П. С. Каст Кристин Каст – Обетът на Ленобия – новела 9,5 – Част – 7

ГЛАВА СЕДМА

По-късно, когато светът ѝ се бе превърнал в мрачен, болезнен и изпълнен с отчаяние, Ленобия си спомни за онази сутрин и за красотата на небето и морето – и как всичко се бе променило толкова внезапно и напълно за по-малко от времето, необходимо на сърцето ѝ да удари десетина пъти. Тя си спомни това и се закле, че до края на живота си няма да приема нищо красиво и специално за даденост
Беше рано и момичетата бяха вяли и раздразнителни, не искаха да стават. Не искаха да се качат на палубата, за да се молят. Авелин дьо Лафайет беше особено раздразнена, макар че вълнението на Симонета от нещо ново компенсираше с излишък киселото настроение на по-голямото момиче.
Толкова ми се искаше да разгледам кораба – довери Симонета на Ленобия, докато се насочваха към малката променада на кърмата на „Минерва“.
– Много красив кораб – промърмори в отговор Ленобия, а после се усмихна, когато къдриците на Симонет подскачаха и се поклащаха, докато тя кимаше с глава в отговор.
Мраморната статуя на Мария беше поставена близо до черния парапет, който обрамчваше кърмовата част на кораба – намираше се точно над каютата на самия комодор. Сестра Мария Мадлен се занимаваше със статуята, като я разместваше и поставяше точно на мястото ѝ, докато не видя Ленобия, и тогава направи знак на момичето да дойде при нея.
– Дете, аз ще взема кандилницата и тамяна.
Ленобия ѝ подаде сребърната кандилница, която вече беше пълна със скъпоценната смес от тамян и смирна, която монахинята използваше, когато се молеше, както и дебелото стълбче от пчелен восък, почиващо в обикновения си калаен държач. Тя се върна при статуята и постави свещта и кадилницата в краката на Мария.
– Момичета – обърна се монахинята към множеството си, а после с лека усмивка кимна с глава в знак на благодарност към членовете на екипажа, които бяха започнали да се скупчват любопитно към тях.- И добри господа. Нека да започнем тази прекрасна сутрин с мариините литании като благодарност за новината, че сме само на няколко дни от крайната си цел – Ню Орлиънс.- Тя направи знак на наблюдаващия екипаж да се приближи.
Докато се приближаваха, Ленобия потърси Мартин в групата, но се разочарова, когато не видя познатото му лице.
– О, Боже! Нуждаем се от огън отдолу, която да запали свеща на Мария. Ленобия, дете, можеш ли да…
– Не се притеснявай, сестро. Аз ще запаля огъня на Мария.
Момичетата се отдръпнаха като мъгла от слънчева светлина и епископът премина през тях с дълга дървена пръчка в ръка, чийто край трептеше от пламък. Той я предложи на монахинята и тя я пое с напрегната усмивка.
– Благодаря ви, отче. Искате ли да водите Мариинската литания тази сутрин?
– Не, сестро. Вярвам, че литаниите на Мария се оценяват по-пълно, когато са водени от жена.- С поклон на главата епископът се оттегли към далечната страна на кърмовата алея, където се бяха събрали членовете на екипажа. Той застана пред тях.
Ленобия си помисли, че изборът му на позиция го кара да изглежда, сякаш планира да поведе фаланга от мъже срещу тях.
Без да се смущава, сестра Мария Мадлен запали свещта и тамяна. След това коленичи и се поклони. Ленобия и останалите момичета последваха примера ѝ. Ленобия беше разположена вляво от монахинята, с лице към статуята, но също така се обърна така, че да вижда епископа – така тя видя арогантното му колебание, заради което колениченето му изглеждаше по-скоро покровителствено, отколкото послушно. Мъжете около него последваха примера му.
Мария Мадлен наведе глава и молитвено притисна ръце. Със затворени очи тя започна литанията с ясен, силен глас:

„Света Богородице, моли се за нас.“
„Молете се за нас“, повториха послушно момичетата.
„Света Богородица“, повтори Мария Мадлен.
„Молете се за нас.“ Този път членовете на екипажа поеха литията и добавиха гласовете си към молитвата.
„Света Богородица на девиците.“
„Молете се за нас“, призова тълпата.
„Майка на Христос“, продължи монахинята.
„Молете се за нас…“

Ленобия повтори фразата, но не успя да успокои духа си дотолкова, че да затвори очи и да склони глава, както направиха останалите момичета. Вместо това погледът и умът ѝ се лутаха.

