Джанин Фрост – Един гроб завинаги ЧАСТ 15

Глава 14

Мълчанието посрещна изказването ми, разтягайки се, докато стаята се изпълни с напрежение, което беше почти осезаемо. Трябваше да отдам заслуженото на Мадиган, защото каквото и да си мислеше, то оставаше скрито зад сега звучащото изпълнение на същата фраза. Веждите на Дон се сключиха в объркване.
– Какво общо има това с каквото и да било? – Зачуди се чичо ми.
Изрекох следващата част в негова полза.
– Точно така, аз мога да чета мисли. Удобно малко неочаквано предимство; не много вампири имат тази способност.
Дон изглеждаше зашеметен. О, точно така, не му бях казала за способността си преди. Не беше като да съм го крила от него, просто не беше ставало дума за това. Мадиган вече подозираше, че Боунс е телепат, и се отнасяше към мен със същата предпазливост, така че доброволното предоставяне на информацията беше необходима жертва, за да не му позволи да открие истинската бомба за призраците.
Най-накрая Мадиган заговори.
– Бих могъл да ви обвиня в неразрешено нарушаване на сигурността за това, че сте се опитали да извлечете класифицирана информация от мислите ми.
Изпъшках.
– Не се опитвам да правя нищо. Способността е налице, независимо дали я искам, или не. Ако някой ти каже неразрешена класифицирана информация, ще бъдеш ли виновен за нарушаване на сигурността, ако не пожелаеш да оглушееш, за да не можеш да я чуеш?
Кучка, помисли си той и бях сигурен, че не е случайно, че това прозвуча ясно и силно през петнайсетминутната мантра.
Аз просто свих рамене.
– Пръчки и камъни.
– Това ли е това за теб? – Попита той рязко. – Игра? Националната сигурност е просто нещо, което те забавлява сега, когато вече не си член на човешката раса? О, забравих. – Гласът му вибрираше с едва прикрита отрова. – Ти всъщност никога не си била член на човешката раса, нали, полукръвнико?
На мига се озовах на другия край на бюрото, лицето ми беше толкова близо до неговото, че носовете ни щяха да се докоснат, ако се помръднех още малко.
– Колко от собствената си кръв си пролял за човечеството или за националната сигурност? Защото аз съм изгубила галони от моята, опитвайки се да защитя живота или, ако не успея, да се уверя, че убийците и заплахите за човечеството ще си получат заслуженото. – Седнах с отвращение. – Обзалагам се, че единствената кръв, която някога си проливал, е била след порязване с хартия, така че не ми изнасяй лекции за националната сигурност и защитата на човечеството, ако нито веднъж не си заложил живота си за някое от тях.
Двете нови, ярки цветни петна по бузите му подчертаваха как Мадиган бе побледнял, когато за пръв път се нахвърлих върху него. Ароматът му излъчваше ясно изразената миризма на гнили плодове от страха над миризмата на прекалено много одеколон, а заблудените мисли изтичаха между вече оглушителния му рев за това какво може да спести от петнадесет минути за застраховка.
„Опасно… не мога да я оставя да види… твърде много е заложено на карта…“
– Излизай – каза той рязко.
Напрегнах съзнанието си, за да чуя покрай рекламния клип, който сега мразех с огъня на хиляди слънца. Какво криеше Мадиган? Нещо, което вече очаквах, като например плановете да изхвърли всички немъртви членове на екипа? Или нещо по-зловещо?
– Излизай – повтори той, натискайки бутон на телефона си. – Имам нужда от охрана – изръмжа той. – Сега.
Погледнах към вратата. Трябва ли да рискувам да се опитам да го хипнотизирам, преди да дойдат? Някой с умствените щитове на Мадиган можеше да се нуждае от ухапване, преди да успея да разчупя съзнанието му, а, честно казано, никога не бях хапала човек. Ами ако го направя погрешно и му пробия югуларната вена? Това щеше да остави красноречиви пръски кръв и по двама ни, да не говорим, че можеше да умре от емболия за секунди, ако до сърцето му стигнеха въздушни мехурчета. И двете неща щеше да е трудно да се обяснят при пристигането на охраната.
– Недей да правиш нищо, Кат – призова Дон, усетил колебанията ми. – Тези охранители не те познават. Те са новобранци, подбрани от него, и всички са въоръжени със сребро.
