С.Л. Дженингс – Светли сенки ЧАСТ 12

Глава 11

Не съм сигурна кога спрях да плача. Или кога Дориан се отдръпна от мен. Знам само, че изведнъж ми стана студено и се почувствах безвъзвратно празна.
– Трябва да тръгвам – казва той. Лежи до мен, а мокрите му панталони все още са увити около глезените му.
– Къде? – Не го поглеждам. Не искам да ме вижда в този вид. Толкова… разбита. Слаба.
– Да се справя с някои неща. Ще се върна… по-късно. – Той отметна влажен кичур коса от бузата ми. – Почивай. Имаш нужда да спиш.
Почти се смея.
– Да спя? Не мога да спя. Може би никога повече няма да заспя.
– Поне опитай. Направи го за мен.
Обръщам глава и го поглеждам. Този човек, способен на толкова много любов, но и на толкова много зло. Наранявал е хора – убивал е хора – и все пак е тук. Утешава ме в най-мрачния ми час.
– Как го правиш? Как прибираш всичко това? Цялата болка и изоставяне? Цялата загуба? Как да го преодолееш? Как да продължиш да живееш – да дишаш – дори когато имаш чувството, че можеш да се удавиш в безкраен траур?
Дориан ме придърпва към себе си и притиска меки устни към челото ми.
– Вместо това намираш нещо или някого, за когото да живееш. И всеки ден от съществуването ти е насочен към това да я поддържаш щастлива и здрава. И дори когато не успееш да го направиш, опитваш отново. Защото тя е твоят живот. Тя е всичко.
Думите му ме оставят безмълвна, гледайки го с чудни, стъклени очи. Мека усмивка преминава през устните му, преди да ги докосне отново до челото ми.
– Не отваряй вратата при никакви обстоятелства. Алекс ще патрулира в района. Опитай се да си починеш. Ще се върна, преди да се усетиш.
После си тръгва, оставяйки ме да треперя от студ и самота. Замислям се дали просто да не се увия във влажната завивка и да затворя клепачите си, но не мога да си представя, че ще остана сама. Навличам износения си суитчър и старите, изтъркани пижами, които откраднах от Крис преди години. Те са ми с три размера по-големи и се налага няколко пъти да подгъвам талията, но ги обичам. И сега, когато това вероятно е последната частица от баща ми, не мога да си представя, че някога ще ги оставя.
Тръгвам по коридора и притискам ухото си към вратата на спалнята на Морган. Дишането ѝ е равномерно, но усещам мислите ѝ. Тя е също толкова неспокойна, колкото и аз.
– Морган? – Прошепвам, като бутам вратата. Морган лежи на една страна на леглото, с лице към стената. Удивително е какво може да направи малко магия. Преди един ден кръвта беше пропита до пружината на матрака. Сега изглежда, че няма и следа от опита ѝ за самоубийство. Дори Долче е подпрян на плюшената, сатенена възглавница, разположена в ъгъла, сякаш бедното кученце едва не е станало свидетел на самоубийството на любимата си стопанка.
Морган не се обръща, но ме чува.
– Да? – Гласът ѝ е суров, сякаш е плакала. Не мога да си спомня колко пъти съм виждала приятелката си да плаче. Тя никога не е била от онези прекалено емоционални хора. Това е нещо, което ни обединяваше.
Качвам се в леглото при нея, като обгръщам с ръце кръста ѝ. Ние също не бяхме много любвеобилни, но понякога, когато животът беше особено грозен, тя се вмъкваше в леглото при мен или аз при нея. И се гушкахме, държейки се една за друга, защото никой друг не го правеше.
– Не можеш да спиш? – Питам, като полагам глава на възглавницата ѝ. Тя е влажна от солени сълзи. Мога да ги усетя.
– Щеше ли да спиш, ако беше на мое място? Ако всеки път, когато затваряш очи, виждаш друго лице, осакатено в най-ужасната смърт, която можеш да си представиш?
Задържам дъха си за половин минута, като преглъщам ужасеното си изпъшкване.
– Съжалявам.
– За какво?
– За… всичко това. За това, което ти се случва.
