Мира Лин Кели – Докосване и движение – Книга 2 – част 19

Глава 18

Ава спеше неспокойно.
Събуждаше се с крайници, хвърлени в най-отдалечените краища на леглото, попаднала в плетеница от чаршафи и разхвърляни възглавници, половината и спално бельо беше на пода и поне един ъгъл на чаршаф се беше закачил за лакътя, глезена или ухото и.
Но събуждането със Сам беше различно. Различно от това да се събуди сама, различно от това да се събуди с някой друг, а по дяволите, дори беше различно от това да се събуди с него последния път, когато това се случи. Да се събудиш със Сам беше като да се събуди, увита в топло одеяло на задоволство и удовлетворение. Тя не търсеше нищо и не се опитваше да отблъсне никого, тя просто беше там. Спокойно сгушена в топлите прегръдки на ръцете, които никога не искаше да напусне.
Тя се съсредоточи върху стабилното издигане и спадане на гърдите му върху гърба ѝ. Равномерното биене на сърцето му. Свободното разтваряне на пръстите му по средата ѝ.
Сам също беше доволен. Спеше спокойно.
Не сънуваше кошмари, поне не такива, каквито сънуваше преди.
Такива, в които се мяташе в съня си. Стенеше. И се бореше с демоните, за които не искаше никой да знае, че са истински.
Тя си спомни нощта, в която откри с какво е живял.
Тримата бяха тичали из къщата ѝ през целия ден. Винаги играеха в нейната къща, защото Сам им беше казал, че баща му работи със странно работно време и спи много през деня. Поглеждайки назад, вероятно и двете бяха верни, особено ако странни часове означаваха много малко и често седмици или месеци между тях.
Но той ги беше предупредил да не идват при него, защото не искаше да събудят стареца му.
Форд се справяше по-лесно от Ава, която беше любопитна по природа и искаше да знае всичко за мъжа, за когото тайно планираше да се омъжи. Искаше да знае защо няма телефон и къде е майка му и кога ще се върне. И искаше да знае защо след като седмици наред беше в дома ѝ от сутрин до вечер, от време на време Сам изчезваше за няколко дни. Но всеки път, когато вземаше решение да провери нещата, стигаше чак до моста, където свършваше асфалтът и се вдигаше черният път, където гората вземаше връх и не се виждаше съвсем точно къщата на Сам отвъд завоя на пътя.
Мислеше си как ще се почувства, ако Сам ѝ се разсърди – ако има проблеми, защото е събудила баща му, когато е трябвало да помоли приятелите си да не идват – и спираше. Може би е знаела, че там се случва нещо повече. Може би просто е било толкова страшно.
Но онази нощ Сам беше оставил потника си в двора им. Нещо, което никога не правеше. Макар че беше дете, което обичаше да се забърква във всичко, винаги внимаваше за дрехите си. Вероятно защото нямаше толкова много, макар че тя се беше опитала да не го забележи.
Така че, макар да беше тъмно и да валеше и родителите ѝ да бяха казали, че Сам ще си го вземе, когато дойде на следващата сутрин, тя не искаше той да го няма. Не искаше да има проблеми или да се притеснява, че е изгубен. Затова изчака, докато се прибере, и се измъкна с потника на Сам, закопчан под червения дъждобран.
Стигна до моста и спря. Беше тъмно, но дърветата вече бяха започнали да пускат листата си и светлините на къщите просто се виждаха. Когато отвори прозореца на спалнята си за дъжда, тя беше водена от целта, но сега страхът ѝ пречеше да направи следващата стъпка.
Сам никога не е казвал, че баща му е зъл или лош, или че в дома му има нещо нередно. Но на някакво ниво тя трябваше да знае, че там има нещо повече от човек, който се нуждае от сън. И все пак, колкото и далеч да беше стигнала, тя нямаше да се откаже. Просто щеше да остави потника на предната му веранда, така че на сутринта да е там. Ако той има нужда от нея.
