П. С. Каст Кристин Каст – Обетът на Ленобия – новела 9,5 – Част – 1

 

ГЛАВА ПЪРВА

Февруари 1788 г., Франция

„Elle est morte!“(Тя е мъртва)

Светът на Ленобия се взриви от вик и три малки думи.
– Тя е мъртва?- Жана, прислужницата, която работеше до нея, спря да меси пухкавото, ароматно тесто за хляб.
– Оуи, нека Светата майка се смили над душата на Сесил.
Ленобия вдигна очи и видя майка си да стои в сводестата врата на кухнята. Хубавото ѝ лице беше необичайно бледо, а ръката ѝ стискаше износените мъниста от броеницата, които винаги бяха закачени на врата ѝ.
Ленобия поклати глава невярващо.
– Но само преди дни тя се смееше и пееше. Чух я. Видях я!
– Беше красива, но никога не беше силна, това бедно момиче – каза Жана и тъжно поклати глава.- Винаги беше толкова бледа. Половината замък се разболя от същата тази болест, включително сестра ми и брат ми. Лесно се излекуваха.
– Смъртта, тя удря бързо и ужасно – каза майката на Ленобия. – Господар или слуга, накрая тя идва за всеки от нас.
Завинаги след това мирисът на пресен хляб напомняше на Ленобия за смъртта и разболяваше стомаха ѝ.
Жана потръпна и се прекръсти с побеляла от брашно ръка, оставяйки в средата на челото си петно с форма на полумесец. – Нека Майката ни закриля.
Автоматично Ленобия се поклони, макар че очите ѝ не слизаха от лицето на майка ѝ.
– Ела с мен, Ленобия. Имам нужда от твоята помощ повече, отколкото Жана.
Ленобия никога нямаше да забрави чувството на ужас, което я обзе при думите на майка ѝ.
– Но ще има гости – опечалени – трябва да имаме хляб – заеква Ленобия. Сивите очи на майка ѝ, които толкова приличаха на нейните собствени, се превърнаха в буреносни облаци.
– Това не беше молба – каза тя, като плавно премина от френски на английски.
– Когато майка ти говори на варварския английски, знаеше, че трябва да се подчиняваш.
Жана сви кръгли рамене и се върна към месенето на тестото.
Ленобия избърса ръцете си в ленената кърпа и се насили да побърза към майка си. Елизабет Уайтхол кимна на дъщеря си, след което се обърна и направи знак на Ленобия да я последва.
Те бързо си проправиха път през широките, изящни зали на замъка Навара. Имаше благородници, които разполагаха с повече пари от барон Буйонски – той не беше от доверените лица или придворни на крал Луи, но имаше семейство, което можеше да се проследи стотици години назад, и имение, на което завиждаха много лордове, които бяха по-богати, макар и не толкова добре възпитани.
Днес залите на замъка бяха притихнали, а извитите прозорци, които обикновено позволяваха на изобилната слънчева светлина да се разлива върху чистите мраморни подове, вече бяха застлани с тежко черно кадифе от легион мълчаливи слугини. Ленобия си помисли, че самата къща изглеждаше приглушена от скръб и шок.
После Ленобия осъзна, че бързат да се отдалечат от централната част на имението и да се насочат към един от задните изходи, който се изпразваше близо до конюшните.
– Maman, où allons-nous?(Мамо, къде отиваме)
– На английски! Знаеш, че не понасям звука на френския език – избухна майка ѝ.
Ленобия потисна въздишка на раздразнение и превключи на родния език на майка си.
– Къде отиваме?
Майка ѝ се огледа, след това хвана дъщеря си за ръка и с тих, стегнат глас каза:
– Трябва да ми се довериш и да правиш точно каквото казвам.
– Разбира се, че ти се доверявам, майко – каза Ленобия, уплашена от дивия поглед на майка си.
Изражението на Елизабет се смекчи и тя докосна бузата на дъщеря си.
– Ти си добро момиче. Винаги си била такава. Обстоятелствата, в които си попаднала, са моя вина, само мой грях.
Ленобия започна да клати глава.
– Не, това не е твой грях! Баронът взема за любовница когото си поиска. Ти беше прекалено красива, за да не привлечеш вниманието му. Това не беше твоя вина.
