ДАРСИ
Връщането към „Зодиак“ беше като плъзгане под повърхността на ледено езеро. Обичах това място, но сега всичко в него крещеше за Орион. И когато се събудих в неделя сутринта, познатият възел в гърдите ми се стегна, тъй като реалността ме връхлетя в секундата, в която дойдох в съзнание. Преди обаче болката да ме погълне, бях разсеяна от тежест, която притискаше края на леглото ми. Седнах и от мен се изтръгна писък, когато забелязах един човек, свит там. Започнах да го ритам и той скочи от леглото с ръмжене. Взирах се в Сет, облечен само в панталоните си, а той гледаше право в мен, сякаш беше толкова шокиран да ме намери тук, колкото и аз него.
– Какво, по дяволите?! – Изкрещях.
Той огледа стаята, потърка главата си и от дланта му се стрелна светкавица от лечебна магия.
– О, по дяволите… мисля, че знам какво се е случило.
– Добре, обясни ми в следващите пет секунди или ще…
– Всичко е наред – каза той, вдигна невинно длани, а от гърлото му се изтръгна хленчене. – Снощи се напих малко с моята група. И тогава започнах да мисля за неща…
– Какви неща? – Поисках. Беше твърде рано за тези глупости. Какво, по дяволите, се случваше?
– Ти и Орион… и това, че аз се държах като гадняр… и това, че ти се върна в академията снощи и беше тук тъжна и сама и… ами в природата ми е да утешавам хората, за които ме е грижа, и предполагам, че просто… се оставих.
– Сет! – Изръмжах. – Сериозно ли? Промъкнал си се в стаята ми и си спал на леглото ми? Осъзнаваш ли колко странно е това?
Той отново се раздвижи, приближавайки се.
– Не съвсем. Това е моят Орден… Не мога да си помогна. Бих спал с Дариус всяка нощ, откакто е Звезден кръст, но той щеше да ме изкорми жив за това. В пиянската си мъгла, предполагам, знаех, че мога да вляза тук и… – Той сви рамене, а аз се втренчих в него, изгубила ума си. – Ще си отида. – Той свеждаше глава и тръгваше към вратата с кучешко хленчене, което говореше, че се надява да му кажа да остане.
Намръщих се, не му давах тази възможност и той въздъхна, докато излизаше през вратата, като спря, преди да я затвори след себе си.
– Ако искаш, мога да те науча да хвърляш по-добри бариери някой път?
– Излизай! – Изръмжах и той затвори вратата, като нададе траурен вой в коридора.
Луд, проклет върколак.
Измъкнах се от леглото, като здраво завъртях ключа в ключалката и използвах простото заклинание, което бях научила в „Кардинална магия“, за да я заключа по-здраво. Очевидно това не беше от голяма полза срещу нахлуващите Наследници.
Влязох в банята, като открих мокра кърпа на пода и аромата на душ гела ми във въздуха. Дали той си е взел душ снощи, по дяволите?
В мивката имаше и празен пакет от чипс и аз го извадих, хвърлих го в кошчето и поклатих глава. Този човек нямаше граници.
Осъзнах обаче, че за пръв път, откакто Орион беше арестуван, всъщност съм спала през по-голямата част от нощта. Разбира се, беше минал почти един часа сутринта, преди да успея да се унеса, а сега едва се разсъмваше, но не бях изморена както обикновено. Времето, прекарано в двореца, ми беше помогнало. А да науча, че Гейбриъл е роднина, беше като да открия част от душата си, която ми е липсвала през целия живот. Имаше толкова много смисъл. Разбира се, че беше роднина. Разбира се, че беше наш брат. Но преработката на другите разкрития в тези видения беше почти прекалено голяма, за да може да я понесе моят развълнуван ум. Лайънъл беше използвал нимфите, за да убие родителите ни, а после се опита да убие и нас. Не можех да кажа, че съм изненадана точно, но бях ужасена от това, докъде беше стигнал, за да се опита да си осигури трона. Сега знаех, че няма граници за това, което би направил за трона. И броят на жертвите можеше бързо да нарасне, щом той направи своя ход, за да завземе пълната власт. Родителите на наследниците бяха в смъртна опасност. Както и ние.
Измих се и прекарах известно време в чистене на стаята си, само за да имам с какво да занимавам ума си и да не мисля за Орион. Не че се получи. Сякаш в гърдите ми беше забита стрела, така че нямаше никакъв шанс да оздравея, освен ако не я извадя. Но аз не исках да я изваждам. Исках да изтърпя тази болка, защото ако оздравеех, това означаваше, че всичко е приключило. А аз никога не можех да приема тази съдба.