Една стъпка. Още една и още една.
После, над шума на реката и вятъра, който се провираше през дърветата, над дъжда, който удряше земята около нея, тя го чу.
Вик. Заплахи. Името на Сам и поредица от проклятия, които я накараха да стисне ръцете си в деветгодишен шок.
Това не можеше да е баща му.
Знаеше, че е трябвало да си тръгне. Че е била малко момиче и мъжът, който реве в нощта, не е бил прав. Той се клатушкаше от единия край на верандата до другия, препъваше се и размахваше ръце. Лицето му беше изкривено в дълбока неприязън, докато крещеше на Сам, сякаш знаеше, че е там, в бурята. Сякаш чакаше да се добере до него. Сякаш искаше да го нарани.
Ава беше почти на ръба на дърветата, където наводненият черен път минаваше отстрани на къщата. Може би Сам беше в беда заради потника си. Може би, ако се обърнеше към този човек…
Една студена ръка я хвана за китката и тя нададе ужасен вик. Но тогава Сам беше пред нея, дъждът бе разрошил косата му до челото, тениската му бе залепнала за тялото, което трепереше от студ и влага. Той се огледа през рамо, със страх в очите и разцепена устна, която не беше там, когато излезе от дома ѝ. Мъжът на верандата не беше спрял да тиражира. Той не знаеше, че са там.
Очите на Ава се напълниха със сълзи и тя разкопча дъждобрана си и с треперещи ръце предложи на Сам потника му.
– Ти остави това.
– Трябва да се прибереш у дома, Ава.
Тя погледна покрай него към мъжа, който приличаше повече на чудовище, отколкото на бащата на момчето пред нея. Сам навлече потника си, но все още трепереше.
– Хайде, ще те заведа.
– Ами ти? – Попита тя, защото той беше замръзнал навън.
Той поклати глава и я дръпна обратно по пътя, по който беше дошла. Каза ѝ, че ще се справи, но родителите ѝ ще се притеснят, ако видят, че я няма.
Беше прав. Но единственото, за което тя можеше да мисли, беше, че Сам се нуждае от помощ. Ако имаше сухо място, където да отиде, той щеше да е там. Ако къщата му беше в безопасност, щеше да влезе вътре.
– Добре, Сам. – И тогава тя беше тази, която го дърпаше, тичайки обратно към къщата си. Към най-безопасното, най-сухото и най-топлото място, на което можеше да го заведе.
Влезнаха през прозореца на спалнята ѝ и Ава изтича до гардероба за едно резервно одеяло. Сам продължаваше да гледа през прозореца, сякаш знаеше, че трябва да се върне, но Ава нямаше да му позволи.
– Трябва да вземем баща ми – каза му тя.
Той скочи, а очите му се стрелкаха тревожно наоколо.
– В никакъв случай. Не можеш. Той ще каже на полицаите и те ще ме отведат. А аз трябва да остана. Майка ми ще се върне за мен. Тя обеща. Просто трябваше да си стъпи на краката и тогава ще дойде. И ако не съм там… – Очите на Сам бяха толкова тъжни, че Ава сама започна да плаче. – Аз я чакам. Не можеш да кажеш на родителите си.
Ава се опита да възрази, защото беше сигурна, че родителите ѝ ще могат да помогнат на Сам и майка му. А ако не можеха да помогнат на майка му, тогава можеха да се погрижат за него. Можеха да го осиновят. Или не да го осиновят, защото това щеше да е странно, когато тя и Сам се оженят, но може би просто да го накарат да живее с тях завинаги. Само че Сам не искаше да слуша и макар да знаеше, че това е грешно, обеща да пази тайната му.
При едно условие.
– Ава, не мога да остана с теб в стаята ти.
Но тя само му махна с ръка и приседна до леглото си. Високият балдахин с накъдрени пердета и връзки и волани за прах, който скриваше тайната крепост, където държеше допълнителните си плюшени животни и пишеше в дневника си.
Повдигайки воланите, тя му показа пространството. Там вече имаше одеяло, върху което обичаше да лежи, а животните ѝ бяха избутани в краищата.
– Можеш да останеш тук.