Елизабет се усмихна, което позволи на част от предишната ѝ прелест да изплува на повърхността.
– Ах, но аз не бях достатъчно красива, за да привлека погледа му, и тъй като бях само дъщеря на английски фермер, баронът ме отхвърли, макар че предполагам, че трябва да съм му вечно благодарна, че намери място за мен и за теб в дома си.
Ленобия усети как в нея пламва старата горчивина.
– Той те взе от Англия – открадна те от семейството ти. А аз съм негова дъщеря. Той трябва да намери място и за мен, и за майка ми.
– Ти си негова извънбрачна дъщеря – поправи я Елизабет.- И само една от многото – макар че далеч не и най-красивата. Толкова красива, колкото и законната му дъщеря, бедната, мъртва Сесил.
Ленобия отмести поглед от майка си. Неприятната истина беше, че тя и доведената ѝ сестра наистина си приличаха много, достатъчно много, за да предизвикат слухове и шепот, когато двете момичета започнаха да се превръщат в млади жени. През последните две години Ленобия се беше научила, че е най-добре да избягва сестра си и останалите членове на семейството на барона, които сякаш не я понасяха. По-лесно ѝ беше да бяга в конюшните – там, където Сесил, баронесата и тримата ѝ братя рядко ходеха.
Мина ѝ през ума, че сега, когато сестрата, която толкова много приличаше на нея, но не я признаваше, е мъртва, животът ѝ или ще стане много по-лесен, или мрачните погледи и острите думи на баронесата и момчетата ѝ ще се влошат още повече.
– Съжалявам, че Сесил е мъртва – каза Ленобия на глас, опитвайки се да разсъждава в бъркотията на мислите си.
– Не бих пожелала нищо лошо на детето, но ако е било предопределено да умре, съм благодарна, че това се случи сега, в този момент.- Елизабет хвана брадичката на дъщеря си и я накара да срещне погледа ѝ.- Смъртта на Сесил ще означава живот за теб.
– Живот? За мен? Но аз вече имам живот.
– Да, животът на слугиня-бастарда в дом, който презира факта, че господарят им разпръсква семето си безцелно, а след това се наслаждава да развява плодовете на прегрешенията си, сякаш това доказва мъжествеността му отново и отново. Това не е животът, който желая за единственото си дете.
– Но аз не съм…
– Ела и ще разбереш – прекъсна я майка ѝ, отново я хвана за ръка и я повлече по коридора, докато стигнаха до малка стая близо до една от задните врати на замъка. Елизабет отвори вратата и въведе Ленобия в слабо осветената стая. Тя се придвижи целенасочено до голям кош, подобен на онези, които се използват за пренасяне на бельото за пране. Върху него наистина имаше чаршаф, застлан чаршаф. Майка ѝ го дръпна, за да открие рокля, която дори на слабата светлина преливаше в синьо, слонова кост и сиво.
Ленобия се взираше, докато майка ѝ започна да вади роклята и скъпото бельо от кошницата, да ги изтръсква, да изглажда бръчките им, да изтрива деликатните кадифени пантофки. Тя погледна дъщеря си.
– Трябва да побързаш. Ако искаме да успеем, имаме много малко време.
– Майко? Аз.
– Ще облечеш тези дрехи, а заедно с тях ще облечеш и чужда самоличност. Днес ще станеш Сесил Марсон дьо Ла Тур д’Оверн, законната дъщеря на барон Буйонски.
Ленобия се зачуди дали майка ѝ не е полудяла напълно.
– Майко, всички знаят, че Сесил е мъртва.
– Не, дете мое. Всички в замъка дьо Навара знаят, че тя е мъртва. Никой в каретата, която ще пристигне до час, за да превози Сесил до пристанището на Хавър, нито в кораба, който я очаква там, не знае, че е мъртва. Няма и да го научат, защото Сесил ще посрещне тази карета и ще поеме с този кораб към Новия свят, към новия съпруг и новия живот, който я очаква в Ню Орлиънс като законна дъщеря на френски барон.
– Не мога!
Майка ѝ захвърли роклята и хвана двете ръце на дъщеря си, стискайки ги толкова силно, че Ленобия щеше да трепне, ако не беше толкова шокирана.
