Глава 11
Със Снъгълс минахме покрай очите и скочихме към предната част на медицинската палатка, където медиците бяха натоварили Коб и Бабчето на носилки. Нед и Артуро застанаха в подножието на една от носилката, а Кел и Уиноу – начело на носилката. Веднага изпратих Снъгълс обратно при Бумслъгър в моя кораб.
– Какво става? – Попитах Аланик.
– Започнахме да ги пренасяме до кораба – каза Уиноу, посочвайки мястото, където транспортната совалка чакаше долу при водата. – Но когато ги отдалечихме от палатката, те започнаха да се влошават.
– Какво имате предвид? – Попитах.
– Кръвното налягане спадна – каза Кел. – Сърдечният ритъм стана неравномерен. Странното е, че това се случи и с двамата по едно и също време.
– Защо се случи това? – Попитах.
– Не мога да го обясня – каза Кел. – Още по-странното е, че те се стабилизираха веднага след като ги върнахме тук.
– Сякаш не искат да са далеч оттук – каза Уиноу. – Искахме първо да ги натоварим в кораба, за да не ги блъскаме при хиперскока…
– Ако състоянието им е свързано с това място, тогава определено не можем да ги прехвърлим – казах аз. – Но защо е важно, да са тук?
– Твоето предположение е също толкова добро, колкото и моето – каза Уиноу. – Но моята професионална преценка е, че не преместваме пациента, ако преместването променя състоянието му към по-лошо.
– Можете ли да ги лекувате тук?
Уиноу кимна.
– Може да се наложи да се приберем вкъщи за някакво оборудване. Но за момента можем да им осигурим комфорт.
– Благодаря ви – казах аз.
Артуро пристъпи до мен.
– Какво според теб се случва? – Попита той.
– Не знам – казах аз. Вмъкнах се в нищото, ослушвах се, но единственият сайтоник, който усещах наблизо, беше Аланик. – Изглежда, че силите на Бабчето все още не се излъчват. Но я чух в нищото.
– Наистина? – Попита Аланик.
– Да. Чакай. Нека…
Съсредоточих се, връщайки се към въображаемия океан от медитацията. Вместо да се фокусирам върху фрагментите – които сега осъзнавах, че се раздробяват всеки път, когато докосна нищото – се вслушах, опитвайки се да я чуя отново.
„Бабче“?
Няма отговор. Опитах се да се отдръпна по-далеч, слушайки по-отблизо…
И тогава отново усетих текстурата, странното усещане за неравности, стотици от тях – може би хиляди – навсякъде по острова и около него. В един момент с Аланик бяхме сами, а след това имаше толкова много от тях.
Какво бяха те?
Разтърсих се, като пуснах връзката си в нищото.
– Чувстваш ли това? – Попитах Аланик. – Тези… странни хребети?
– Не – каза Аланик. – И не чувам Бабчето. Сигурен ли си, че е била тя?
Бях сигурен. Ако тази Бабче нямаше сили, но друга Бабче ми говореше от нищото, това означаваше ли, че тя е изгубена там като Спенса по някакъв начин? Предполагах, че тялото на Спенса е отишло с нея, когато е напуснала, но не бях питал, а може би тя дори нямаше да знае.
Джуно най-накрая ме настигна, дискът му се носеше към нас от скалата.
– Джуно – извиках му аз. – Знаеш ли нещо за ходещите по сенките, които проектират духовете си в нищото без телата си?
– Душата се състои от тяло и ум – каза Джуно. – Умът ти влиза в нищото всеки път, когато взаимодействаш с него. Тялото ти го последва само когато направиш хиперскок.
– Разбира се – казах аз. – Но може ли умът да се окаже заклещен в нищото, без тялото да го последва?
– Не съм чел да се е случвало – каза Джуно. – Не и във всички книги с предания.
– Това така или иначе не би обяснило това – каза Аланик. – Когато умът ти отиде в негативната сфера, тялото ти остава и продължава да резонира сайтонично. В противен случай щяхме да престанем да се усещаме взаимно всеки път, когато общуваме чрез негативната сфера. Защо тялото ти би спряло да резонира, ако умът ти е заседнал?