„Молете се за нас…“

Остават три дни до края на пътуването, а Мария Мадлен казва, че не мога да отида отново в товарния отсек.

„Майка на божествената благодат.“
„Молете се за нас…“

Мартин! Как ще му съобщя? Трябва да го видя отново, дори това да означава, че ще се сблъскам отново с епископа.

„Майка пречиста“.
„Молете се за нас…“

Погледът на Ленобия се насочи към групата мъже и мъжа в лилави дрехи, който беше коленичил пред тях. Очите ѝ се разшириха от шок. Той не беше с наведена глава и затворени очи. Беше се втренчил в статуята, пред която монахинята беше коленичила в молитва. Ръцете му не бяха сгънати. Вместо това едната му ръка галеше блестящото рубинено разпятие, което висеше в средата на гърдите му. Другата правеше леко, но странно движение, само трепване на пръстите, почти като че ли подканваше нещо пред себе си да се движи.

„Майко пречиста.“
„Моли се за нас…“

Смутена, Ленобия проследи погледа на епископа и разбра, че свещеникът се взира не в статуята, а в единствената дебела свещ на стълба, запалена в краката на Мария, точно пред монахинята. В този момент пламъкът се засили, пламнал с такава сила, че от него сякаш потече восък. После восъкът и пламъкът се съединиха като искри, а огънят избухна от свещта и се изсипа на каскада върху ленения халат на Мария Мадлен.
– Сестра! Огънят!- Ленобия извика и се изправи на крака, за да се затича към Мария Мадлен.
Но странният огън вече се беше превърнал в ужасен пламък. Монахинята извика и се опита да се изправи, но очевидно беше дезориентирана от пламъците, които я поглъщаха. Вместо да се отдалечи от диво горящия стълб, Мария Мадлен се запъти напред, директно в басейна с горящ восък.
Момичетата около Ленобия крещяха и се блъскаха в нея, пречейки ѝ да стигне до монахинята.
– Върнете се! Аз ще я спася!- Крещеше епископът, докато тичаше напред, с пурпурни одежди, развяващи се като пламък зад него, с кофа в ръце.
– Не!- Ленобия изкрещя, спомняйки си уроците, които беше научила в кухнята за восъка, мазнината и водата.- Вземи одеяло, а не вода! Задушете го!
Епископът хвърли кофата с вода върху горящата монахиня и огънят избухна, изсипвайки пламтящ горещ восък в тълпата от момичета и създавайки паника и истерия.
Светът се превърна в огън и горещина. Все пак Ленобия се опита да се добере до Мария Мадлен, но силни ръце я хванаха за кръста и я дръпнаха назад.
– Не!- Изкрещя тя, борейки се да се измъкне.
– Шери! Не можеш да ѝ помогнеш!
Гласът на Мартин беше оазис на спокойствието в хаоса и тялото на Ленобия се размърда. Тя му позволи да я издърпа обратно от обсега на горящата кърмова палуба. Но насред пламъците Ленобия видя как Мария Мадлен спря да се бори. Изцяло обхваната от пламъци, монахинята се приближи до парапета, обърна се и за миг погледът ѝ срещна този на Ленобия.
Ленобия никога нямаше да забрави този момент. Това, което видя в очите на Мария Мадлен, не беше болка, ужас или страх. Тя видя мир. И в съзнанието ѝ отекна гласът на монахинята, примесен с друг, който беше по-силен, по-ясен и неземен по своята красота.
„Следвай сърцето си, дете. Майката винаги ще те закриля…“
После монахинята се прехвърли през перилата и целенасочено скочи зад борда в хладните, приветливи обятия на морето.
Следващото нещо, което Ленобия си спомни, беше как Мартин разкъса ризата си и я използва, за да потуши пламъците, които облизваха полата ѝ.
– Остани тук!- Изкрещя ѝ той, когато огънят беше потушен.- Не мърдай!- Ленобия кимна вдървено и Мартин се присъедини към останалите членове на екипажа, които използваха дрехи и парчета от платна и такелаж, за да потушат огъня. Там беше и комодор Корнуолис, който крещеше заповеди и използваше синьото си сако, за да гаси огнищата на пожара, който сега сякаш гаснеше с неестествена лекота.
– Опитах се да помогна! Не знаех!- Погледът на Ленобия бе привлечен от виковете на епископа. Той стоеше до перилата и гледаше към морето.
– Чарлз! Изгорял ли си? Ранен ли си?- Ленобия видя как комодорът се втурна към него точно когато свещеникът се поколеба и едва не падна зад борда. Комодорът го хвана навреме.- Отдалечи се от парапета, човече!
– Не, не.- Епископът го отблъсна.- Трябва да направя това. Трябва да го направя.- Той вдигна ръката си, направи кръстния знак, а после Ленобия го чу да започва молитвата за последен обред.- Domine sancte…
Ленобия никога през живота си не беше изпитвала такава омраза към някого.
Симонет се втурна в ръцете ѝ, розова, изпепелена и ридаеща. – Какво ще правим сега? Какво да правим сега?
Ленобия се вкопчи в Симонета, но не можеше да отговори на момичето.
– Мадмоазел! Ранена ли е някоя от вас?- Гласът на комодора прокънтя, докато се промъкваше през групата плачещи момичета, изваждайки тези, които бяха най-близо до пламъците, и насочвайки корабния хирург към тях.- Ако не сте ранени, слезте долу. Почистете се. Преоблечете се. Почивайте, мадмоазел, почивайте. Пожарът е потушен. Корабът е здрав. Вие сте в безопасност.
Мартин се изгуби в дима и объркването, а Ленобия нямаше друг избор, освен да слезе долу със Симонета, която все още държеше здраво ръката ѝ.
– Ти също ли я чу?- Ленобия прошепна, докато си проправяха път, треперещи и плачещи, по тесния коридор.
– Чух сестрата да крещи. Беше ужасно.- Просълзи се Симонета.
– Нищо друго? Не си чула какво каза?- Настояваше Ленобия.
– Тя не каза нищо. Само крещеше.- Симонета я погледна с широки, пълни със сълзи очи.- Нима си полудяла, Ленобия?
– Не, не – каза бързо Ленобия и сложи успокояваща ръка на раменете ѝ.- Почти ми се иска да бях луда, за да не си спомням какво се случи току-що.
Симонета се разплака отново.
– Oui, oui – няма да напусна стаята, докато не стигнем до сушата. Дори за да отида на вечеря. Те не могат да ме принудят!
Ленобия я прегърна силно и не каза нищо повече.