– Не е твоя вина, Габс.
Но и двете знаем, че това е по моя вина. За всичко… за нейния свръхразвит поглед, за убийството на Дона, за откъсването на Крис… за всичко това съм виновна аз.
Лежим в мълчание, защото вече няма какво да си кажем. Морган никога повече няма да познае мира. Дори да се научи да контролира новопридобитата си способност, тя пак ще бъде измъчвана от спомени. Никога няма да може да не види онези лица… онези смъртни случаи. А тя не заслужава това. Може би аз заслужавам, но не и тя.
Погалих я по косата, преди да позволя на върховете на пръстите си да докоснат челото ѝ, искайки очите ѝ да се затворят. Моля се някъде в страната на сънищата да намери покой, макар и само за няколко часа.
– Спи – прошепвам толкова тихо, че думата се чува едва-едва дори в ушите ми.
Бях видяла Нико да прави същото с Морган предишния ден, когато тя беше изпаднала в пристъп на ужас, твърде далеч, за да се вслуша в разума. Честно казано, не знаех дали съм способна да предизвикам същата реакция у нея. Но когато дишането ѝ става бавно и равномерно, а тялото ѝ увисва в дрямка, знам, че съм го направила. Дори ако Морган може никога повече да не заспи, дори ако зад очите ѝ се крият чудовища, които гледат, чакат, изтощението да я отнесе, аз успях да ѝ подаря мъничко късче спокойствие.
Ставам от леглото, навеждам се, за да почеша Долче по ушите, и отивам в хола. Там е тъмно… тихо… но не и зловещо. Знам, че Александър е наблизо; усещам го. Усещам мъглата на магията му, която се разстила по кожата ми като сладка ласка. Мога да усетя силата и върху езика си, въпреки че той се е отклонил заради Морган. И все пак той не може да се скрие от мен. Никой от тях не може. Чувствам ги, дори когато не искат да го правят.
Седя на бара в кухнята и ми се иска някой да е наоколо. Това, че съм сама, ме кара да осъзная колко наистина съм самотна. Да, имам Дориан, но колкото и да са нефункционални и всестранно прецакани, той все още има родителите си. Той все още има семейство, брат, който го обожава и му се възхищава. Все още има дом от детството, в който може да избяга, когато животът му стане прекалено тежък. Дори Морган може да вземе Долче, да се качи в своя Мустанг и да се върне в къщата на родителите си на север. Разбира се, аз имам Александър и знам без съмнение, че той е моят биологичен баща. Но както е тръгнало, той е само това. Аз не го познавам. Той не ме познава. И кой може да каже, че наистина мога да му се доверя? Откъде да знам, че той не си губи времето и не чака подходящия момент, за да удари и да заграби силата ми за себе си?
Почуквам с пръсти по мраморния плот, чувствам се изключително развълнувана и параноична. Ето какво ще направи с теб мълчанието – ще накара съзнанието ти да съчинява всякакви глупави представи и теории за предателство. Точно по тази причина се напивах до безсъзнание всяка вечер, когато Дориан ме напусна – не можех да понасям тишината на отсъствието му. Беше ми се сторило твърде тежко, твърде плътно. Прекалено пълна с въпроси без отговор и полуистини.
Мразя тази версия на Габс. Презирам дори тази линия на съзнанието. Винаги съм се присмивала на онези героини в книгите и филмите – онези, които се превръщат в бленуващи, жалки глупаци пред лицето на несгодите. Тези, които стават слаби точно когато нещата стават трудни. Не съм създадена, за да се пречупвам под натиск. Крис и Дона ме научиха на нещо по-добро от това.
Но аз бях.
Аз съм.
И не знам как да го спра. Не знам как да събера парчетата и да продължа напред. Да се боря за нещо по-голямо от мен, когато нямам за какво друго да живея.
Изтръсквам мислите от главата си, като отказвам да им позволя да ме завладеят. Смъртта на Дона няма да е напразна. Няма да позволя това да ме убие. Ако не друго, ще позволя на отмъщението да се превърне в източник на живота ми. Ще му позволя да изпълни дробовете ми, да се влее във вените ми. Ще го ям, ще го дишам. И в редките случаи, когато мога да спя, ще сънувам как убивам гадняра, отговорен за това, че ми отне майката. Първото ми убийство беше просто реакция на паниката. Това ще бъде съзнателно, пресметнато. Проклето удовлетворение.