Вместо това съсредоточих съзнанието си върху Габриел, доколкото това беше възможно, и върху топлината, че имаме още един оцелял член на нашето семейство, който все още съществува. Години наред мечтаех за родителите си и се чудех какви ли ще са те, нито веднъж не се замислих какво ли ще е да имам брат. А сега, когато имахме такъв, това беше най-успокояващото чувство на света.
Докато изчистя цялата си стая и седна на леглото си, отново започнах да се тревожа. Вдигнах атласа си просто за да има какво да правя, четейки хороскопа си.
Добро утро, Близнаци.
Звездите са говорили за твоя ден!
Уран се е премести във вашата карта и като такъв трябва да сте подготвени за непредсказуеми промени. Те могат да бъдат както добри, така и лоши, но тъй като в момента Плутон влияе на вашия знак, може би е най-добре да се подготвите за най-лошото. Предстои ви трансформация. Но с правилната нагласа би трябвало да успеете да се справите с предстоящите турбуленции.
Веждите ми се свъсиха. Не виждах как нещата могат да станат много по-лоши от тези в момента. Но предполагах, че би било наивно да вярвам в това. Лайънъл все още можеше да заеме трона. Моят свят винаги можеше да изпадне в още по-голям смут. Израстването в царството на смъртните ми беше доказало това. Точно когато си мислех, че приемните ни родители не могат да станат по-лоши, ни преместваха в нова къща и ни посрещаха с още по-дълбок ад.
Кликнах върху FaeBook, превъртях бързо покрай публикациите за мен и Орион и се спрях на една, която Тайлър беше публикувал.
Тайлър Корбин:
Някой виждал ли е Кайли Майор някъде? Тя изчезна след пререканието с наследниците и Вега онзи ден и нямам представа къде е попаднала… #изчезнала Майор #призрачно момиче #мислех, че е изчезнала вчера #медузавър
Виктория Поли:
Нямам представа, може би някой дракон я е изял за това, че е била подла кучка #низвергната
Джасмин Хосейни:
Чух, че се е разтворила в локва от сълзи и @Сет Капела се е изкъпал в тях с цялата си дружина #солташак
Елке Хендерсън:
Странична бележка: тази гад е била хладнокръвна! Сега Вега и наследниците обединяват ли се?
Ейми Милтън:
Чух, че се крие в мустаците на Милдред Канопус #косматкопиец #комбината
Телиша Мортенсен:
Може би тя е отлетяла от тук на Пегас и сега живее в дъга #искряща пръдла
Кайли Майор:
Аз съм тук, задници!!! @Сет Капела не съм ли страдала достатъчно?
Сет Кепела:
О, боже, някой сигурно е хакнал акаунта ѝ във FaeBook, защото тя не смее да отговаря на коментари, сякаш е истински човек.
Кайли Майор:
Моля те, бебе!!!
Сет Капела:
**Песен: Кликни, за да пуснеш – Don’t Call Me Baby(Не ме наричай бебе) от Madison Avenue**
Не можех да не се разсмея. Тя най-сетне получаваше точно това, което заслужаваше.
На вратата се почука и аз се намръщих, чудейки се дали Сет не се е върнал, и се изправих, отключих вратата и я дръпнах, готова да поставя някои твърди граници, но това не беше той. Дариус стоеше там, облечен в черна риза с дълъг ръкав и дънки, веждите му бяха свъсени, а очите му пълни с някаква емоция, която не можех да разчета.
– Какво става? – Попитах, а пулсът ми се усили. Той не би могъл да дойде тук, освен ако някой не го беше пуснал в кулата, но се съмнявах, че в тази сграда има и един въздушен елементал, който би му отказал достъп. – Тори добре ли е?
– Доколкото знам – каза той мрачно. – Не става въпрос за сестра ти. Става дума за Ланс.
Гърлото ми се сви, а дробовете ми престанаха да работят.
– Как е той?
– Отивам да го посетя. Всъщност сега. И си помислих, че и ти ще искаш да дойдеш.
Чувствах се така, сякаш някой е посегнал към гърдите ми и е извадил сърцето ми от тях.
– Разбира се, че искам – казах задъхано и се запътих към него. – Но как? Сигурно няма да ми позволят да го видя.
Паника, надежда и ужас ме изпълниха в еднаква степен. Не бях готова. Но никога нямаше да бъда готова. И за нищо на света нямаше да пропусна шанса.
– Ще ти направя заклинание за илюзия, за да влезеш, и съм платил на един пазач, който днес е дежурен при посещенията. Той няма да обърне внимание на предупредителните заклинания, които му дават да разбере, че самоличността ти е скрита, но трябва да стигнем там, преди смяната му да приключи в девет.
Не знаех какво да кажа. Това беше възможност, за която мислех, че никога няма да дойде. Най-накрая можех да получа отговори от Орион, но освен това щях да разбера дали той е добре. Дали е оцелял… дали е страдал.