– Не знам – казах аз. – Но се чудя дали това има нещо общо с гласовете, които Бабчето чуваше, преди да направи хиперскок. – Гласовете, които чувах сега. Мамка му, не исках да изпадам в мистериозна кома. – Нещо се е объркало при скока и все още е възможно тя да е заседнала по някакъв начин. – Макар че не знаех защо щеше да спре да ми говори. Каза, че й е било трудно по някакъв начин…
– Джуно – казах аз. – Можеш ли да ми покажеш мястото, където Коб и Бабчето за първи път са преминали през нищото?
– Разбира се – каза Джуно. – Намериха ги в Нора, която някога е принадлежала на нашите майстори на ходенето със сенки. Сега тя е нашата библиотека, домът на нашите предания.
В библиотека? Това изглеждаше… неподходящо. Но все пак…
– Бих искал да го видя – казах аз. – Аланик, ще дойдеш ли с нас?
– Разбира се – каза Аланик. Изглеждаше объркана защо искам да я видя, но не спореше.
– Еф Ем каза, че тази вечер ще лагеруваме на плажа – каза Нед. – Защото няма китни сгради, които да са достатъчно големи, за да поберат всички ни. Ще отидем да видим как да разположим лагера.
Небето бързо потъмняваше сега, когато и последната частица от слънцето беше приключила залеза си. Хоризонтът над океана беше станал розов, но над скалите можех да различа първите звезди.
– Благодаря – казах на Нед и последвах Джуно, който поведе мен и Аланик към библиотеката.
За разлика от издигнатите дупки на останалите обитатели на Извор на мечтите, библиотеката беше разположена в нещо като кратер, дълбоко под пясъчниковата скала. Спуснахме се по миниатюрни стълби, а двамата с Аланик притиснахме ръце към пясъчниковите стени, опирайки краката си на три-четири стъпала наведнъж, използвайки ги по-скоро за сцепление, отколкото като стълби. Докато се движехме, усещах как сайтоничен резонанс, който бях открил по-рано, се засилва. Бяхме се насочили към нещо важно.
Спускахме се достатъчно надолу, така че ако вълните заобикаляха дотук, със сигурност щяха да запълнят басейна. Но сигурно никога няма да стигнат до тази част на острова, щом библиотеката е останала непокътната толкова дълго време.
Трябваше да пропълзим през богато украсената сводеста врата след Джуно, но самата библиотека беше висока няколко нива, което позволи на Аланик и на мен да застанем с метър свободно пространство. Стаята беше пълна с маси, високи едва над глезените, и аз внимавах къде стъпвам, за да не наруша някоя от възглавниците, разположени около тях, или количките, покрити с книги и свитъци.
По протежение на три от стените имаше рафтове, покрити с книги, всички по-малки от дланта ми. По стените се изкачваха стълби, които бяха окичени с оградени пътеки за разглеждане на редиците от рафтове, макар че няколко от каменните платформи за акливия също чакаха на входа на стаята, за да осигурят лесен достъп.
Четвъртата стена обаче привлече вниманието ми.
Това беше каменна стена, гладка и полирана, с редове и редици от линии, издълбани в нея в странен, почти технологичен дизайн. Стената излъчваше сила, която безспорно беше сайтонична, и нещо в нея ми беше познато.
– Това е мястото, където ги намерихте? – Попитах Джуно.
– Да – каза Джуно, като се носеше на платформата си. – Там, до кутията със свитъци. Появиха се да лежат един до друг върху някакви маси.
Аланик си проправи път през стаята и разгледа стената, която се простираше чак до сравнително високия таван. Тя притисна ръка към линиите на стената.
– Никога не съм виждала подобно нещо – каза тя.
Аз също не бях виждал, но се кълна, че съм чувал за подобна стена.
О, по дяволите.
Сега си спомних къде.
– Аланик, отдръпни се от стената – казах аз.
Тя ме погледна през рамо, сякаш бях луд, но направи каквото поисках, проправяйки си път покрай редиците маси, отрупани с книги.
– Какво е това? – Попита тя.
– Мисля, че… мисля, че е портал – казах аз. – Вход Към Никъде. Спенса ми каза, че има такъв в пещерите на Метален рой. Каза, че трябва да го потърсим – но че трябва да сме внимателни, защото някой сайтоник може да падне през него и да се заклещи там като нея. – Имахме екипи, които я търсеха, но не съм чувал дали са намерили нещо.