Да бъда намушкана с кол или простреляна със сребърни куршуми от домашните войници на Мадиган беше на последно място в списъка ми с притеснения, но по други причини беше твърде рисковано да се опитвам да хипнотизирам някакви тайни от него. Щеше да се наложи да оставя Дон да разкопае вместо мен, а и за щастие Мадиган все още нямаше представа, че е в сянка на самия човек, когото бе маневрирал да замести.
Надигнах се с преднамерена бавност, като почти се запътих към вратата.
– Още веднъж поздравления за повишението.
По коридора се разнесоха стъпки. Новата охрана на Мадиган, притичала на помощ твърде късно, за да му помогне, ако имаше реална заплаха от моя страна.
– Няма да се връщаш тук, освен ако не те повикам – изръмжа Мадиган. – Разбираш ли? Ако се появиш, ще те арестувам на място.
С големи усилия се сдържах да не отговоря с изреченията, които изникнаха на устните ми. Като например: ти и каква армия? Или пък: Бих искал да видя как ще го опиташ. Но наставлението на Боунс звучеше в ума ми. Нека се чувства така, сякаш е спечелил този рунд. Това ще бъде само в наша полза. Преди не бях успяла да се спра да се надигна на подигравките на Мадиган, но можех да го оставя да повярва, че има силата да ме държи далеч оттук, ако искам да се върна, а вярвайки в това, само го правех по-уязвим.
– Надявам се, че ще прекараш известно време в новото си качество, четейки докладите на Дон за мен – казах аз с толкова равен тон, че Боунс би го аплодирал. – Отначало и той не ми вярваше, но после разбра, че полувампир не е равносилно на лош човек. Нито пък пълен вампир. Не е нужно да сме в противоречие един с друг.
Пристигна въоръженият с шлемове антураж, като един от стражите грубо ме хвана за ръката.
– Движи се.
Позволих им да ме изкарат от стаята, а Мадиган ме наблюдаваше. Дон се носеше след мен, като мърмореше нещо твърде тихо, за да го доловя над стакатото от мисли на охранителите и безкрайния бараж на Мадиган от петнайсет минути . … петнадесет минути. Следващият път, когато видя тази реклама, сигурно щях да стоваря огън по телевизора си.
Тъкмо ме вкараха в асансьора, когато един вик прониза шума.
– Катрин!
Ръката ми държеше вратата на асансьора, преди охраната да разбере, че съм се преместила.
– Отстъпи! – Заповяда един от тях, вдигайки пушката си към мен.
– Това е майка ми – изсъсках аз, като се въздържах да не счупя цевта със силата на волята си.
Появата ѝ прекъсна всичко, което пазачът се канеше да каже. Тя се промъкна покрай тях в асансьора не твърде леко, а няколко кичура тъмна коса се измъкнаха от опашката ѝ. Острият син поглед, който все още имаше силата да ме сплаши, се спря на групата, която ни заобикаляше.
– Ще я застреляте ли, или ще натиснете бутона, за да можем да си тръгнем? – Поиска тя.
Потиснах смеха си от мигновеното недоумение, което предизвикаха думите ѝ. Охранителят, който беше насочил оръжието си към мен, не знаеше дали да го спусне и да изглежда така, сякаш изпълнява заповедта ѝ, или да продължи да го насочва към мен и да изглежда като идиот. Той избра пътя на идиота, а аз натиснах бутона за последния етаж, като устните ми потрепваха.
– Какво правиш, Джъстина? – Попита предупредително Дон.
Тя погледна първо към него, после към мен.
– Напускам – заяви тя. – Чух какво каза за ареста ти, ако се върнеш, и никой няма да забрани на дъщеря ми да се вижда с мен, ако иска.
Думите ѝ ме удариха право в сърцето. Знаех колко много майка ми е искала да влезе в отбора въпреки моите категорични възражения. Тя твърдеше, че преследването на убийци е нейният шанс да отмъсти за живота, който не е успяла да спаси – своя и на мъжа, когото обичаше. Искаше ми се да я прегърна и едновременно с това да му ударя шамар, защото Мадиган се е опитал да играе с властта.
Тъй като той вече беше на три етажа от мен, прегърнах майка си и я стиснах нежно.
– Благодаря – прошепнах аз.
В погледа ѝ блесна розово, преди да примигне и да отвърне поглед.
– Да, ама съм сигурна, че съпругът ти ужасно ме е намразил – отвърна тя с тежка ирония.
Смехът ми така стресна пазачите, че друг от тях ме посочи с пистолета си. Отново устоях на желанието да счупя върха и да го набия с него. Вратите на нашия етаж се отвориха и аз излязох, прехапвайки устните си, когато ръката ми отново бе хваната в здрава хватка.