Придвижих се напред и обгърнах Дариус с ръце, стискайки го силно.
– Благодаря ти.
Очите му потъмняха до смола, когато се отдръпнах.
– Това е еднократна сделка, разбираш ли? Няма да мога да те вкарам там два пъти.
Преглътнах този факт, кимнах с глава, когато истината се стовари върху мен като тон тухли. Един път. Това можеше да е всичко за кой знае колко години?
Трябваше да намеря начин да го измъкна, но Киплингите се мъчеха да намерят вратичка в закона, която да позволява да се извършва Тъмна принуда върху някого в името на доказателството. Беше напълно незаконно, независимо от обстоятелствата. И очевидно разпитът на Циклопа нямаше да е вариант, тъй като сега се предполагаше, че спомените ми са били подправени. Но те все още имаха надежда. И стига Орион да се съгласеше с обжалването, поне щяхме да можем да кажем на съдията истината и да докажем, че фениксите могат да блокират законното психическо нахлуване от Ордени като Сирените.
Страхът сдъвкваше вътрешностите ми, докато пъхах краката си в маратонките и следвах Дариус в залата. Бях облечена в дънки и измачкан тъмносин потник, а ръцете ми миришеха на почистващи препарати, но майната му. Нямаше да губя и секунда в това да отида при Орион.
Коридорите бяха смъртоносно тихи, когато се отправихме надолу и излязохме на хладния утринен въздух. Слънцето се беше скрило зад море от тъмни облаци, а в далечината зловещо гърмяха гръмотевици, макар че все още не валеше. Позволих на огъня на Феникса да нахлуе във вените ми, за да прогони студа и да попречи на тръпките по ръцете ми да се появят.
Потеглихме с бърза крачка към северната част на кампуса и тайната пролука в оградата, която щеше да ни позволи да излезем.
– Как си? – Попитах Дариус, докато бързахме през Земната територия.
Той измърмори, поглеждайки ме през рамо, докато аз полубягах, за да не изоставам от бясното му темпо.
– Не добре. А ти?
– Не добре – съгласих се аз с тежка въздишка.
– Истината е, че съм му бесен – промълви той. – И тази връзка между нас ме кара да копнея за него като шибано вълче за майка си.
Намръщих се, сърцето ми се сви за него.
– Баща ти каза ли нещо повече за него? – Попитах, а надеждата в тона ми беше невъзможна за прикриване.
– Не – изсумтя той. – Съжалявам, Дарси… Мисля, че той ще го остави да изгние там и ще ни остави да страдаме от тази връзка.
– Но той е твоят Пазител – изпъшках аз.
– И предполагам, че на баща ми не му пука – каза той тихо и бодливата тел сякаш се нави в гърдите ми. – Може дори да ми купи нов, който да го замени, макар че аз пак ще тъгувам за Ланс до края на шибаното време. А и предпочитам да си отрежа ръката, отколкото да бъда обвързан с някой друг задник.
Това не беше честно. Не беше правилно. Как можеше Лайънъл просто да го остави в затвора след всичко, което Орион беше пожертвал за него? Доброволно или не. Този задник Дракон му дължеше толкова много.
– Какво каза адвокатът ти за обжалването?
– Че можем да продължим, ако успеем да накараме Ланс да подпише документа днес – каза Дариус и сърцето ми се разтуптя.
– Ще го направим – казах решително. – Просто трябва да го вразумим.
Той кимна твърдо.
– Или да му го набием – промълви той.
Стигнахме до оградата и преминахме от другата страна, след което Дариус се обърна към мен, а погледът му обходи лицето ми.
– Ще те направя да приличаш на Макс, той даде разрешението си да използваш самоличността му днес и премахна защитите си срещу имитация – каза той и сърцето ми се стопли при тази мисъл. Беше странно да съм на страната на получателя на добротата на наследниците. Особено когато толкова дълго време си мислех, че те нямат нито една добра кост в тялото си.- Затвори очи и се дръж спокойно.
– Ще боли ли? – Чудех се, но знаех, че така или иначе ще премина през ада, стига да стигна до Орион.
– Не, но ако помръднеш, докато го правя, може случайно да ти отрежа носа. Така че стой неподвижно, иначе няма да си толкова красива, когато те заведа при Ланс.
Издишах нотка на смях, макар че той явно беше смъртно сериозен, и затворих очи, притихнала колкото се може повече.
Топлина облиза кожата ми, преминавайки през скалпа ми, след което топлината продължи да се разпространява, карайки кожата ми да изтръпва от иглички, докато стигаше чак до пръстите на краката ми. Замаях се, но вкопчих краката си в земята, докато магията продължаваше да ме залива.
– Ето – съобщи той и аз отворих очи, погледнах надолу и установих, че изглеждам по същия начин, както преди.
– Не се ли получи? – Намръщих се.
