ГЛАВА ОСЕМ
Именно тази вечер, 21 март 1788 г., когато слънцето беше оранжево кълбо, което се настаняваше във водата, „Минерва“ влезе в пристанището на Ню Орлиънс.
Същата вечер Ленобия започна да кашля.
Започва да се чувства зле малко след като се върна в каютата си. Отначало си помисли, че е от това, че мрази да напуска Мартин и че стаята, която и се струваше убежище, когато там беше сестра Мария Мадлен, сега приличаше повече на затвор. Ленобия не можеше да се накара да закусва. Докато се чуеше развълнуваният вик
– Земя! Виждам земя!- Огласи кораба и момичетата колебливо излязоха от стаите си, за да се скупчат на палубата и да се вгледат в нарастващата земна маса пред тях, Ленобия се почувства зачервена и трябваше да заглушава кашлицата си в ръкава си.
– Мадмоазел, обикновено не бих ви накарала да слезете на сушата в тъмнината, но поради неотдавнашната трагедия със сестра Мария Мадлен, смятам, че е най-добре да се приземите и да сте на сигурно място в урсулинския манастир възможно най-скоро.- Комодорът направи това изявление пред момичетата на палубата.- Познавам игуменката. Веднага ще отида при нея и ще и съобщя за загубата на сестрата, както и ще и съобщя, че ще слезете на брега тази вечер. Моля, вземете със себе си само малките си касети. Ще поръчам останалите ви вещи да бъдат доставени в манастира.- Той се поклони и се насочи към страната на палубата, от която щеше да бъде спусната гребната лодка.
В трескавото си състояние Ленобия сякаш отново чу гласа на майка си, която я увещаваше да не го нарича с думата, която звучеше толкова много като ковчег. Ленобия се придвижи бавно долу на палубата заедно с останалите момичета, чувствайки се зловещо, сякаш гласът от миналото беше предзнаменование за бъдещето.
Не! Тя се отърси от меланхолията, която я обземаше. Имам лека възбуда. Ще помисля за Мартин. Той прави планове да напуснем Ню Орлиънс и да заминем на запад, където ще бъдем заедно – завинаги.
Именно тази мисъл я подтикна да продължи напред, докато се настаняваше, трепереща и кашляща, в малката лодка с другите момичета. След като се настани между Симонет и Колет, младо момиче с дълга тъмна коса, Ленобия се огледа безразлично, опитвайки се да събере енергия, за да завърши пътуването си. Погледът ѝ премина през гребците и маслиновите очи уловиха нейните, телеграфирайки сила и любов.
Сигурно е издала звук на щастлива изненада, защото Симонета попита:
– Какво има, Ленобия?
Чувствайки се обновена, Ленобия се усмихна на момичето.
– Щастлива съм, че дългото ни пътешествие приключи, и нямам търпение да започна следващата глава от живота си.
– Звучиш толкова сигурна, че ще е добре – каза Симонета.
– Сигурна съм. Вярвам, че следващата част от живота ми ще бъде най-хубавата – отвърна Ленобия, достатъчно силно, за да може гласът ѝ да се донесе до Мартин.
Гребната лодка се люлееше като към тях се присъедини и последният пътник, който каза:
– Напълно съм сигурен, че ще бъде.
Силата, която беше намерила в присъствието на Мартин, се превърна в страх и отвращение, когато епископът се настани на мястото си толкова близо до нея, че лилавите му дрехи, развяващи се в топлия влажен въздух, почти докоснаха полите ѝ. Той седеше мълчалив и загледан.
Ленобия придърпа наметалото си по-близо до себе си и погледна настрани, като се съсредоточи да не позволи на погледа си да се обърне към Мартин, докато игнорираше епископа. Тя вдиша дълбоко калния, земен аромат на пристанището, където реката се срещаше с морето, надявайки се топлият, влажен въздух и ароматът на земя да успокоят кашлицата ѝ.
Това не се случи.
Игуменката, сестра Мария Тереза, беше висока, слаба жена, която според Ленобия изглеждаше странно като врана, застанала на кея с тъмното си наметало, който се вееше около нея. Докато комодорът помагаше на епископа да излезе от лодката, игуменката и две монахини, които бяха с бледи лица и изглеждаха така, сякаш са плакали, помогнаха на членовете на екипажа да прехвърлят момичетата от лодката на кея с думите: – Елате, мадмоазел. Нуждаете се от почивка и спокойствие след ужаса на това, което се случи с нашата добра сестра. И двете ви очакват в нашия манастир.
Когато дойде нейният ред да се качи на кея, тя усети силата на познатите ръце върху своите и той прошепна:
– Бъди смела, ma cherie. Аз ще дойда за теб.