– Трябва! Знаеш ли какво те чака тук? Ти си почти на шестнадесет години. От две лета си напълно жена. Скриваш се в конюшнята – криеш се в кухнята, но не можеш да се криеш вечно. Видях как те гледаше маркизът миналия месец, а после и миналата седмица.- Майка ѝ поклати глава и Ленобия с шок осъзна, че се бори със сълзите си, докато продължава да говори.- Ние с теб не сме говорили за това, но трябва да знаеш, че истинската причина, поради която не присъствахме на литургията в Евре през последните седмици, не е, че задълженията ми ме преумориха.
– Чудех се… но не исках да знам!- Ленобия стисна треперещите си устни, страхувайки се какво още може да каже.
– Трябва да погледнеш истината в очите.
Ленобия си пое дълбоко дъх, но все още по тялото ѝ преминаваше тръпка на страх.
– Епископът на Евре – почти усещах топлината на очите му, когато ме гледаше.
– Чувала съм, че той прави много повече от това да гледа млади момичета – каза майка ѝ.- Има нещо нечестиво в този човек – нещо повече от греха на телесните му желания. Ленобия, дъще, не мога да те защитя от него или от който и да е друг мъж, защото баронът няма да те защити. Да станеш някой друг и да избягаш от доживотната присъда, която означава да си бастард, е единственият ти отговор.
Ленобия хвана ръцете на майка си, сякаш бяха спасително въже, и се вгледа в очите, които толкова много приличаха на нейните собствени. Майка ми е права. Знам, че е права.
– Трябва да бъда достатъчно смела, за да го направя.- Ленобия изрече мисълта си на глас.
– Ти си достатъчно смела, за да го направиш. Във вените ти тече кръвта на смели англичани. Помни това и то ще те укрепи.
– Ще помня.
– Тогава добре.- Майка ѝ кимна решително.- Съблечи тези слугински парцали и ще те облечем наново.- Тя стисна ръцете на дъщеря си, преди да ги пусне и да се върне към купчината блестящи платове.
Когато треперещите ръце на Ленобия се поколебаха, майчините поеха управлението и бързо я лишиха от простите, но познати дрехи. Елизабет дори не остави на Ленобия домашната си премяна и за един зашеметяващ миг ѝ се стори, че дори сваля старата си кожа за нова. Тя не спря, докато дъщеря ѝ не се разголи напълно.
След това, в пълна тишина, Елизабет облече Ленобия внимателно, слой след слой: премяна, джобове, панерчета, долна пола, горна пола, панталони, коремче и прекрасната копринена роба полски стил. Едва след като ѝ помогна да обуе пантофките, разбърка косата ѝ и наметна около раменете ѝ пелерина с качулка, обшита с кожа, тя най-накрая се отдръпна, направи дълбок реверанс и каза: „Bonjour, Mademoiselle Cecile, votre carrosse attend.“(Здравейте, г-це Сесил, вашата карета ви чака.)
– Маман, не! Този план – разбирам защо трябва да ме изпратите, но как ще го понесете?- Ленобия притисна с ръка устата си, опитвайки се да заглуши надигащия се там ридание.
Елизабет Уайтхол просто се изправи, взе раменете на дъщеря си и каза:
– Мога да го понеса заради голямата любов, която изпитвам към теб.- Бавно обърна Ленобия, за да може да види отражението си в голямото напукано огледало, което лежеше на пода зад тях и чакаше да бъде сменено.- Виж, дете.
Ленобия изтръпна и се протегна към отражението, твърде изненадана, за да направи нещо друго, освен да гледа.
– С изключение на очите ти и лекотата на косата ти, ти си нейният образ. Знай го. Вярвай в това. Стани нея.
Погледът на Ленобия се насочи от огледалото към майка ѝ.
– Не! Не мога да бъда тя. Бог да успокои душата ѝ, но Сесил не беше добро момиче. Майко, знаеш, че тя ме проклинаше всеки път, когато ме видеше, въпреки че имаме една и съща кръв. Моля те, маман, не ме карай да правя това. Не ме карай да се превърна в нея.
Елизабет докосна бузата на дъщеря си.
– Мое мило, силно момиче. Никога не би могла да станеш като Сесил и аз никога не бих поискала това от теб. Вземи само нейното име. Вътре, тук.- Докосването ѝ премина от лицето на Ленобия към мястото на гърдите ѝ, под което сърцето ѝ биеше трепетно.- Тук ти винаги ще бъдеш Ленобия Уайтхол. Знай това. Вярвай в това. И по този начин ще станеш повече от нея.