– Не можеш да го видиш. Това е илюзия за другите, иначе сега щеше да си с около три размера по-голяма за тези дрехи. Промених и гласа ти, така че никой няма да може да разбере.
– Значи в момента ти приличам на Макс? – Попитах.
– Да. – Той извади торбичка със звезден прах и аз се придвижих към него, нервите ме обзеха, когато той подхвърли щипка във въздуха.
Бяхме издърпани през галактика от звезди и скоро краката ми се сблъскаха с твърда земя. Дариус ме стабилизира, след което се обърна рязко настрани и аз се вгледах в огромната метална ограда, която се издигаше над нас като стена, скривайки всичко, което се намираше отвъд нея. Тя се простираше в двете посоки през обширна равнина. Пред нас имаше порта, обслужвана от двама стражи, изправени в кули от двете ѝ страни.
– Обявете се! – Излая единият от тях, вдигайки ръка с пламъци, които се извиваха в дланта му.
– Дариус Акрукс и Макс Ригел – обади се Дариус, а раменете му се отдръпнаха назад, когато се преместих на негова страна. – Тук сме за свиждане с Ланс Орион.
Пламъците угаснаха в ръката на пазача и той даде знак надолу към някого от другата страна на портата.
Миг по-късно дълбоко бръмчене се разнесе из земята и портата се разтвори по средата, отваряйки се навътре, за да разкрие прав път с няколко бронирани камиона, паркирани от двете му страни. Пътят минаваше директно през тревистата земя, прорязвайки пътя до вътрешна телена ограда, която изглеждаше поне на половин миля разстояние. Отвъд нея се виждаше огромен купол, който сякаш блестеше на утринното слънце. Структурата беше огромна и дори от това разстояние в нея се виждаше проблясък на зеленина, но не можех да определя какво е то.
Дариус ни поведе през портите и магията изтръпна по плътта ми, когато преминахме през някаква бариера.
– Ето, ще ви заведа до асансьора – обади се млада, руса жена в черна униформа, а значката на джоба на гърдите ѝ я обозначаваше като офицер Луциус.
Тя ни махна с ръка да се качим на задната седалка на най-близкия брониран камион и аз се качих до Дариус, а сърцето ми се блъскаше яростно в гърдите ми.
Докато тя тръгваше по пътя, аз се опитвах да игнорирам противоречивите емоции, които се бореха в мен, защото знаех, че те само ще ме подлудят. Отчаяно исках да видя Орион, но бях адски нервна и все още толкова ядосана на него, че се е обрекъл на толкова години на това място, че не знаех какво да чувствам.
Скоро минахме през втора порта за вътрешния периметър и над превозното средство се разнесе още една вълна магия, от която по повърхността му заискри синя светлина. Погледнах през предното стъкло към купола, който се очертаваше отпред. Той се извисяваше над нас, като кръстосана шарка от магическа енергия се разстилаше върху невероятното пространство вътре. От това, което можех да видя, в него се съдържаше магическа среда, от най-близката страна към нас се издигаше гора, вдясно от нея се изкачваше намек за скалисти хълмове и дори се виждаше сняг по-нататък. Облаците висяха гъсто в импровизираното небе под купола, проблясваха светкавици и се чуваше тътен на гръмотевици.
– Боже мой, какво е това? – Въздъхнах, когато колата зави отстрани към една голяма метална сграда, която стоеше на около стотина метра от ръба на купола.
– Дворът на реда – отговори офицер Луциус, докато камионът забавяше ход до нея, без да дава повече обяснения от това, докато ни насочваше към сградата.
Последвах Дариус от колата, като пулсът ми се повиши с едно ниво, докато влизахме вътре. Друг офицер седеше зад стъклен параван, а вратата за сигурност препречваше пътя ни нататък.
– Господин Акрукс, господин Ригел.- Той се изправи, поклони се и на двама ни, но ме погледна продължително, което подсказваше, че знае какво крия. – Моля, влезте в капсулата един по един. – Той насочи Дариус напред и металната врата се плъзна, когато той влезе уверено, преди да се затвори отново след него.
Вратата се отвори отново миг по-късно и аз се придвижих в празното пространство, като друга врата ми препречи пътя нататък, докато се обръщах да погледна охранителя през стъклото.
– Двата крака в кутиите на пода, господин Ригел – нареди той и аз подредих краката си, очаквайки нещо да се случи, но нищо не се случи. – Това е. Добре, всичко е готово.
Вратата вляво от мен се отвори и аз се насочих към нея, като открих, че Дариус ме чака до голям набор от асансьорни врати. Те се отвориха, когато се приближих, и ние влязохме в блестящото сребристо пространство, като се обърнахме с лице към вратите точно когато те се затвориха. Асансьорът се спускаше с бърза скорост и сърцето ми се свиваше в гърдите, докато се приближавахме все повече към Орион.