Докосването на Ленобия се задържа в това на Мартин толкова дълго, колкото тя се осмели, а после хвана ръката на монахинята. Тя не погледна назад към Мартин, а вместо това се опита да заглуши кашлицата си и да се слее с групата момичета.
Когато всички бяха на брега, игуменката леко се поклони пред епископа и комодора и каза:
– Много благодаря за това, че ми предадохте моите подопечни. Аз ще ги взема оттук и скоро ще ги предам безопасно в ръцете на съпрузите им.
– Не всички от тях.- Гласът на епископа беше като камшик, но абатисата едва повдигна вежди към него, когато отговори.
– Да, епископе, всички. Комодорът вече ми обясни злощастната грешка в самоличността на едно от момичетата. Това не я прави по-малко моя подопечна – просто променя избора на съпруг за нея.
Ленобия не можа да потисне мократа кашлица, която я разтърси. Епископът я погледна рязко, но когато заговори, гласът му бе придобил плавен, очарователен тон. Изражението му не беше гневно или заплашително – беше само загрижено.
– Страхувам се, че заблуденото момиче се е заразило с нещо различно от греховете на майка си. Наистина ли искате нейната зараза във вашия манастир?
Игуменката се премести да застане до Ленобия. Докосна лицето ѝ, повдигна брадичката ѝ и я погледна в очите. Ленобия се опита да ѝ се усмихне, но просто се чувстваше твърде зле, твърде потисната. И отчаяно и безуспешно се опитваше да не кашля. Монахинята отметна сребристата коса от влажното чело на Ленобия и промълви:
– Трудно беше пътуването ти, нали, дете?- После се обърна към епископа.- И какво искате да направя, епископе? Да не проявявам християнско милосърдие към нея и да я оставя на пристанището?
Ленобия видя как в очите му проблясва гняв, но той овладя гнева си и отговори:
– Разбира се, че не, сестро. Разбира се, че не. Просто съм загрижен за по-голямото благо на манастира.
– Това е доста внимателно от ваша страна, отче. Тъй като комодорът трябва да се върне на кораба си, може би ще проявите още по-голямо внимание, като придружите малката ни група до манастира. Бих искала да кажа, че сме в пълна безопасност по улиците на нашия прекрасен град, но това не би било съвсем честно от моя страна.
Епископът наведе глава и се усмихна.
– За мен ще бъде голяма чест да ви придружа.
– Много благодаря, отче – каза абатисата. След това подкани момичетата да я последват с думите:
– Елате, деца, да вървим.
Ленобия се отдалечи в групата, като се опитваше да се придържа към средата на групата момичета, макар че усещаше как очите на епископа остават с нея, следват я, желаят я. Тя искаше да потърси Мартин, но се страхуваше да не привлече вниманието към него. Докато се отдалечаваха от кея, тя чу звука от ударите на греблата на лодката във водата и разбра, че той трябва да се връща на „Минерва“.
Моля те, Мартин, ела скоро за мен! Моля те! Ленобия отправи безмълвна молба в нощта. А после насочи цялата си концентрация към това да поставя единия си крак пред другия и да се опитва да диша между пристъпите на кашлица.
Разходката до манастира придоби кошмарен характер, който зловещо отразяваше пътуването на Ленобия с каретата от замъка до Хавър. Нямаше мъгла, но имаше тъмнина, миризми и звуци, които бяха странно познати – френски гласове, красиви галерии от филигранно желязо, обградени от плаващи завеси, през които проблясваха кристални полилеи – смесени със странния звук на английски, говорен каданс, който ѝ напомняше музикалния акцент на Мартин. Чуждите миризми на подправки и тинеста пръст бяха оцветени от сладкия, масленочервен аромат на пържени бейгъни.
С всяка крачка Ленобия усещаше, че става все по-слаба и по-слаба.
– Ленобия, ела – остани с нас!
Ленобия примигна през потта, която се стичаше по челото ѝ и навлизаше в очите ѝ, за да види, че Симонета е спряла в края на групата, за да я повика.
Как съм изостанала толкова много от тях? Ленобия се опита да побърза. Опита се да я настигне, но пред нея имаше нещо – нещо малко и космато, в което тя се препъна и едва не падна на калдъръмената улица.
Силно, хладно докосване я хвана за лакътя и я изправи, а Ленобия се вгледа в очи, сини като пролетно небе, и в лице, толкова красиво, че и се стори неземно, още повече че беше украсено с рисунка на татуировка, която приличаше на перо и беше сложна.
– Извинявам се, дъще – каза жената и се усмихна извинително. – Котаракът ми често ходи, където си поиска. Спъвал е много хора, които са по-здрави и по-силни от теб.
