Глава 43
ЯДРОТО
334 СЗ
Арлен усети нова вълна на гадене и се залюля, опитвайки се да си поеме въздух. Нещо се събра в гърлото му, парещо и задушаващо. Той се закашля силно, изхвърляйки гъста черна течност, която съскаше и пушеше върху камъка. Всичко започна да се върти. Рена, Джардир, останалите демони.
– Към мен! – Изкрещя Джардир, повдигайки защитното поле на короната. Рена се препъна в защитата му, но Арлен знаеше, че магията на короната няма да донесе повече полза от щита на Шанджат, от песента на Шанвах.
Няма защити срещу кралиците, ако само един от умовете избяга с кралица или те установят нов ред тук, ще пострада цяла Теса. Ако повече от един успееше, всички, които той познаваше и обичаше, бяха обречени.
Алагай Ка все още липсваше. Дали демонът беше планирал това? Знаеше какво ще се случи, когато убият кралицата? Дали през цялото време е имал намерение да сложи край на управлението на последната кралица и да започне нова династия? Арлен се огледа наоколо, сякаш очакваше да се появи демоничният крал, но сред водовъртежа нямаше и следа от него.
Времето сякаш се проточи. Светът се носеше около него – представление на жонгльор, на което беше престанал да обръща внимание. Това ли беше краят?
Той разтърси силно глава, опитвайки се да се върне в настоящето, но вместо това мислите му се пренесоха в миналото.
Не се преструвам, че виждам пътя – каза му Тендер Джона преди битката при Хралупата, но все пак знам, че е там. Един ден ще се обърнем назад и ще се чудим как сме го пропуснали.
Арлен ги беше сметнал за думи на глупак, но сега, като се обърна назад, всичко в живота му водеше неумолимо към този момент, сякаш отреден от съдбата. Смъртта на майка му, намирането на Копието на Каджи, предателството на Джардир, промяната в Хралупата. Всеки миг беше стъпало, което го водеше тук и сега.
И всичко това беше безсмислено, ако не спечелеха.
Една от кралиците заби експериментално нос в защитното поле на Джардир. То блестеше като слънчева светлина върху вода и изпращаше пръстени от концентрична светлина, докато тя прокарваше муцуната си през него. Тя се отдръпна, все още състезавайки се със сестрите си за извличане на сила от издутото тяло на старата кралица, но скоро древната кралица щеше да бъде напълно изцедена и нямаше да има кой да ги спре.
– Рен.
Рена падна на едно коляно, като обгърна Арлен с ръка, за да го облекчи до седнало положение.
– Дръж се. Всичко ще бъде наред.
– Не. – Той стиска ръката ѝ, ръката му трепереше и беше слаба.
– Отровата ме поразява.
Рена го прегърна с другата си ръка.
– Намери начин да я спреш. Да ги спреш всички. Винаги го правиш.
Арлен отново се закашля. Тялото му започна да трепери, мускулите му се схванаха, но той стисна зъби, изтръгвайки думите.
– Имам начин. Все още го чувам.
Рена направи пауза.
– Ядрото?
– Ай – изпъшка Арлен. – Мисля, че е време да го докосна.
Джардир се обърна към него.
– Пар’чин…
– Не се побърквай – каза Рена. – Няма връщане назад от това.
– Знам го – каза Арлен.
Рена го стисна, но той вече беше изтръпнал и едва го усети.
– Ти си тръгваш, а аз идвам с теб.
– Не – помоли той.
– Кълна се, че ще го направя – изръмжа Рена. – Няма да те оставя да ме изоставиш, Арлен Бейлс.
– Ти не си сама. – Арлен плесна тромаво по корема ѝ, крайниците му вече не се подчиняваха. Виждаше как ръката му влиза в контакт, но не усещаше допира. – Ентусиастът има право да направи този избор за сина ни. – Очите му се замъглиха, сълзите засъскаха, докато се стичаха в устните му.
– Не мога да те загубя – каза Рена. – Няма да го направя.
– Не мога да загубя нищо – каза Арлен. – Ядрото ще те привлече обратно надолу, когато ти дойде времето, а аз ще те чакам. Дотогава имам нужда да обичаш сина ни за двама ни.
Това беше лъжа. Арлен знаеше не по-добре от Рена или Джардир какво се крие от другата страна. Но може би беше истина и в този момент всички решиха да повярват.
Рена се разплака и взе лицето му в ръцете си.
– Обичам го достатъчно за всички в света, които баща му е спасил.