Забелязах странно усещане за изтръпване в гърдите си, а в устата ми се появи вкус на тебешир. Инстинктивно посегнах към моя Феникс, но той сякаш спеше и не можеше да бъде събуден.
– Моят орден – изпъшках и Дариус кимна.
– Това е газ за потискане на Ордена. Изпомпват го на това място двадесет и четири седем, така че ако не приемаш ежедневно антидот, както правят стражите, е невъзможно да се преобразиш.
Това усещане изобщо не ми харесваше. Сякаш част от тялото ми беше отрязано докрай.
– Значи Ланс… не може да ухапе никого? – Мисълта, че той гладува на това място, беше непоносима. Не беше нещо, за което дори бях помислила, и това ме накара да искам да го изтръгна от тези стени и никога да не им позволя да го върнат обратно.
– Не, освен ако не е в онзи голям купол горе. Там им е разрешен достъпът до техните Ордени – обясни Дариус и възелът в гърдите ми малко се успокои. Поне не беше напълно отрязан, но все пак трябваше да е трудно да остане без достъп до него между времето, прекарано там.
Опитах се да подредя мислите си за момента, в който го видех. Имах толкова много версии на това, което исках да му кажа в главата си, че нямах представа какво щеше да излезе от устата ми, когато наистина го видя. Дъвчех долната си устна, като се вълнувах все повече и повече.
Вратите се отвориха и пред нас се простираше къс коридор с чакалня в далечния му край. В монохромното пространство се бяха събрали феи, седнали на предоставените метални столове. Устата на хората се отвори, когато ни забелязаха, разменяха погледи помежду си, някои от тях навеждаха глави, а други се взираха, сякаш втрещени. Беше най-странното усещане на света – да те гледат така. Тори и аз не бяхме напускали академията достатъчно, за да получаваме редовно подобно внимание. И за миг се досетих, че незнам какво е да си Наследник.
Един пазач стоеше до вратата и проверяваше часовника си. – Ще бъдете извикани по азбучен ред и ще отидете в стаята, чийто номер ви определям – обяви той, след което извади атласа си и почука по екрана.- Акрукс, Дариус и гост. Погледна към нас, поклащайки почтително глава, докато се приближавахме, преди да натисне ръката си към скенера до вратата и тя плавно се отвори.- Стая тринадесет.- Посочи ни коридора, пълен с врати, и ние се насочихме натам, а сърцето ми се беше забило здраво в гърлото.
Това се случва. Наистина ще го видя.
Тишината в коридора накара кожата ми да настръхне от притеснение. Това място беше студено и въздухът се усещаше разреден. Това, че бях толкова далеч под земята, беше обезпокоително. Сякаш този затвор беше собствено царство, в което не исках да навлизам твърде дълбоко. И ако се чувствах така след няколко минути тук, Орион сигурно си беше изгубил ума.
Стигнахме до тринадесета врата и Дариус я отвори, като блокира гледката ми, докато го следвах вътре. Тежък дъх се изтръгна от дробовете ми, когато открих, че стаята е празна.
– Къде е той? – Изсъсках.
– Просто изчакай – изръмжа Дариус, който изглеждаше също толкова нетърпелив да види Орион, колкото и аз. Пръстите му се свиваха, а мускулите му бяха натежали. Той хвърли заглушаващ мехур и аз усетих как той се изтласква около мен.- Не му говори, докато не ти дам знак. Ще ти спечеля известно време тук насаме, трябва да хвърля лед върху камерите, за да съм сигурен, че видеото и звукът са блокирани. Платил съм на охранителя, който ще наблюдава канала, но това ще струва на Ланс пълен обиск на кухините.
– О, боже мой – изпъшках аз.
Той сви рамене.
– Можеше да си спести неудобството, като не се изпрати в затвора.
– Свята работа – издишах, гърлото ми се сви, когато той отпусна балона за заглушаване.
Сърцето ми беше отчаяно животно, което драпаше в пределите на гръдния ми кош, докато се взирах във вратата. Чакам, чакам, чакам.
Ами ако се ядоса, че съм дошла тук? Или се разстрои?
Ами ако е бил наранен на това място? Той се е заклещил с убийци и дегенерати, може да е бил нападнат или пребит, или…
Вратата се отвори и аз спрях да дишам, когато Орион влезе в стаята в оранжев гащеризон с четири символа на гърдите. Чифт кътници, двата му елемента и номерът му. Сто и петдесет.
Брадата му беше обрасла, а абаносовата му коса падаше в очите му, които изглеждаха хлътнали от липса на сън. Сърцето ми на практика изхвърча от гърдите ми, когато го видях в този вид. Изглеждаше толкова съкрушен. Сякаш беше наполовината на човека, който беше, когато го видях за последен път.
