ГЛАВА ДЕВЕТА
– Няма нужда да изглеждаш толкова ужасена. Аз намирам за вълнуващо едно борещо се момиче, а не болно.- Докато ѝ говореше, той надникна в конюшнята, макар че не мина по пътеката, която разделяше двата реда боксове.- Отново коне. Това става тема при теб. Може би след като станеш моя господарка, ако си много добра, ще ти купя един.- Той се обърна от тъмната вътрешност на сградата и приглушените звуци на заспали коне, за да отиде до една от двете факли, които светеха до входа на сградата. Пламъците им горяха стабилно, макар че отделяха голямо количество гъст сив дим.
Ленобия го наблюдаваше как се приближава към една от факлите. Той се взираше в пламъка с поглед, който беше откровено любовен. Ръката му се вдигна и пръстите му се движеха ласкаво през пламъка, карайки дима да се вълнува мъгливо около него. – Това е, което за първи път ме привлече към теб – димът на очите ти.- Той се обърна, за да я погледне, а пламъкът го обримчваше.- Но ти вече знаеше това. Жени като теб нарочно привличат мъжете към себе си, точно както пламъкът привлича молците. Ти привлече мен и привлече онзи роб на кораба.
– Не съм те привлякла – каза Ленобия, отказвайки да му говори за Мартин.
– Ах, но явно си го направила, защото ето ме тук.- Той разпери ръце.- И има нещо, което трябва да ти изясня. Аз не споделям това, което е мое. Ти си моя. Няма да се разделя с теб. Така че, малко пламъче, не привличай други пеперуди към себе си, защото може да се наложи да те угася, или тях.
Ленобия поклати глава и каза единственото, което ѝ хрумна:
– Ти си абсолютно луд. Аз не съм твоя. Никога няма да бъда твоя.
Свещеникът се намръщи.
– Е, тогава ти обещавам, че няма да принадлежиш на никой друг – не и в този живот.- Той направи заплашителна крачка към нея, но черното кадифе се завихри около него и сякаш фигурата се материализира от дим, нощ и сянка. Качулката на наметалото се отдръпна и Ленобия изтръпна, когато се появи красивото лице на вампира. Тя се усмихна, вдигна ръка, посочи дълъг пръст към Ленобия и каза:
– Ленобия Уайтхол! Нощта те е избрала; смъртта ти ще бъде твоето раждане. Нощта те зове, вслушай се в сладкия ѝ глас. Съдбата ти те очаква в Дома на нощта.
В челото на Ленобия избухна болка и тя притисна двете си ръце към лицето. Искаше ѝ се да седи така и да повярва, че цялата нощ е била кошмар – един дълъг, безкраен и ужасяващ сън, но следващите думи на вампира я накараха да вдигне глава и да отмие ярките петна от погледа си.
– Остави, Бишоп. Нямаш власт над тази дъщеря на нощта. Сега тя принадлежи на майката на всички нас, богинята Никс.
Лицето на епископа пламна в алено като тежкия кръст, който се поклащаше от веригата на врата му.
– Ти съсипа всичко!- Изкрещя той и издуха слюнка към вампира.
– Махни се, тъмнина!- Вампирът не повиши глас, но той беше изпълнен със силата на заповедта ѝ.- Разпознавам те. Не си мисли, че можеш да се скриеш от онези, които те виждат с повече от човешки очи. Напусни!- Докато повтаряше заповедта, пламъците във факлите се разпръснаха и почти напълно угаснаха.
Червеното лице на свещеника пребледня и с един последен, дълъг поглед към Ленобия той се оттегли от конюшнята и побягна в нощта.
Ленобия изпусна дъха, който беше задържала, и се залюля.
– Изчезна ли? Наистина ли?
Вампирът ѝ се усмихна.
– Наистина. Нито той, нито който и да е човек има власт над теб, след като Никс те е отбелязала като своя.
Ръката на Ленобия се вдигна към средата на челото ѝ, което се чувстваше възпалено и посинено.
– Аз съм вампир?
Следотърсачът се засмя.
– Все още не, дъще. Днес ти си млада. Надявам се, че един ден скоро ще станеш вампир.
Звукът от бягащи стъпки накара и двамата да се обърнат отбранително, но вместо епископа в конюшнята нахлу Мартин.
– Чери! Последвах момичетата, но останах назад, за да не ме видят – не знаех, че си ги оставила. Болна ли си? Ти…- Той прекъсна, защото видяното сякаш внезапно се запечата в съзнанието му. Той погледна от Ленобия към вампира, после бързо се върна към Ленобия, а погледът му се съсредоточи върху очертанията на новообразувания полумесец в средата на челото ѝ.- Sacre bleu! Вампир!
