Епилог
Дориан
Ще изтръгна проклетите врати.
Не мога да понасям това. Не мога да понасям да чувам болката ѝ. И макар вече да не я усещам, тя прониква в мен до дъното, прониквайки в тъканите и костите. Звукът от нейните писъци… Трябва да направя нещо. Трябва да спра страданието ѝ.
– Майната му на това, влизам – изръмжавам и се насочвам към двойната врата. Александър ме спира, преди да се доближа до тях на по-малко от метър, и ме обгръща с дебелите си ръце.
– О, не, не. Трябва да ги оставиш да си свършат работата, Ди.
– Тяхната работа? Те я измъчват! Не чуваш ли страданията ѝ?
Той почти ме вдига от краката ми и ме отнася, като на практика ме избутва от мястото, където любимата ми крещи в агония.
– Да? А да нахлуеш там може сериозно да застраши живота ѝ. Знаеш, че няма да можеш да издържиш да я видиш в това състояние. Така че престани да бъдеш прекалено чувствителен козел и седни, докато те извикат.
Юмруците ми се стягат от двете ми страни и всеки мускул в тялото ми се напряга от сляпа ярост.
– Аз съм. Не съм. Пришълец.
Александър свива рамене, преди да сгъне тялото си на стола, без да се стресне от темперамента ми, който би накарал повечето мъже да онемеят от ужас. Всъщност Алекс е един от малкото хора, които не се страхуват от мен. Е… ужасен е силна дума. Нека да изберем „уплашен“. Не че това е целта ми. Но като Тъмния крал трябва да поддържам определено ниво на уважение и, да, на страх, за да не ме възприемат другите като послушен. Но като се има предвид, че Александър е мой свекър, както и най-добър приятел, хвърлянето на картата на краля просто не върви с него.
С примирителна въздишка сядам до него, като забивам глава в ръцете си от разочарование… и ужас. Минаха часове. Часове, в които слушах болката на Габриела. Нещо трябва да не е наред. О, Боже… не мога да я загубя. Не мога да живея без нея.
– Тя ще се оправи – казва Алекс и поставя ръка на рамото ми. – Морган е там и държи ръката ѝ. И ако нещо не е наред, Ларс ще се погрижи онези лекари от Светлина да направят всичко възможно. Имай вяра, братко. Твоята кралица ще се оправи.
– Но защо това изглежда толкова… болезнено? – Не пропускам пропукването в гласа си и не ми пука. – Искам да кажа, че актът на изтръгване на дете от утробата е порочен и без това. Но не могат ли да облекчат страданието ѝ?
– Тя е твърде силна, а тялото ѝ се опитва да се възстанови, точно когато го отварят… – Какво? Свивам се, по тялото ми преминава тръпка. – и тя изгаря направо лекарствата. Но тази млада жена там… е дете на майка си. Тя е боец. Тя ще се справи.
Издишам и се облягам назад в седалката, като се успокоявам малко от думите на Алекс. Габриела е боец. Тя се бори за мен. Тя се бори за Нико. А сега е там и се бори за нашето дете.
От другата страна на двойните врати цари тишина. Тишина, която ми казва, че нещо се е случило. Скачам на крака, готов да се втурна през вратите, когато Морган излиза, облечена в огромни, светлосини престилки. Лицето ѝ е изморено от това, че часове наред седи до най-добрата си приятелка и се опитва да ѝ даде успокояващи думи на насърчение. Но точно сега тя изглежда повалена.
Проявявам се точно пред нея, което я кара да изкрещи от изненада.
– По дяволите, Дориан! – Изкрещява тя и ме удря по ръката.
– Има ли някакви новини? Как е тя? Какво се е случило? – Когато Морган не отговаря веднага, хващам тънките ѝ рамене, като внимавам да не стискам прекалено силно. Притеснен съм, но знам, че Ларс ще ми отнесе главата, ако случайно ѝ навредя – крал или не.
– Тя е добре – усмихва се Морган. – Влез и я виж. Сега разбери, че нямах време да и оправя прическата или грима, така че не ми се сърди…
Вече съм тръгнал.
Влизам в родилната зала на болницата точно навреме, за да чуя за първи път плача на новороденото си бебе. Габриела се усмихва, лицето ѝ, покрито с пот, е по-сияйно от всякога, докато взема в ръце гърчещото се вързопче. Правя крачка напред на разтреперани колене и най-накрая поглеждам към истинската, непорочна красота – толкова рядка и чудна, че гърдите ми се свиват и разширяват от преливащите емоции. Дишам, докато тя преминава през мен, разпръсквайки безкраен поток от радост във вените ми.
В този миг нещо в мен се променя, запълвайки и последното парченце празнота, което болеше в безпомощно състояние. И усещам как тъмното ми сърце се пречупва на две, но бие по-диво – по-жизнено – от всякога.
Може и да съм живял живот след живот, но никога не съм знаел какво означава да си жив до тази секунда. Сега моето новосъздадено сърце бие за тях.