– Ако си прав, Пар’чине – каза Джардир – и Небето е по-скоро долу, отколкото горе, скоро ще бъдеш с Еверам и ще вечеряш на голямата му трапеза.
– Оправи нещата. – Арлен си пое дъх. – Обещавам.
– Кълна се, Пар’чине. Слънцето на Шарак приключи.
Арлен почувства, че се изплъзва. Чувствата му избледняха, оставяйки го сляп. Изтръпна. Глух.
Но все още усещаше как Ядрото се рее в тялото му, резонирайки с магията в центъра му.
Истинският Арлен Бейлс, а не плътта, която обитаваше.
Ядрото го привличаше, предлагайки му всичко и нищо, само усещане за топлина, сигурност и безкрайни възможности.
Години наред Ядрото го зовеше всяка нощ и всеки път ставаше все по-трудно да му се противопостави.
Сега, най-накрая, той се предаде и отговори, разсейвайки се и оставяйки се да го погълне.
***
Той се спусна надолу, надолу. За да стигне до гнездото на кралицата, му бяха нужни седмици пътуване под земята. Сега тя се издигаше над него като небе, докато той падаше в Ядрото, Привличайки силата му, дори когато заплашваше да го разкъса.
Нямаше болка, само желание да се отпусне, да се остави на течението да го отнесе, за да стане част от цялото.
И в този момент Арлен не искаше нищо друго, освен да бъде част от тази красива хармония на силата. Това беше същността на самия живот, суров и всемогъщ, излъчващ се в света отгоре.
Той протегна ръка и прочете магията, която течеше по безбройните пътища към и от повърхността – жизнената сила на Ала.
Светът беше по-голям, отколкото някога е мечтал. Земите, които бе обиколил през целия си живот, бяха само нищожна част от неговото огромно величие. Океани, острови и далечни континенти. За миг съзнанието му беше навсякъде едновременно.
Усещаше как Ядрото го дърпа, как разкъсва съзнанието му още повече, как се опитва да го разтвори в единното, всезнаещо цяло.
В този миг всичко стана ясно. Той разбра какво е животът, простата красота на неговото създаване, крехкостта на неговото съществуване. Магията беше сурова сила, но тя нямаше съзнание, воля, която да я обвързва. Тя извираше от Ядрото, търсейки тези неща, и когато не ги намираше, ги създаваше.
Първо прости същества, твърде малки, за да се видят, после по-сложни форми на живот и накрая истинско съзнание, което може да се отпечата върху света по траен начин.
Създателят не е дал на хората защитници. Хората са ги създали от единна нужда. Сами по себе си символите нямаха сила. Тя се дължала на решимостта на създателите им, на надеждата и молитвите на масите, скупчени зад тях.
Тази колективна воля впрегна магията и ѝ придаде структура, а на свой ред отпечатаната магия се върна обратно в Ядрото, превръщайки се в част от цялото. Можеше ли някоя воля да оформи такава необятност? По-лесно е да вземеш гребло, за да оформиш Красийската пустиня. Кофа, за да изпразни океана.
Ядът на кралицата изчезна, когато се разсея, но Арлен все още се топеше. Ядрото дърпаше волята му от всички страни, безмилостно. Вечно. Беше безсмислено да се съпротивлява.
Тук нямаше болка, нямаше страдание. Винаги Арлен се бе борил със смъртта, борейки се да предпази себе си и другите от самотния път. Сега той вървеше по него, и то с лекота в сърцето. Остави се тя да започне да го обзема, да го приюти в сърцето на Ала.
Не ме оставяй, Арлен Бейлс!
Думите разтърсиха съзнанието му, шамар, който развали съвършената съблазън на Ядрото.
Дали наистина бе чул гласа на Рена без ушите си – дали го бе усетил без тялото си? Дали това беше нещо Прочетено на течението, или просто спомен?
Имаше ли значение?
Преди миг беше готов за самотния път, готов да срещне Еверам, Създателя или забравата на всезнанието. Но сякаш си спомняше сън, който бе изгубил при събуждането си, мислите му се насочиха към Рена. Джардир. Синът му.
Колко време беше минало, откакто се беше разсеял? Секунди? Дни? Години?
Той събра волята си и се върна към себе си. Един, носещ се в безкрайността. Нямаше измъкване. Можеше да се съпротивлява още няколко мига, но след това Ядрото щеше да го вземе.
Протегна ръка, този път предпазливо, четейки теченията, спускащи се от кошера. Беше изминал едва миг и сякаш гледаше през прозорец, можеше да види какво се случва на километри над него в камерата за раждане.