Аланик изведнъж изглеждаше разтревожен.
– Какво означава това? – Попита тя. – Ако Бабчето е скочила с хиперскок, не би трябвало да й се налага да използва физически портал. На кораба на Върховенството не е имало такъв.
– Не знам какво означава това – казах аз. – Но Бабчето е чула гласове, които са я молили за помощ, преди да скочи, нали? И аз също ги чувах.
Аланик ме изгледа с присвити очи.
– Гласове от негативната сфера?
– Може би – казах аз. Съсредоточих се, като отново се заслушах в тях. – Джуно, ти каза, че това е била Нората, в която е живял твоят майстор сайтоник. Какво се е случило с тях?
– Те се срещнаха на голяма среща на върха, за да съберат огромното знание за нашия народ – каза Джуно. – По време на срещата те просто изчезнаха, оставяйки след себе си само тези странни символи. – Той направи жест към стената. – Отвъд това не знаем, тъй като не е останал никой, който да запише историята.
Нямаше да има, ако всички бяха изчезнали наведнъж. Моят народ беше изгубил знанията си по същия начин. След катастрофата на флота на „Дръзки“ първата заличаваща бомба, хвърлена от Върховенството, беше убила всички офицери, целия команден състав – всички, които знаеха какво се е случило и защо. Бяхме оставени да си измисляме собствени истории за Креляните.
Благодарение на Спенса обаче имах предположение какво може да се е случило.
– Оставили са тази стена – казах аз – защото срещата на върха е била тук? В тази стая?
– Да – каза Джуно. – Този град е бил наша столица в продължение на векове, така че е бил естествено място за среща.
– Ако са решили да изпробват знанията си – казах аз, – може да са разбрали как да създадат този портал в нищото и след това да са попаднали в капана му.
– Ако това е така – каза Джуно – опасявам се, че е трябвало да умрат преди много години.
Това беше вярно, но аз бях чул нещо в нищото. Съсредоточих се върху портала. В момента не можех да чуя гласовете – нито на Бабчето, нито на останалите.
Бяха поискали помощ. Бабчето ги беше чула – беше прекарала толкова години в капана на Метален рой, слушайки звездите. Ако някой можеше да усъвършенства уменията си да открива сигнали в нищото, които никой друг не можеше да чуе, това беше тя.
– Спенса ли ти каза как да го отвориш? – Попита Аланик.
– Не – казах аз. – А и не успях да се свържа с нея през последните няколко дни, така че не мога да я попитам. – Обърнах се към Джуно. – Има ли легенди за това, което се е случило със сайтониката? – Ако в тях имаше някаква истина, можеше да има някаква подсказка как да стигнем до китценските сайтоници – и до Бабчето, която се беше изгубила, преследвайки ги.
– О, много – каза Джуно. – Повечето от тях са детски приказки. Моята любима е за група космически пирати, които летели в небето на гърба на огромна костенурка.
– Космически пирати са ви откраднали сайтониката?
– Почти сигурно не – каза Джуно. – Казах, че е любимата ми, а не най-точната.
– Кое според теб е най-точното? – Попитах.
– Невъзможно е да се каже със сигурност, разбира се – каза Джуно. – Но аз винаги съм се доверявала на теориите на Ито, който написа, че…
– Джорген! – Гласът на Артуро се чу от ръчното радио, закачено на колана ми.
– Да? – Отговорих.
– Транспортен кораб на Върховенството – каза Артуро. – Има изтребители, които се насочват насам.
По дяволите. Върховенството. Надявах се да не са чули сигнала на Каури и да не са разбрали, че сме тук.
Явно съм грешал.
– Трябва да тръгваме – казах на Аланик.
– Ако смяташ да използваш новите си умения срещу врага – каза Джуно – може би бих могъл да те придружа.
Не знаех дали съм готов за това, но един китцен нямаше да заеме много място в кабината ми. Дори по-малко от охлювите, макар че се надявах да не иска да се гушка толкова близо.
– Добре – казах аз. Извиках Снъгълс и той мигновено се появи на рамото ми с Бумслъгър на буксир, защото изглежда вече не можеше да отиде никъде без него.
Сложих едната си ръка на рамото на Аланик, а другата – на платформата на Джуно и помолих Снъгълс да хиперскочи с всички ни до плажа.
Назад към част 11 Напред към част 13