* * *

През следващите два дни Ленобия не излезе от каютата си. Симонета нямаше нужда да се притеснява, че ще бъде принудена да отиде в стаята на комодора за вечерните хранения. Вместо това храната беше донесена при тях. Смъртта на сестра Мария Мадлен бе хвърлила тъгата си върху всички тях и нормалната тъкан на живота на кораба се бе разплела. Гръмките и понякога неприлични песни, които екипажът пееше от седмици, вече не съществуваха. Нямаше и смях. Нямаше и викове. Самият кораб сякаш беше замлъкнал. В рамките на няколко часа след смъртта на монахинята силен вятър нахлу отзад, хвана платната и ги задвижи напред, сякаш божият дъх ги издуха от мястото на насилието.
В каютите си момичетата бяха в шок. Симонет и няколко други все още плачеха от време на време. В повечето случаи те се сгушваха на леглата си, говореха с приглушени гласове или се молеха.
Слугите на галерата, които им носеха храна, ги уверяваха, че всичко е наред и че скоро ще стигнат до сушата. Изречението не предизвика нищо друго освен мрачни погледи и тихи сълзи.
През цялото време Ленобия мислеше и си спомняше.
Тя си спомни за добротата на Мария Мадлен. Спомни си за вярата и силата на монахинята. Спомни си за мира, който бе видяла в очите на умиращата, и за думите, които отекнаха вълшебно в ума ѝ.
„Следвай сърцето си, дете. Майката винаги ще те закриля.“
Ленобия си спомни за сестра Мария Мадлен, но си помисли и за Мартин. Мислеше и за бъдещето. Малко преди разсъмване на третия ден Ленобия взе решението си и се измъкна тихо от стаята, която започна да прилича на мавзолей.
Тя не гледа зората. Отиде директно в товарния отсек. Одисей, черно-белият котешки гигант, се търкаше в краката ѝ, когато тя се приближи до кабината. Конете я видяха първи и двамата сиви изпръхтяха поздрави, което накара Мартин да се завърти, да затвори пространството помежду им с три дълги крачки и да я придърпа в обятията си, прегръщайки я плътно. Тя усещаше как тялото му трепери, докато говореше.
– Ти дойде, шери! Не мислех, че ще дойдеш. Мислех, че никога повече няма да те видя.
Ленобия облегна глава на гърдите му и вдиша аромата му: коне, сено и честната пот на човек, който работи усилено всеки ден.
– Трябваше да помисля, преди да дойда да те видя, Мартин. Трябваше да реша.
– Какво решаваш, шери?
Тя вдигна глава и го погледна, като хареса светломаслинените му очи и кафявите петънца, които блестяха като кехлибар в тях.
– Първо, трябва да те попитам нещо – видя ли я да скача в океана?
Мартин кимна тържествено.
– Видях, шери. Беше ужасно нещо.
– Чу ли нещо?
– Само нейните писъци.
Ленобия си пое дълбоко дъх.
– Точно преди да скочи зад борда, тя ме погледна, Мартин. Очите ѝ бяха пълни с мир, а не със страх или болка. И не чух писъците ѝ. Чух как ми казва да следвам сърцето ми – че Майката винаги ще ме закриля.
– Монахинята беше много свята жена – с много вяра и доброта. Духът и беше силен. Възможно е да ти е говорила. Може би нейната Мария, която тя толкова много обичаше, също ти говореше.
Ленобия се почувства слаба от облекчение.
– Тогава ти ми вярваш!
– Oui, cherie. Знам, че светът има нещо повече от това, което можем да видим и докоснем.
– Аз също вярвам в това.- Тя си пое дълбоко дъх, сви рамене и с глас, който изненада дори нея самата, защото звучеше като на възрастен, заяви:- Поне сега вярвам. Затова искам да ти кажа следното: Обичам те, Мартин, и искам да бъда с теб. Винаги. Не ме интересува как. Не ме интересува къде. Но смъртта на Мария Мадлен ме промени. Ако най-лошото, което може да ми се случи за това, че съм избрала да живея до теб, е да умра в мир, обичайки те, тогава избирам каквото и щастие да намерим на този свят.
