сякаш това, което беше направила, не беше достатъчно невероятно. – И все пак Крамер е по-силен от мен.
Имах чувството, че мозъкът ми все още наваксва от всичко, на което току-що бях станала свидетел.
– Крамер? Казахте, че е умрял преди векове.
– Умрял е – отвърна Елизабет с плашеща мрачност. – И все пак всяка вечер в навечерието на Вси Светии той се съживява.
Назад към част 3 Напред към част 5