– Сериозно? – Промълвих под носа си. Майка ми се втренчи в тях, зеленото блестеше в погледа ѝ, но едно ниско „недей“ от моя страна я накара да замълчи. За първи път.
– Много благодаря за помощта, момчета – изрекох, след като те почти ме избутаха на покрива.
Отговорът, който получих, щеше да доведе до незабавното им избиване, ако Боунс беше тук. За пореден път благодарих на Бога, че е останал в Охайо. Може и да е хладнокръвен логик при повечето обстоятелства, но когато ставаше дума за мен, Боунс имаше ирационална жилка. Не можех да соча с пръст за това, защото и аз бях по същия начин с него.
– Случи ли се нещо интересно, откакто те видях за последен път? – Попитах, но въпросът не беше насочен към майка ми. Той беше към Дон, който се извисяваше точно зад нея.
– По някакъв начин Мадиган знае, че го наблюдават – отвърна чичо ми, а в тона му ясно се долавяше разочарование. – Дори вкъщи той не сваля гарда си. Всички компютърни файлове, до които има достъп, са обичайните класифицирани материали, а ако говори по телефона, говори с шифър, за да не мога да разбера какво е истинското му значение.
Въздишката ми беше погълната от бръмченето на роторните лопатки на хеликоптера при стартирането на двигателя. Изглежда, не се губеше време, за да ме измъкнат оттук. Щеше ми се да имам възможност да поговоря с Тейт и момчетата, преди да си тръгна, но това явно нямаше да се случи. Щеше да се наложи да се задоволя с това Дон да предаде съобщение от мен по-късно.
– Изобщо не го харесвам, но възможно ли е да не е нищо повече от това, което изглежда – арогантен, предубеден костюмар, който ще посегне на всеки, за да се изкачи по правителствената стълбица?
Това можеше да прави Мадиган копеле и некомпетентен за тази работа, но не го правеше заплахата, за която го смяташе Дон.
– Не го познаваш като мен – каза Дон категорично. – Той крие нещо. Просто ми трябва повече време, за да разбера какво е то.
– Момчетата ще бъдат толкова разстроени, когато разберат, че Мадиган не ти позволява да се върнеш – отбеляза майка ми. – Моралът и без това е нисък след случилото се с Тейт.
Трябваше да поклатя глава. Да чуя майка ми да говори за морала на отбора беше твърде странно, за да се справи мозъкът ми.
– Трябва да дойдеш с мен – казах на Дон, като погледнах косо към различните служители, които ме чакаха да се кача в хеликоптера. Дори ако някой ме чуеше над шума от включването на кораба, щеше да си помисли, че говоря с майка си.
Дон се поколеба.
– Но сега е най-подходящият момент да засека Мадиган – каза той и се отдръпна от мен. – Ти го стресна, Кат. Може да ми предостави важна информация, докато си говорим. Каквото имаш да ми кажеш, може да почака!
После изчезна, оставяйки ме да гледам на мястото, което току-що беше освободил, с отпусната челюст. Той не можеше да отдели дори няколко часа от работата си в сянка с Мадиган, за да се информира за случващото се? Ами ако бях намерил начин да го прескоча весело във вечността? Нима това вече не беше негова грижа?
Трябваше непременно да го подканя да ми разкаже какво се е случило в миналото им, за да може Дон да има толкова еднопосочно мислене, когато ставаше дума за Мадиган, но това щеше да почака до следващия път, когато го видя.
Но благодарение на това, че Мадиган доказа, че е до един сантиметър подозрително копеле, за каквото го бях определила първоначално, първото нещо, което щеше да се наложи да направя, беше да изселя всички от старата си къща в Охайо. Не се съмнявах, че за времето, което беше необходимо, за да долетя тук, Мадиган вече беше разположил екип за наблюдение по периметъра, готов да запише всяко уличаващо действие или дума. Щеше да се наложи да се обадя на Боунс и да му кажа да не връща екипа там. Толкова за всички хранителни продукти и удобства, които току-що бяхме купили.
– Готова ли си, Катрин? – Попита майка ми, докато скачаше в хеликоптера.
Поклатих глава от поведението на Дон, докато се качвах след нея. Семейство. Ако някой от членовете не се държеше като болка в задника, друг гарантирано щеше да запълни мястото.

Назад към част 14                                                                 Напред към част 16

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!