Заредена с ярост и адреналин, дори не осъзнавам, че съм отворила шкафа, в който се съхранява нашият склад за алкохол, докато не си наливам уиски. Изпивам го на един дъх, като оставям горещината да разпали пламъците на яростта в мен. Наливам си още едно и още едно, приветствайки сладкото забвение, в което няма срам и вина. Където дяволът в мен танцува в огнена яма, смее се и плюе по враговете ми, докато те коленичат пред мен.
Това е Габс, която те искаха, когато изпратиха обикновени хора да ме унищожат.
Това е реакцията, която са се надявали да получат, когато са решили да убият единствената майка, която познавах.
Сега те я имат. И тази стая – този апартамент – не може да я побере.
Искам да изляза. Имам нужда от въздух. Имам нужда от пространство, за да дишам, да крещя и да бъда себе си. Морган е извън строя, а Нико се занимава с Крис (няма да мисля за него. Не мога да мисля за него.). Така че има само един човек, за когото мога да се сетя, че ще ме разбере. Който може и да не разбере тази Габс, но въпреки това да я обича и да я изключва.
– Здравей? – Гласът му е гроги, сякаш съм спала. Поглеждам към цифровия дисплей на микровълновата печка. Мига 12:47 ч. По дяволите.
– Здравей, Джаред. Ти спиш ли?
– Габс? Какво…? Добре ли си? – Гласът му е по-ясен, сякаш кофа с лед се е изсипала върху главата му. Чувам шумолене от другата страна и си представям как той седи в леглото.
– Да, добре съм. Искам да кажа, не. Не съм добре, но… не искам да говоря за това.
Той изпуска тежък дъх.
– По дяволите, момиче. Притеснявах се за теб. Морган се обаждаше из целия град, за да те намери онази вечер. Опитах и мобилния ти телефон, но той отиде направо на гласова поща. Сигурна ли си, че си добре?
Наливам си още един шот, като ми се иска да можех някак да го подам на Джаред през телефона. Не искам да ми задава въпроси, на които не мога да отговоря. Искам просто да е забавния Джаред. Лесния Джаред. Джаред, който ще ме вземе и ще ме заведе на карнавала за една нощ на безгрижно забавление и нездравословна храна, когато нещата станат прекалено луди. Липсваше ми моят приятел. По дяволите, дори ми липсваше неговата лесна, не усложнена любов. Беше в безопасност, а аз, по дяволите, имам нужда от безопасност.
Но откакто се опитахме да установим някаква връзка, но тя завърши зле на годежа на Дориан, когато ме хванаха да танцувам с бъдещия младоженец, нещата между нас са повече от напрегнати. От онази вечер не сме си говорили, дори не сме си писали. И тъкмо когато най-накрая бях събрала смелост да отида при него и да му се извиня, Ксавие, психопатичният, убийствен Чародей на светлината, напълно осуети тези планове.
– И така… какво искаш, Габс?
Тонът му е болезнен, но аз го заслужавам. Вероятно е много по-лошо за това, през което съм го прекарала.
– Хм, хм… – Майната му. Какво искам? Той да ме утеши? Да ми каже, че всичко ще бъде наред? Да се отбие и да ме вземе за една вечер на безсмислен разгул? Преди месеци не бих се поколебала да предложа всичко гореизброено. Но сега… сега има твърде много неизказани неща. Твърде много нерешени въпроси. А сега, когато бъдещето ми е по-мътно от всякога, имам ли изобщо време да оправя нещата?
– Габс? Имаш ли нужда от нещо?
Поемам дълбоко дъх и го изпускам, издишвайки всичко, което някога сме били и което бихме могли да бъдем. Човекът Габс трябваше да свърши с Джаред. Тя щеше да е най-големямата му мажоретка на всеки футболен мач. Щеше да стиска мускулестата му ръка и да държи на всяка негова дума на партитата. А когато бяха готови, щеше да каже „да“, когато той и зададе големия въпрос след дипломирането. Джаред щеше да бъде нейният свят и тя щеше да му даде всичко от себе си, без да я провокира. Защото той си заслужаваше и тя имаше късмет да го има.