Дариус се втурна към него и двамата се прегърнаха силно. Почти можех да видя как връзката между тях пламна във въздуха, докато се стискаха здраво.
– Ебаси, липсваше ми – изръмжа Дариус.
Орион изстена, докато впиваше пръсти в гърба на приятеля си, а от напрежението в тялото му ме заболя.
Дариус изведнъж го отблъсна назад с ръмжене.
– Ти, шибан задник – изръмжа той. – Какво, по дяволите, си мислеше?
Очите на Орион се плъзнаха към мен и пулсът ми заби навсякъде, защото той се намръщи, явно изненадан, че вижда Макс тук, после погледна обратно към Дариус.
– Трябваше да го направя – каза той с проблясък на упоритост в очите си, но не доразви темата. – Да, ами ти можеш да му обясниш първо на него. – Дариус подръпна брадичка към мен, а веждите на Орион се смръщиха в объркване, докато приятелят му се запъти към изхода. Той ми хвърли кимване, когато ледът замръзна по камерите, след което излезе от стаята и затръшна вратата след себе си. В секундата, в която тя се затвори, усетих как илюзията се вдига от кожата ми и се разпръсква като пеперуди.
– Не – задъха се Орион и направи крачка назад. – Той те е довел тук?! – Изръмжа той и по тялото ми премина трепет.
– Да – казах, вдигнах брадичката си и се опитах да игнорирам свиващата се болка в гърдите ми, докато се принуждавах да не се втурна в ръцете му. Бях му толкова ядосана. И предадена, и наранена. Но след като го видях да изглежда така… сякаш е преминал през ада на това място, това накара гнева ми да избледнее дотолкова, че да усетя как сърцето ми се разбива отново.
– Отслабнала си – изръмжа той, докато очите му се плъзгаха по мен.
Не казах нищо, гърлото ми беше прекалено стегнато.
– Не си позволявай да страдаш заради мен – каза той с груб тон.
Язовирната стена в гърдите ми се скъса и гневът надделя над всяка друга емоция.
– Това заповед ли е, или се опитваш да ме принудиш? – Попитах ледено.
Челюстта му се стегна и той се запъти към мен като ловец, който гладува за следващата си храна. Очите му обследваха всеки сантиметър от мен, гърлото му се размърда и осезаемата енергия във въздуха ме погълна.
Той ме притисна до стената, като дъхът ми секваше от малкото пространство, което ни разделяше. Той вече не миришеше на канела, миришеше на сапун и нещастие.
– Това е заповед. И ще я изпълниш. Излез оттук и забрави това място. Забрави ме. Всичко свърши. Свършено е. Така че продължавай напред.
Думите му бяха по-остри от нож, а пустотата в гласа му ме накара да копнея за топлината, която обикновено насочваше към мен.
– Не ти се налага да решаваш това вместо мен. – Отблъснах сълзите си, задушавайки плача си. – Нямаше право да правиш това. Ти захвърли всичко, включително собствения си живот. Защо? – Зададох въпроса, който ме преследваше седмици наред. Този, който не ми даваше да спя през нощта, единствената дума, която ме караше да искам да се гмурна в сенките, само за да мога да я забравя. Но не го направих. Бях останала силна. И сега той ми дължеше този отговор.
– Знаеш защо – изръмжа той. – Ти си принцеса на Солария…
– Майната ти. – Забих дланите си в гърдите му с изблик на въздушна магия, която го накара да се спъне назад. Най-лошото беше, че той не се бореше, а просто ме гледаше с онзи израз на приемане, отпечатан върху чертите му.
Започнах да се разхождам, пулсът ми пулсираше навсякъде и накрая гневът ми се върна с пълна сила.
– Нямаше право да правиш това, което направи! – Обърнах се към него, като го обвинявах с пръст. – Имахме план. Можеше да избегнеш затвора, ако просто беше направил това, което каза адвокатът на Дариус.
– Това е моят живот, Дарси, ще правя каквото си поискам – каза той категорично.
Извиках при това име, поклащайки глава. Винаги съм била Блу за него, но той ми беше отнел и това, заедно с всичко останало.
– Значи това е всичко? – Попитах задъхано, а вятърът бе изтръгнал дробовете ми. – Свършихме? Свършихме. Защото ти така казваш? И аз дори не получих шанса да се боря за нас?
Очите му потъмняха и той имаше вид на ранен звяр, докато обръщаше поглед от мен към стената.
– Да.
– Това ли е всичко, което имаш да кажеш? – Втурнах се към него, блъскайки ръцете си в него с още една въздушна струя. Той се свлече, като удари гърба си в стената, а дори не си направи труда да вдигне ръка, за да се опита да ме отблъсне. Светещите белезници на китките му гарантираха, че не може да използва магия, но това не означаваше, че не може да се опита да ме спре физически. Просто не изглеждаше да му пука достатъчно, за да го направи.