– Аз съм по-силна, отколкото изглеждам – чу се да изръмжава Ленобия.
– Приятно ми е да те чуя да го казваш – каза жената, преди да отпусне лакътя на Ленобия и да си тръгне с голям сив котарак, който я следваше, а опашката му се размърда като от раздразнение. Докато минаваше покрай групата момичета, тя погледна главната монахиня и се поклони почтително с думите: – Бонсоар, абатесо.
– Бонсоар, жрице – отвърна гладко монахинята.
– Това същество е вампир!- Възкликна епископът, когато красивата жена вдигна качулката на черното си кадифено наметало и изчезна в сенките.
– Оуи, наистина е така – каза абатисата.
Дори и през болестта си Ленобия усети изненада. Беше чувала за вампири, разбира се, и знаеше, че недалеч от Париж има тяхна крепост, но в селото Оверн нямаше такива, нито пък в замъка Навара някога бе гостувала група от тях, както понякога правеха някои от по-смелите и богати благородници. Ленобия мимолетно пожела да разгледа по-дълго вампира. Тогава гласът на епископа се намеси в желанията ѝ.
– Позволявате им да се разхождат сред вас?
Спокойният поглед на абатисата не се промени.
– Има много различни видове хора, които идват и минават през Ню Орлиънс, отче. Той е входна точка към един огромен нов свят. С времето ще свикнете с нашите порядки. Що се отнася до вампирите, чух, че обмислят да създадат тук Дом на нощта.
– Градът със сигурност няма да позволи такова нещо – каза епископът.
– Добре известно е, че там, където има Дом на нощта, има и красота и цивилизация. Това е нещо, което бащите на този град биха оценили.
– Звучи така, сякаш одобрявате.
– Одобрявам образованието. Всяка Къща на нощта в сърцето си е училище.
– Откъде знаете толкова много за вампирите, абатесо?- Попита Симонет. След това се стресна от собствения си въпрос и добави:- Не искам да проявявам неуважение, като питам такова нещо.
– Това е нормално любопитство – отвърна абатисата с любезна усмивка.- По-голямата ми сестра беше белязана и превърната във вампир, когато аз бях още дете. Тя все още посещава дома на родителите ми близо до Париж.
– Богохулство – мрачно промълви епископът.
– Някои казват така, други казват така – каза абатисата и пренебрежително сви рамене. Следващата кашлица на Ленобия отвлече вниманието на монахинята от епископа.- Дете, не вярвам да си достатъчно добре, за да извървиш остатъка от пътя до манастира.
– Съжалявам, сестро. Ще се почувствам по-добре, ако си почина за малко.- Неочаквано в този момент краката на Ленобия станаха като вода и тя падна по гръб насред улицата.
– Отче! Доведете я тук, бързо – нареди монахинята.
Ленобия се разплака при докосването на епископа, но той само се усмихна и с едно силно движение се наведе и я вдигна в ръцете си, сякаш беше дете. След това последва монахинята в дългите, тесни конюшни, които свързваха две ярко изрисувани къщи, и двете със сложни галерии, които се простираха по дължината на вторите им етажи.
– Ето, отче. Тя може да си почине удобно върху тези бали сено.
Ленобия усети колебанието на епископа, сякаш не искаше да я пусне, но игуменката повтори:
– Отче, тук. Тук можете да я поставите.
Най-накрая тя се освободи от клетката на ръцете му и се сви още повече, като дръпна със себе си наметалото си, така че нищо да не докосва свещеника, който се задържаше твърде близо.
Ленобия си пое дълбоко дъх и сякаш с помощта на магия звукът и ароматът на конете я изпълниха и успокоиха, облекчавайки съвсем малко паренето в гърдите ѝ.
– Дете – каза игуменката, като се наведе над нея и отново отметна косата от челото ѝ.- Ще продължа към манастира. Щом стигна там, ще изпратя за теб болничната карета. Не се страхувай, няма да се бави дълго.- Тя се изправи и се обърна към свещеника:- Отче, ще считам за добрина, ако останете с детето.
– Не!- Изкрещя в същия момент Ленобия, в който епископът каза:
– Оуи, разбира се.
Игуменката отново докосна челото на Ленобия и я успокои.
– Дете, аз ще се върна скоро. Дотогава епископът ще бди над теб.
– Не, сестро. Моля. Вече се чувствам много по-добре. Мога да…- Протестите на Ленобия заглъхнаха в нов пристъп на кашлица.
Игуменката кимна тъжно.
– Да, по-добре ще е да изпратя каретата. Скоро ще се върна. Тя се обърна и забърза обратно към улицата и чакащите момичета, оставяйки Ленобия сама с епископа.
Назад към част 7 Напред към част 9