– Шери, аз…
– Не. Не ми отговаряй сега. Вземи си два дни, след като акостираме, така както аз си взех два дни. Така или иначе трябва да знаеш със сигурност, Мартин. Ако кажеш „не“, тогава не искам да те виждам повече – никога. Ако избереш „да“, ще живея до теб и ще раждам децата ти. Ще те обичам до деня, в който умра – само теб, Мартин. Винаги само теб; заклевам се в това.
След това, преди да отслабне и да го помоли, да я прегърне и да заплаче, тя се отдалечих от него, взе познатата четка за чесане и влезе в обора на першероните, като погали големите коне и промърмори ласкави думи за поздрав.
Мартин я последва бавно. Без да и говори и без да я поглежда, той се придвижи до втория от двата коня и започна да си проправя път през заплетената грива на коня. Така той се скри от погледа на епископа, когато свещеникът влезе в товарното помещение.
– Огромни животни – това не е работа за дама. Но вие не сте дама, нали, моя малка от дъното?
Ленобия усети как болестта пронизва стомаха ѝ, но се обърна с лице към свещеника, когото смяташе по-скоро за чудовище, отколкото за човек.
– Казах ти да не ме наричаш така – каза Ленобия и се гордееше, че гласът ѝ не трепери.
– И аз ти казах, че обичам да се бия.- Усмивката му беше влечугоподобна.- Но битка или не, когато приключа с теб, ще бъдеш всичко, което пожелая – гад, курва, любовница, дъщеря. Всичко.- Той се придвижи напред, а светлината в рубинения кръст на гърдите му светеше, сякаш беше живо същество.- Кой ще те защитава сега, когато твоята монахиня е погубена?- Той стигна до ръба на бокса и Ленобия се сви, притискайки се към коня.- Времето е кратко, моя малка от дъното. Ще те обявя за своя още днес, преди да стигнем до Ню Орлиънс, и тогава няма да има причина да поддържаш тази девствена шарада и да се криеш при урсулините в техния манастир.- Свещеникът сложи ръка на полувратата на кабинката, за да я отвори.
Мартин излезе от сянката на конете, за да застане между Ленобия и епископа. Говореше спокойно, но в ръката си размахваше кирка за копита. Светлината на фенера я улови и тя заблестя, подобна на нож.
– Мисля, че няма да претендираш за тази дама. Тя не те иска, Лоа. Върви си сега и я остави.
Очите на епископа се свиха опасно и пръстите му започнаха да галят рубинените камъни на разпятието.
– Смееш да ми говориш, момче? Би трябвало да разбереш кой съм аз. Аз не съм тази лоа, за която ме приемаш. Аз съм епископ – божи човек. Напусни сега и ще забравя, че някога си се опитвал да ме разпитваш.
– Лоа е дух. Аз ви виждам. Познавам те. Бакасът се е обърнал срещу теб, човече. Ти си зъл. Ти си тъмен. И не си желан тук.
– Ти се осмеляваш да се изправиш срещу мен!- Изръмжа епископа. С нарастването на гнева му се разгоряха и пламъците във фенерите, които висяха около клетките.
– Мартин! Пламъците!- Прошепна му трескаво Ленобия.
Свещеникът започна да се придвижва напред, сякаш щеше да нападне Мартин с голи ръце, и две неща се случиха много бързо. Първо, Мартин вдигна кирката за копита, но не удари свещеника. Вместо това я насочи срещу себе си. Ленобия изтръпна, когато Мартин разсече собствената си длан, а после, когато свещеникът беше почти върху него, той хвърли шепата кръв към него, удари го в средата на гърдите му, покривайки червените скъпоценности с жив ален цвят. И с дълбок и изпълнен със сила глас Мартин занарежда:

„Тя ми принадлежи – и аз съм неин!
„На вярност и истина,
„Тази кръв е моето доказателство!
„Каквото и сториш, напразно го правиш.
„Това, което хвърляш, се връща върху теб с десетократно по-голяма болка!“

Свещеникът се свлече настрани, сякаш кръвта беше удар, а конете наостриха уши на огромните си глави и с писъци на ярост го удариха с големите си квадратни копита.
Шарл дьо Бомон се отдръпна назад, препъна се от бокса и се хвана за гърдите. Той се наведе и се вгледа в Мартин.
Мартин вдигна окървавената си ръка и я изпъна като щит.
– Ти попита кой защитава това момиче? Отговарям ти – аз я защитавам. Заклинанието е направено. Запечатвам го с кръвта си. Ти нямаш никаква власт тук.
Очите на свещеника бяха изпълнени с омраза, а гласът му – със злоба.
– Кръвната ти магия може и да ти дава власт тук, но няма да имаш власт там, където отиваме. Там ти си само чернокож, който се опитва да се изправи срещу бял човек. Аз ще спечеля… ще спечеля… ще спечеля…- Епископът изричаше думите отново и отново, докато напускаше товарния отсек, все още стиснал гърдите си.
Щом си тръгна, Мартин придърпа Ленобия в прегръдките си и я прегърна, докато тя трепереше. Той я погали по косата и промълви малки, безсловесни звуци, за да я успокои. Когато страхът ѝ отшумя достатъчно, Ленобия се измъкна от ръцете му и откъсна памучна ивица от ризата си, за да завърже ръката му. Докато го превързваше, тя не говореше. Едва когато приключи, тя стисна ранената му ръка в двете си ръце и погледна в очите му, питайки:
– Това, което каза – заклинанието, което направи – вярно ли е? Наистина ли ще проработи?
– О, работи, шери – каза той.- Работи достатъчно, за да го държи далеч от теб на този кораб. Но този човек е изпълнен с голямо зло. Знаеш ли, че той предизвика огъня, който уби светата жена?
Ленобия кимна.
– Да, знам го.
– Неговият бакас е силен и зъл. Обвързвам го с десетократна болка, но може би ще дойде време, когато ще си помисли, че да те има си струва болката. И той е прав. В света, в който живеем, той има властта, не аз.
– Но ти го спря!
Мартин кимна.
– Мога да го преборя с магията на моята майка, но не се боря с белите хора и техните закони, които могат да въведат срещу мен.
– Тогава трябва да напуснеш Ню Орлиънс. Да се отдалечиш, където той няма да може да те нарани.
Мартин се усмихна.
– Да, скъпа, с теб.
– С мен?- Ленобия го погледна за миг, като се тревожеше за него. После осъзна какво беше казал и почувства, че в нея сякаш се е появила зора.- С мен! Ще бъдем заедно.
Мартин отново я придърпа в прегръдките си и я притисна до себе си.
– Това е, което направи магията ми толкова силна, шери, тази любов, която изпитвам към теб. Тя изпълва кръвта ми и кара сърцето ми да бие. А сега и моят обет, който имаш в замяна. Винаги ще те обичам – само теб, Ленобия.
Ленобия притисна лице към гърдите му и този път, когато заплака, сълзите ѝ бяха от щастие.

Назад към част 6                                                            Напред към част 8

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!