Но Човекът Габс умря преди броени дни, точно там, в Градината на боговете, когато около нея валяха мълнии в яростна природна стихия. В момента, в който се отървах от човешкия си живот, както змията сваля кожата си, станах дива и свободна. Прероден. А Джаред – с тези ослепително зелени очи и здрав момчешки чар – просто вече не ми пасваше. Не беше правилно от моя страна дори да го искам.
Иска ми се да му го кажа; той би ме разбрал повече от всеки друг. Щеше да ми каже, че съм луда – че независимо от всичко, аз винаги ще бъда неговата Габс. Винаги ще бъда онова лешниковооко, къдрокосо момиче, което не може да скрие тайното си увлечение по него. Онова момиче, което искаше той да бъде луната и звездите – преди изобщо да може да види истински тяхната необятна красота.
Върнах се на земята, а въпросът му отекваше в главата ми. Имам ли нужда от нещо? Нещо, което сладкият, красив, смъртен Джаред можеше да ми осигури?
– Не – отговарям аз, а гласът ми е само шепот. – Нямам нужда от нищо. Просто исках да ти кажа…
Чувам шумолене, последвано от три почуквания на вратата.
О, не.
Не, не, не, не, не.
– Джаред, не отваряй! – Крещя и вече бързам към гардероба, за да обуя обувките си за тенис. За по-малко от секунда напъхвам краката си в тях и вече търся ключовете си.
Няма я колата ми!
Търся ключовете от тази на Морган, но не мога да ги намеря. По дяволите! Дориан сигурно е взел колата ѝ.
– Джаред! Слушай ме. Не отваряй тази врата! Ще дойда след минута!
– Какво? – Чувам го да крачи през коридора, вървейки право към Смъртта. Задържа дъха си само за щипка миг и си представям как поглежда през ключалката. – Успокой се, Габс. Това е просто Кери от другия край на коридора. Мисля, че тя и няколко нейни сестри от женското дружество правят парти или нещо подобно.
– Това не е тя, Джаред! Моля те, послушай ме! Не можеш да се довериш на никого! Никой не е в безопасност!
В следващия миг Александър се появява пред очите ми, а на челото му се появява загриженост. Сигурно е чул тревогата ми. Поставям ръка върху слушалката и издърпвам телефона от ухото си, преди да се обърна към него, отчаяна от всякаква помощ, която мога да получа.
– Моля те, имам нужда от твоята помощ! Имам нужда да летиш, да се телепортираш или каквото и да правиш. Трябва да стигнеш до UCCS и да спасиш приятеля ми. Сега!
Надеждата се изцежда от лицето на Александър и раменете му увисват, преди да поклати глава.
– Габриела, бих искал… бих искал да мога. Но не можем да се проявим там, където никога не сме били. Аз никога не съм посещавал това място. Съжалявам.
Дори не си позволявам да се ядосам. Нямам време за това.
– Добре. Тогава ме научи как.
Той поклаща глава.
– Не може да се научи. То идва отвътре.
Това не може да се случи. Не. Не мога да позволя това да се случи.
Не мога да загубя Джаред. Не мога да почувствам и грам болка. Не повече. Моля… не повече.
Чувам вика на Джаред от телефона в ръката ми, който се опитва да привлече вниманието ми.
– Ало? Габс? Още ли си там?
Преглъщам, устата ми е суха и има вкус на застоял алкохол.
– Не я отваряй, Джаред. Моля те.
Дори не знам дали наистина изричам тези думи. Може би си въобразявам, че ги казвам. Може би това е застояло съжаление на езика ми от това, че не го накарах да ме чуе. Защото дори докато думите звучат в черепа ми, чувам щракването на ключалката, завъртането на дръжката на вратата. Рязкото вдишване на въздух.
Той отваря вратата.

Назад към част 11                                                                  Напред към част 13

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!