***

Щом се отдаде на това – два орални и не беше сигурен колко гумички по-късно – сънят удари Сам силно. Беше изпаднал в сън, достигайки до забрава, която рядко намираше. И тогава се събуди в леглото на Ава, с нейното стегнато малко тяло, все още извито срещу него? Човече, беше хубаво. Наистина хубаво.
И той се носеше в това полубудно състояние на задоволство, мислейки си, че може би никога няма да стане, когато усети промяна в Ава. Лекото свиване на дъха ѝ, втвърдяването на мускулите ѝ.
Знаейки, че е будна, той я накара да се обърне по гръб, за да може да погледне лицето ѝ.
– Добро утро, красавице – каза той, като отметна няколко кичура тъмна коса от челото ѝ.
– Добро утро. – Тя се сгуши по-близо до него и телата им се срещнаха в интимна преса, която стана още по-интимна поради липсата на сексуални намерения.
Като прокара палеца си по малката вдлъбнатина в ъгъла на устата ѝ, той попита:
– За какво си мислеше?
– За първия път, когато преспа у нас.
Признанието го хвана неподготвен, но той предположи, че има смисъл, дори и да не му харесваше. Обгръщайки я по-силно с ръка, той поклати глава.
– Това беше много отдавна.
Тя въздъхна тихо, усмивката ѝ беше тъжна и изпълнена със съжаление.
– Трябваше да кажа на някого. Иска ми се да бях казала на някого.
По дяволите.
– Не прехвърляй това върху себе си. Не бих ти позволил.
Тя се подпря на лакътя си и когато той се свлече обратно на възглавницата, новостта от това, че тя го гледа отгоре, не се изгуби.
– Това е глупост, Сам. Ти беше на десет години. Дете. И понеже не казах на никого, ти остана в дом, в който те насилваха години наред, когато можеше да бъдеш в безопасност.
– Знаеш защо исках да остана. Това беше моят избор, не твоят. И освен това имах сигурно място. Винаги, когато станеше лошо, имах къде да отида. – Нямаше представа колко нощи е чакал да угасне осветлението, а после е чукал на прозореца на Ава и е пълзял под леглото ѝ. В повечето случаи гадният му баща го оставяше на мира, но когато пиеше, Сам беше станал доста добър в това да се измъкне. Имаше обаче моменти, в които не беше достатъчно добър. Понякога му се налагаше да разубеждава Ава да не отива при родителите си или да не се обажда сама в полицията, но винаги успяваше, защото алтернативата беше нещо, което не можеше да приеме.
Не можеше да рискува да бъде отведен някъде другаде.
В началото беше заради майка му. Тя беше това, което чакаше, причината да живее в мизерия, под заплаха от насилие, когато една дума щеше да е достатъчна, за да го измъкнат. Беше повярвал на майка си в онази последна сутрин, когато тя беше коленичила до него, а сълзите, които бяха изписали по посинялото ѝ лице, прошепнаха, че ще се върнат за него. Че го обича и че може да разчита на нея да дойде.
Но с годините причините да остане се промениха.
Мейърсови бяха отворили за него нещо повече от дома си. Те бяха отворили сърцата си. И го бяха обикнали почти толкова, колкото и той тях. След толкова години на оцеляване, на ходене на пръсти около единствения човек, който му беше останал, Сам би поел всяко наказание, би направил всяка жертва, за да защити семейството, което беше намерил от другата страна на моста.
Но в крайна сметка не му се наложи. Не знаеше какво го е направило, дали Ава или Форд, или родителите им просто са видели достатъчно, за да разберат, че той няма това, от което се нуждае. Но една вечер след вечерята в първи курс на гимназията те го бяха взели настрана, докато Ава и Форд миеха чиниите. Беше се уплашил до смърт, че господин Майерс е разбрал, че е останал в стаята на Ава, и щеше да си създаде погрешна представа, мислейки, че Сам се е възползвал от доверието им – но вместо това те го бяха поканили да остане при тях. Да вземе свободната стая в мазето.
Не му бяха посочили причини да го предложат. Не бяха споменали колко време прекарва там, нито какви ястия яде, нито как му стоят дрехите или как изглежда косата му. Просто му бяха казали, че мястото е свободно и че ще се радват да го приемат. И когато влезе в стаята, която щеше да бъде негова, намери рафта за книги, който господин Майерс му беше позволил да помогне да построи това лято. Госпожа Мейърс беше обвила раменете му и му беше казала колко много я е грижа за него. И когато затвориха вратата след себе си, той седна на леглото и се разплака.
Само че сега, когато лежеше в леглото с дъщеря им, тя беше тази, чиито сълзи изтичаха от ъгълчетата на големите ѝ кафяви очи. И това го убиваше, защото тези сълзи бяха за него. Защото все още, след всичките тези години, тя изпитваше вина за бездействието си, а истината беше, че тя беше тази, която го спаси. По хиляди различни начини беше спасила живота му.
Направи единственото нещо, за което се сети, единственото нещо, което никога не беше успял да направи, когато тя плачеше за него преди, и я целуна. Дълго и бавно, нежно и с всичко, което можеше да даде.

Назад към част 18                                                              Напред към част 20

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!