– Това е всичко, което имам да кажа – каза той с празен тон, без никаква емоция в него. Нищо. Нима не му пукаше? Нима дори нямаше да се извини за това, че разкъса сърцето ми на парчета?
От всички случаи, в които си представях, че ще го видя отново, никога не бих могла да предвидя този арктически фронт от негова страна. Тази апатия. Беше по-лошо от всичко друго, което си бях представяла.
Сълзите ми започнаха да текат и исках да ги скрия, но нямаше сила на света, която да ги спре сега.
– Защо?! – Изкрещях отново, гласът ми беше суров. – Дай ми честната причина. Аз заслужавам толкова.
В очите му се завъртяха сенки и за миг се уплаших, че е влязъл в тях. Изглеждаше толкова далечен, толкова зверски. Сякаш човекът, който ме обичаше, вече не живееше в него. Изглеждаше безсърдечен и студен и точно като жестокото същество, за което бе оставил света да го мисли.
Приближих се бавно към него, когато той остана тих, въздухът оживя от електрическа енергия, докато затварях пространството между нас. И това беше нещо като утеха, че тази непреодолима връзка между нас все още съществуваше, той просто отказваше да я признае. Протегнах ръка, притискайки я към гърдите му, докато се приближавах все повече и повече, усещайки мощното биене на сърцето му под дланта си, докато се опитвах да издиря истината чрез него.
Челюстта му се закова, а очите му се фокусираха върху мен толкова интензивно, че не можех да си поема нито един дъх.
– Отговори ми – прошепнах с молба в гласа си. Имах нужда от това. Беше мъчително да живея без обяснение от негова страна. Въпреки това той мълчеше и още една сълза се търкулна по бузата ми. – Сет каза, че се опитваш да ме спасиш. Вярно ли е това?
– Сет – изсъска той, сякаш името му беше отрова. – Защо ще слушаш Сет Капела? – В тона му се долавяше опасна острота и аз си поех дъх.
– Значи искаш да отговарям на твоите въпроси, но не искаш да отговаряш на моите? – Плъзнах ръката си нагоре, за да стисна тила му, и се приближих, така че гърдите ми се допряха до неговите все така нежно. Мога да се закълна, че светлините в стаята затрептяха от това колко много енергия ни свързваше.
Приближих се на пръсти, исках да го целуна и се чудех дали ще се разтопи, ако успея да преодолея защитните му механизми. Ако се целунем, той ще си спомни защо си струва да се борим.
Очите му останаха приковани в моите, в погледа му имаше отчаяние, чието значение не разбирах. Тогава той се измъкна от прегръдката ми, промуши се покрай мен и ми обърна гръб – най-голямата обида, която можеш да нанесеш на друга фея. А челюстта ми се отпусна.
– Напусни – изръмжа той. – И не се връщай. Всичко свърши, Дарси. Продължавай с живота си.
– Не е нужно да свършва – изпъшках, а ужасът обгръщаше всеки орган в тялото ми. – Не ме интересува, че си тук. Можеш да си на Луната и пак ще намеря начин да те обичам.
– Не искам да ме обичаш. Искам да си тръгнеш и никога да не се върнеш.
Тези думи почти ме поставиха на колене. Паниката разкъсваше душата ми, докато се взирах в човека, който ме беше отхвърлил и ми казваше да си тръгна. Да не го виждам никога повече.
– Не искаш да кажеш това – поисках, отчаяно опитвайки се да го спра да ме принуди да си тръгна.
– Искам – изръмжа той студено, пренебрежително. – Имам предвид всяка дума. Излизай.
Отстъпих назад и започнах да треперя, когато стигнах до вратата. Хванах дръжката зад себе си, без да мога да мигна, докато го гледах отчаяно.
– Ланс – опитах се за последен път, заслепена от болката си. – Моля те, недей да правиш това.
– Излизай! – Той се завъртя към мен, погледът му беше тъмен като смола, докато сочеше към вратата.
Сърцето ми се заби в гърлото и аз завъртях дръжката, отворих широко вратата и избутах Дариус, докато бягах по коридора. Трябваше да избягам от това място. Имах нужда от свеж въздух. Щях да се задуша, ако не го получа.
– Дарси! – Извика Дариус, а стъпките му се носеха след мен.
Синята ми коса се развяваше около мен, докато охранителят ме допускаше обратно в чакалнята, а очите му се стесняваха, докато разглеждаше външния ми вид.
– Задръж – започна той, но аз се втурнах в отворения асансьор с Дариус по петите ми.
– Нищо не си видял! – Изблъска го Дариус и бузите на мъжа почервеняха, преди да склони глава в знак на покорство.