Ленобия преглътна сухотата в гърлото си и ужасното туптене на сърцето си.
– Чувам те. Вярвам ти. Ще приема нейното име, но няма да се превърна в нея.
– Добре. Тогава е решено.- Майка ѝ посегна към коша за пране и вдигна малка чанта с форма на кутия.- Ето, вземи това. Останалите и куфари бяха изпратени на пристанището преди няколко дни.
– La casquette de Cecile.(Шапката на Сесил.)- Ленобия я взе колебливо.
– Не използвай вулгарната френска дума за нея. Те я правят да звучи като ковчег. Това е куфар за пътуване. Това е всичко. Предназначен е за начало на нов живот, а не за край на стария.- В него са нейните бижута. Чух Никол и Ан да си говорят.
Другите слуги непрестанно разказваха как баронът е пренебрегвал Сесил в продължение на шестнадесет години, но сега, когато я изпращат, той я обсипва с бижута и внимание, докато баронесата плаче, че е загубила единствената си дъщеря.
– Защо баронът се съгласи да изпрати Сесил в Новия свят?
Майка ѝ изхъмка презрително.
– Последната му любовница, онази оперна певица, почти го е разорила. Кралят плаща скъпо за титулувани, добродетелни дъщери, които искат да се омъжат за благородниците от Ню Орлиънс.
– Баронът е продал дъщеря си?
– Продаде. Излишъкът му ти е купил нов живот. А сега нека тръгнем, за да можеш да се възползваш от него.- Майка ѝ отвори вратата и надникна в коридора. Обърна се към Ленобия. – Няма никой наоколо. Сложи си качулката на косата. Следвай ме. Бързо.
– Но каретата ще бъде спряна от лихварите. Ще кажат на шофьорите за Сесил.
– Да, ако на каретата беше позволено да влезе в имението, щяха да им кажат. Ето защо ще я посрещнем пред голямата порта. Ще се качиш там.
Нямаше време да спори с майка си. Беше почти средата на сутринта и трябваше да има слуги, търговци и посетители, които да идват и да си отиват от оживеното имение. Но днес над всичко бе надвиснала мъгла. Дори лицето на слънцето беше забулено от мъглата и ниските, мътни облаци, които се виеха над замъка.
Беше сигурна, че ще ги спрат, ще ги открият, но по-скоро, отколкото изглеждаше възможно, огромната желязна порта изплува от мъглата. Майка ѝ отвори по-малкия изход на пътеката и те забързаха към пътя.
– Ще кажеш на шофьора на каретата, че в замъка има ага, затова баронът те е изпратил, за да не се зарази някой. Не забравяй, че си дъщеря на благородник. Очаквай да ти се подчиняват.
– Да, майко.
– Добре. Винаги си изглеждала по-възрастна от годините си и сега разбирам защо. Вече не можеш да бъдеш дете, моя красива, смела дъще. Трябва да станеш жена.
– Но, маман, аз…- Започна Ленобия, но думите на майка ѝ я накараха да замълчи.
– Изслушай ме и знай, че ти казвам истината. Аз вярвам в теб. Вярвам в твоята сила, Ленобия. Вярвам и в твоята доброта. Майка ѝ направи пауза, след което бавно свали старите мъниста от броеницата около врата си и ги вдигна, като ги постави над главата на дъщеря си и ги прибра под дантеленото коремче, така че да бъдат притиснати към кожата ѝ, невидими за всички.
– Вземи тези. Помни, че вярвам в теб, и знай, че макар и да сме разделени, аз винаги ще бъда част от теб.
Едва тогава Ленобия разбра истината. Тя никога повече нямаше да види майка си.
– Не.- Гласът ѝ звучеше странно, твърде високо, твърде бързо и тя трудно си поемаше дъх.- Маман! Трябва да дойдеш с мен!
Елизабет Уайтхол взе дъщеря си в ръце.