За миг сърцето на Ленобия сякаш щеше да се разбие и тя зачака Мартин да я отхвърли. Той си пое дълбоко дъх и го изпусна с очевидно облекчение. Усмивката му започна, когато се обърна към вампира и се поклони с размах, казвайки:
– Аз съм Мартин. Ако това, което вярвам, че е вярно, е истина, аз съм спътникът на Ленобия.
Веждите на вампира се извиха, а пълните ѝ устни се наклониха в намек за усмивка. Тя стисна дясната си ръка върху сърцето си и каза:
– Аз съм Медуза, Следотърсач за Дома на нощта в Савана. И макар да виждам, че намеренията ти са благородни, не можеш да бъдеш официално неин партньор, докато не стане напълно променен вампир.
Мартин наведе глава в знак на признание.
– Тогава аз ще чакам.- Когато обърна лицето си към Ленобия, блясъкът на усмивката му беше ключът към разбирането и истината в нея беше освободена.
– Мартин и аз – ние можем да бъдем заедно! Можем да се оженим?- Ленобия погледна към Медуза.
Високият вампир се усмихна.
– В Дома на нощта жената има право да избира – партньор или съпруг, черен или бял – важен е изборът.- Вампирът включи Мартин в усмивката си.- И виждам, че ти си го направила. Но тъй като в Ню Орлиънс няма Дом на нощта, може би ще е най-добре Мартин да ви придружи до Савана.
– Възможно ли е това? Наистина ли?- Каза Ленобия, а ръцете ѝ се протегнаха към Мартин, когато той се премести до нея.
– Възможно е – увери я Медуза.- И сега, след като виждам, че имаш истински защитник, ще дам време на двама ви за себе си. Но не се бавете дълго. Върнете се бързо на кея и намерете кораба с дракона на мачтата. Аз ще ви чакам там и ще отплаваме заедно с прилива.
Вампирът трябваше да си тръгне, но Ленобия видя само Мартин и усети само неговото присъствие.
Той взе ръцете ѝ в своите.
– Какво става с конете и теб, шери? Намирам те отново с тях.
Тя не можеше да спре да се усмихва.
– Поне винаги ще знаеш къде да ме търсиш.
– Добре е да знам, шери – каза той.
Тя плъзна ръцете си нагоре по мускулестите му гърди, докато не се спряха на широките му рамене.
– Опитай се, ти да не ме изгубиш – каза тя, имитирайки акцента му.
– Никога – обеща той.
После Мартин се наведе и я целуна, а целият ѝ свят се стесни само до него. Вкусът му се отпечата върху сетивата ѝ, смесвайки се неизличимо с аромата му и прекрасното усещане за него, което беше изцяло мъжко и уникално за Мартин. Той издаде тих, доволен звук дълбоко в гърлото си, когато ръцете ѝ се стегнаха около него. Той задълбочи целувката и Ленобия се загуби в него, като едва ли знаеше къде свършва нейното щастие и къде започва неговото.
– Путен!
Радостта на Ленобия бе разбита от звук на проклятие. Мартин реагира мигновено. Той се завъртя и я избута зад себе си.
Епископът се беше върнал. Той стоеше на входа на конюшнята между двете факли. Ръцете му бяха разперени, а рубиненият кръст на гърдите му проблясваше в пламъците, които с всеки изминал миг ставаха все по-високи и по-високи.
– Върви си сега!- Каза Мартин.- Това момиче не те е избрало. Тя е под моята закрила – заклета с обет – запечатана с кръв.
– Не, ти не виждаш. Очите ѝ я правят моя. Косата ѝ я прави моя. Но най-вече силата, която нося, я прави моя!- Епископът протегна ръце към двете факли. Пламъците подскочиха, а димът се издигна и се сгъсти, докато не облиза ръцете му. След това, смеейки се ужасно, той подхвана огъня и го хвърли върху сеното, което беше навързано на свободни, сухи бали навсякъде около тях.
Със свистене огънят се разгоря, подхрани се, погълна ги. Ленобия позна ужасяващия миг на горещина и болка. Усети миризмата на собствената си горяща коса. Отвори уста, за да изкрещи, но горещина и дим изпълниха дробовете ѝ.
После усети как Мартин я обгръща с ръцете си и я предпазва от пламъците със собственото си тяло. Той я вдигна и я пренесе безстрастно през горящата конюшня.
Топлият, влажен въздух на улицата се стори студен на изпепелената кожа на Ленобия, когато Мартин се препъна и изгуби хватката си върху нея, а тя падна на улицата. Тя го погледна. Тялото му беше изгорено толкова лошо, че единственото, което се разпознаваше, бяха маслиненокафявите му очи.
– О, не! Мартин! Не!
– Твърде късно, шери. В този свят е твърде късно за нас. Все пак ще те видя отново. Любовта ми към теб не свършва тук. Любовта ми към теб никога не свършва.