***
Джардир отново се опита да привлече магия, за да призове копието на Каджи, но оръжието остана в капан в тялото на кралицата, без да може да се върне при него.
Сега излюпените кралици бяха изцедили цялата магия от трупа на майка си и се надвесваха над останалите демони, докато се приближаваха към защитното поле на короната. Те се промъкнаха от всички страни. Магията ги бодеше и ядосваше, но те не се забавиха.
Една от тях скочи към Джардир и той хвана предните ѝ крака в ръцете си, като се завъртя, за да обърне инерцията ѝ срещу нея, докато едва избягваше жилото. Ударите му бяха яростни и силни, но кралицата прие ударите и го отхвърли настрани с размахване на опашката си.
Джардир се претърколи от удара и скочи точно навреме, за да избегне отново жилото.
– Еверам – започна той, но думите му не стигнаха до него. Какво значение имаше молитвата? Или Създателят съществуваше, или не. Или щеше да им помогне в тежък час, или не.
***
Арлен извличаше сила от кралиците, четеше ги – познаваше ги. Сега природата им му беше толкова ясна, толкова основна. Чувстваше се като слепец, който вижда за първи път.
Не можеше да се върне при приятелите си, но от волята му бе останала достатъчно, за да оформи магията, която течеше от Ядрото нагоре към камерата.
Няма защити срещу кралицата. Но това не означаваше, че те не могат да бъдат направени.
***
Рена хвърли ножа си и го запрати да трепти в окото на кралицата. Дръжката заблестя ярко със сила, както копието на Каджи, Привличайки силата на кралицата и превръщайки я в убийствена магия.
Но ударът не беше достатъчен, за да забави кралицата, която замахна с жилото си. Ренна се изплъзна на удара, обвивайки огърлицата си от камък около отровния придатък. То потъна в хребета между ретикулациите и тя дръпна силно.
Но силата на кралицата надхвърляше всичко, с което Рена Бейлс можеше да се мери. Шнурът на огърлицата се уви около юмруците ѝ. Рена бе повалена на земята, а пастта на демона се отвори широко.
Внезапен светкавичен изблик привлече вниманието на кралицата – във въздуха се образува символ, изрисуван със сребърен огън. Отначало линиите се променяха и размиваха като имитация на демон, но после започнаха да се стягат. Кралицата нададе писък и отстъпи крачка назад.
Появиха се още от странните защити, които обикаляха камерата. Те се свързаха с мисловните и мимическите заграждения, създавайки кръг от убийствена магия, който се затвори навътре.
***
Арлен затегна пръстена и демоните изпищяха, изпищяха и изгоряха. Подобно на смачкани мравки в юмрука му, той уби всеки демон в камерата – от яйцето до кралицата.
За момента Рена и Джардир бяха в безопасност, но това не беше достатъчно.
Той разшири силата в целия кошер, прочиствайки го от търтеи, и в люпилнята, убивайки цяло поколение демони в черупката.
И все пак това не беше достатъчно. Защото в този миг на безкрайност Арлен се беше свързал с всички в Теса, които се биеха сред рояка. Той отново посегна към нея, откривайки своите приятели, своите врагове, докато упражняваше волята си върху безкрайната магия на Ядрото.
В Мливъри, където демоните бяха пуснали корени под града, за да се скрият от силата на великия орган, неговите защити прочистиха ядроните от тунелите.
Край река Анжие, където армията на Гаред се сражаваше отчаяно срещу орда демони, защитите се появиха във въздуха и изгориха демоните на полето.
В Хралупата, където ядроните се струпваха на ръба на великия символ, той косеше съществата като трева. В Потока на Тибит той изчисти кварталите.
Иневера се сражаваше по улиците на Пристънград, когато Арлен стовари разрухата върху врага.
Дори в Дара на Еревам, където Аманвах и Асъм поведоха Шарум срещу легионите, събрани от демоничните принцове, той разшири обхвата си, създавайки защити, които ядроните не можеха да преодолеят. Те падаха на земята, свиваха се, докато плътта им пушеше и кръвта им кипеше.
И все пак това не беше достатъчно. В света имаше още демони. Той се протегна още по-далеч, за да ги унищожи всичките.
Но докато го правеше, Арлен осъзна, че се е разпрострял твърде много. Същността му продължаваше да се разрежда в Ядрото, докато той се разпространяваше все по-тънко и по-тънко, и сега вече не му оставаше почти нищо.
Отново забрави да диша.
Вдиша за последен път течението, вкусвайки същността на Рена, на неродения си син, а после позволи на магията да го завладее.
Назад към част 43 Напред към част 45