– Не мога. На fille du roi(Дъщерята на краля) не се разрешава да има прислуга. На кораба има малко място.- Тя прегърна силно Ленобия и заговори бързо, докато в далечината през мъглата отекна звукът на карета.- Знам, че съм била строга към теб, но това е само защото трябваше да израснеш смела и силна. Винаги съм те обичала, Ленобия. Ти си най-доброто, най-хубавото нещо в живота ми. Ще мисля за теб и ще ми липсваш всеки ден, докато съм жив.
– Не, маман – проплака Ленобия.- Не мога да се сбогувам с теб. Не мога да го направя.
– Ти ще го направиш за мен. Ще изживееш живота, който аз не можах да ти дам. Бъди смела, прекрасното ми дете. Не забравяй коя си.
– Как да си спомня коя съм, ако се преструвам на някой друг?- Ленобия се разплака. Елизабет се отдръпна и нежно избърса мокротата от бузите на дъщеря си.
– Ще си спомниш тук.- Майка ѝ отново притисна дланта си към гърдите на Ленобия над сърцето ѝ.- Тук ще останеш вярна на мен и на себе си. В сърцето си винаги ще знаеш, винаги ще помниш. Както и в моето, аз винаги ще знам, винаги ще те помня.
Тогава каретата изкочи на пътя до тях, което накара майката и дъщерята да се спънат и да се отдръпнат от пътя.
– Уау!- Кочияшът на каретата издърпа екипажа си нагоре и извика към Ленобия и майка ѝ.- Какво правите там, жени? Искате ли да бъдете убити?
– Няма да говорите на мадмоазел Сесил Марсон дьо Ла Тур д’Оверн с такъв глас!- Изкрещя майка ѝ на кочияша. Погледът му се плъзна към Ленобия, която избърса сълзите от бузите си с обратната страна на ръката си, вдигна брадичка и се загледа в кочияша.
– Мадмоазел д’Оверн? Но защо сте тук?
– В замъка има заболяване. Баща ми, баронът, ме държи отделно от него, за да не съм заразна.- Ръката на Ленобия отиде на гърдите ѝ и тя се притисна към дантелената тъкан там, така че броениците на майка ѝ се впи в кожата ѝ, заземявайки я, давайки ѝ сила. Но все пак не можеше да не протегне ръка и да се вкопчи в ръката на майка си за сигурност.
– Ти глупав ли си, човече? Не виждаш ли, че мадмоазел те чака тук вече твърде дълго? Помогни и да влезе в каретата и да се махне от тази ужасна влага, преди да се е разболяла – избухна майка и към слугата.
Кочияшът веднага слезе, отвори вратата на каретата и подаде ръка.
Ленобия се почувства така, сякаш целият въздух беше излязъл от тялото ѝ. Тя погледна диво към майка си.
По лицето на майка ѝ се стичаха сълзи, но тя просто направи дълбок реверанс и каза:
– Бон воаяж, дете.
Ленобия не обърна внимание на зяпналия кочияш и издърпа майка си нагоре, като я прегърна толкова силно, че броениците се впиха болезнено в кожата ѝ.
– Кажи на майка ми, че я обичам, че ще я помня и че ще ми липсва всеки ден от живота ми – каза тя с треперещ глас.
– И моята молитва към Светата Майка на всички нас е тя да позволи този грях да бъде приписан на мен. Нека това проклятие се стовари върху моята глава, а не върху твоята – прошепна Елизабет до бузата на дъщеря си.
След това разчупи прегръдката на Ленобия, отново направи реверанс и се обърна, вървейки без колебание обратно по пътя, по който бяха дошли.
– Мадмоазел д’Оверн?- Ленобия погледна кочияша.- Да взема ли касетата за вас?
– Не – каза тя дървено, изненадана, че гласът ѝ все още работи.- Ще си взема касетката с мен.- Той я погледна странно, но и протегна ръка. Тя видя как ръката ѝ се поставя в неговата и краката ѝ я понесоха нагоре и в каретата. Той се поклони за кратко и след това се върна на мястото си на кочияш. Докато каретата се носеше напред, Ленобия се обърна назад към портите на замъка Навара и видя майка си да се свлича на земята и да плаче, като закриваше устата си с две ръце, за да заглуши стенанията си от мъка.
Притиснала ръка към студеното стъкло на прозореца на каретата, Ленобия ридаеше, гледайки как майка ѝ и нейният свят се размиват в мъгла и спомен.

Напред към част 2

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!