Опита се да се изправи, да го достигне, но тялото ѝ беше странно слабо, а при движението в гърба ѝ се появи болка.
– Умри сега и остави моя малка от дъното на мен!- Зад Мартин епископът, очертан като силует от огъня в конюшнята, започна да се движи към тях.
Погледът на Мартин срещна нейния.
– Не мога да остана тук, макар че ми се иска. И аз не искам да те губя. Ще те намеря отново, шери. Заклевам се в това.
– Моля те, Мартин. Не искам да живея без теб – проплака тя.
– Трябва да го направиш. Ще те намеря отново, шери – повтори той.- Преди да си тръгна, това едно нещо обаче мога да поправя този път. До скоро, скъпа. Ще те обичам винаги.
Мартин се обърна, за да посрещне епископа, който му се присмиваше.
– Все още сте жив? Не за дълго!
Мартин продължаваше да се препъва към свещеника, като говореше бавно и ясно:
„Тя ми принадлежи – и аз съм неин!
„На вярност и истина.
„Тази кръв е моето доказателство!
„Това, което правиш с нея, е напразно.
„Това, което хвърляш, се връща върху теб
с десетократно по-голяма болка!
Когато стигна до епископа, движенията му се промениха. Само за миг той отново беше бърз, силен и цялостен, но Мартин се нуждаеше само от един миг. Ръцете му се сключиха около Шарл дьо Бомон и, по подобие на прегръдката, която бе спасила живота на Ленобия, Мартин вдигна крещящия, борещ се епископ и го отнесе в горящия ад, който някога бе конюшня.
– Мартин!- Викът на агония, който се изтръгна от Ленобия, бе заглушен от ужасните звуци на паникьосани, горящи коне и хора, които се втурнаха от близките къщи, викайки за вода, викайки за помощ.
През всички звуци и лудост Ленобия оставаше сгърчена насред улицата и ридаеше. Докато пламъците се разпространяваха и светът около нея гореше, тя сведе глава и зачака края.
– Ленобия! Ленобия Уайтхол!
Тя не вдигна поглед при звука на името си. Само звукът от нервните копита на коня по калдъръма наблизо я накара да реагира. Медуза се смъкна от кобилата и коленичи до нея.
– Можеш ли да яздиш? Имаме малко време. Градът гори.
– Остави ме. Искам да изгоря с него. Искам да изгоря с него.
Очите на Медуза се напълниха със сълзи.
– Твоят Мартин е мъртъв?
– И аз също – каза Ленобия.- Неговата смърт уби и мен.
Докато говореше, Ленобия усети как дълбочината на загубата на Мартин преминава през нея. Болката беше твърде голяма, за да се побере в тялото ѝ, и с ридание, което беше като вдовишки плач, тя се срина напред. Материята по задния шев на роклята ѝ се скъса и болката разцепи изгорялата ѝ кожа.
– Дъще!- Медуза коленичи до нея, протегна ръка към нея, опитвайки се да я утеши.- Гърбът ти – трябва да те закарам до кораба.
– Остави ме тук – каза отново Ленобия.- Заклех се никога да не обичам друг мъж и няма да го направя.
– Спази клетвата си, дъще, но живей. Живей живота, който той не е могъл да живее.
Ленобия започна да отказва и тогава меката муцуна на кобилата се спусна към нея, духна срещу пожълтялата ѝ коса и притисна лицето ѝ.
И през болката и отчаянието си Ленобия го усети – усети тревогата на кобилата, както и страха ѝ от разпространяващия се пожар.
– Усещам какво прави тя.- Ленобия вдигна слаба, трепереща ръка, за да погали коня.- Тя е притеснена и уплашена.
– Това е твоята дарба – твоята сродност. Те рядко се проявяват толкова скоро. Слушай ме, Ленобия. Нашата богиня Никс ти е дала този велик дар. Не отхвърляй него и утехата, а може би и щастието, което може да ти донесе.
Коне и щастие…
Вторият етаж на къщата до конюшнята се срути, а около тях каскадно се разхвърчаха искри, които подпалиха копринените завеси в къщата отсреща.
Страхът на кобилата скочи – и именно ужасът на коня накара Ленобия да се раздвижи.
– Мога да яздя – каза тя и позволи на Медуза да ѝ помогне да се изправи на крака, а после да я вдигне на седлото.
Медуза каза.
– Гърбът ти! Той… той е зле. Ще бъде болезнено, но щом се качим на кораба, ще мога да ти помогна да се излекуваш, макар че винаги ще носиш белезите от тази нощ.
Вампирът се качи на кобилата, насочи я към доковете и наведе глава. Докато галопираха към безопасността и тайната на новия живот, Ленобия затвори очи и си повтаряше:
– Ще те обичам до деня на смъртта си само теб, Мартин. Винаги само теб, заклевам се в това.