Асансьорът започна да се издига, а аз притиснах ръце към лицето си, докато Дариус отново хвърляше заклинанието за илюзия върху мен. В секундата, в която вратите се отвориха, бях излязла от тях и когато охранителят най-сетне ни пусна навън, издърпах глътка въздух, падайки на колене на прашната земя до сградата.
Дариус падна до мен, стиснал ръката ми.
– Какво стана?
Не можех да изкарам думите, държах ръка на гърдите си, защото сърцето ми сякаш щеше да се взриви.
– Какво каза? – Поиска Дариус.
– Каза, че всичко е свършило – изтръгнах, избърсвайки сълзите си, докато най-накрая успях да си поема дъх. Преместих се да седна до стената на сградата, а земята под мен ми се стори нестабилна. Всичко беше счупено. Всичко беше разрушено. Светът не беше същият, в който се намирах само преди няколко минути.
Дариус се издигна над мен, така че попаднах в сянката му, а чертите на лицето му се изкривиха в решителност.
– Чакай тук – изръмжа той. – Аз ще говоря с него. И ще се уверя, че той ще подпише жалбата.
Кимнах, притиснах глава в ръцете си, като се опитвах да забавя биещото си сърце. Целият разговор се възпроизведе в съзнанието ми, докато не се разпаднах отново, а сълзите се стичаха по бузите ми. Той искаше да си тръгна. Не искаше да съм близо до него. Дали ме обвиняваше за това? Как би могъл? Той беше направил този избор. Но може би сега, когато е дошъл тук, е осъзнал каква ужасна грешка е направил. Може би щеше да подпише жалбата, но това нямаше да оправи нещата между нас.
Дариус най-накрая се върна и преди да успея да го спра, той заби юмрук в стената до мен.
– Дариус – изпъшках, изправяйки се на крака, когато той отпусна ръката си настрани и кръвта се стече в тревата.- Какво стана?
– Той се държи като упорит шибан задник – изплю той. – Не иска да подпише обжалването. Ще си остане тук и ще изгние, защото е праведен козел.
– Трябва да има нещо, което можем да направим. – Стиснах ръката му, когато той ме погледна със съжаление в очите. А аз мразех това.
– Съжалявам – каза той тежко, сякаш го мислеше от дълбините на съществото си. – Той си е постлал леглото, а сега е решил да легне в него.
– Не – изпъшках и той ме повлече в прегръдките си, като изведнъж се превърна в единственото твърдо нещо, което ме държеше изправена. – Дариус – изхлипах аз. – Моля те, направи нещо.
Той не каза нищо, но мълчанието му казваше всичко. Нямаше какво да направи. Щеше да отиде на края на света, ако това означаваше, че може да освободи приятеля си, но ако Орион не направи избора да си помогне сам, всичко беше безсмислено.
– Той направи това заради теб – каза той тихо, когато успях да се съвзема. – Тази съдба означава, че все още можеш да се издигнеш в обществото, без името ти да бъде опетнено.
– Не ме интересува какво мислят хората за мен – изръмжах. – Той ми отне този избор.
– Знам – каза той с тих тон. – Но… не можем да пропилеем жертвата му.
– Какво искаш да кажеш? – Отдръпнах се от ръцете му с обвинение в гласа, а веждите ми се свъсиха.
– Това означава, че най-доброто, което можеш да направиш за него в момента, е да му дадеш това, на което се надява. Отдръпни се, дай му време да се задуши там, докато се опомни. Не изпращай писма, не се опитвай да му се обаждаш.
– Но…
– Няма друг начин – каза Дариус мрачно. – Ако си помисли, че си продължила напред, може да започне да ме слуша. А с времето… може би ще успея да го накарам да се съгласи с обжалването. – Той дори не звучеше убеден в собствените си думи. Не знаех дали ги казва, за да успокои мен или себе си. Шансовете Орион да промени решението си бяха нищожни. Той беше избрал тази съдба. И знаех, че е достатъчно упорит, за да я доведе докрай, ако е решил така.
Последната сълза се плъзна безшумно по бузата ми, когато реалността се стовари върху мен като десеттонна тежест. Счупените парчета от сърцето ми седяха накъсани в гърдите ми, пронизвайки ме до самата ми сърцевина. Нямаше нито една част от мен, която да не ме боли.
Това беше всичко. Единствената ми възможност. Трябваше да си тръгна от това място и да не поглеждам назад. Трябваше да се придържам към надеждата, която беше толкова малка, че почти не блестеше.
Звездите се бяха обърнали срещу нас толкова силно, че се чудех дали някога са ни подкрепяли.
Аз и Ланс Орион официално бяхме приключили. Най-красивата, чиста любов, която някога бях познавала, ми беше отнета точно по този начин. И не знаех как ще се възстановя някога.
Назад към част 41 Напред към част 43