Джанин Фрост – Един гроб завинаги ЧАСТ 35

Глава 34

– Не – каза Боунс, щом влязох през вратата. Той вече не беше на дивана, а се разхождаше до входа и очите му проблясваха в зелено.
Най-малката усмивка дръпна устата ми. Предполагам, че Боунс е решил да нанесе превантивен удар.
– Какво не?
– Не, няма да се разменяш за тях – отвърна той и се запъти към мен. – Познавам те твърде добре и макар да се отвращавам от мисълта да оставя Франсин и Лиза да умрат, ако трябва да избирам между теб и тях, то това си ти.
Не отговорих нищо на това, а само обиколих къщата и започнах да дърпам завесите. Боунс беше заключил емоциите си зад желязна стена, но от трептенето на сила във въздуха личеше, че е готов да се бори с мен със зъби и нокти.
Това беше добре. Не очаквах нищо по-малко от мъжа, в когото се бях влюбила. След като всички завеси бяха затворени срещу всякакви призрачни любопитни погледи, взех химикалка от кухнята и започнах да пиша върху най-близкия лист хартия, който намерих, а именно касова бележка от магазин за хранителни стоки.
„Крамер сигурно слуша, продължавай да спориш.“
Смехът му беше кратък и без чувство за хумор.
– Няма проблеми с това, любима, защото не се случва.
– Това толкова прилича на теб, че се опитваш да ми казваш какво да правя – казах аз, докато пишех, че „Крамер не иска размяна, а се опитва да излезе и да се бие сам с мене тази вечер.“
– Мислиш ли, че ще те допусна до този призрак, когато той ще има плътта, от която се нуждае за заявеното си намерение да те изнасили, а след това да те изгори жива? – Изръмжа той. – Дори и да не те обичах, не бих позволил това да се случи.
Нямах повече място на касовата бележка, затова намерих книга с меки корици, която някой беше оставил на острова в кухнята, и откъснах няколко от по-празните начални и крайни страници.
„При мен плътта му ще бъде негова слабост, а не сила.“
– Мога да се грижа за себе си – казах на висок глас, точно както Крамер би очаквал от мен. – И ти няма да ми заповядваш.
– Толкова ли си глупава, че предпочиташ да умреш, вместо да слушаш разума?
Гняв и разочарование струяха около мен от аурата му, но въпреки че думите му бяха студени, той прочете страницата, която му подадох. Ако наистина имаше предвид това, което казва, нямаше да се притеснява.
„Отиди в апартамента на Елизабет. Кажи и, че Сара ще ме посрещне на входа на Грандвю Парк в Сиукс Сити по здрач. Тя може да ни проследи оттам, след което да ти каже къде ще бъдем аз и Крамер. Аз ще го задържа достатъчно дълго, за да стигнеш дотам. След това ще го заведем до капана. Същият план като преди, само че аз ще ви заведа при него, вместо жените да го доведат при нас.“
Крамер си мислеше, че ще стана жертва на гордостта си и така ще се съглася да се изправя срещу него сама, но при положение, че други два невинни живота бяха изложени на риск, исках подкрепление. Той нямаше да се бие честно, а аз нямах намерение да бъда единствената, която играе по правилата.
– Има твърде голям риск, което щеше да видиш, ако не беше заслепена от собствената си арогантност – каза сурово Боунс.
Не знаех дали това беше негова постъпка, или мой неуспех да се изкажа по аргументите си, затова написах отговора си на обвинението.
„Крамер не последва Елизабет до Пик. Той последва моя сигнал и ни намери. Тя е експерт в това да го избягва. Това ще проработи.“
Изрекох на глас:
– Арогантна? Ти си такъв, тъй като изглежда смяташ, че можеш да вземаш всичките ми решения вместо мен! Аз не съм дете, Боунс. Не можеш да ми казваш какво да правя и да очакваш просто да се подчинявам.
„Трябваше да те оставя да излезеш сам, когато те предизвикаха на дуел – написах и го погледнах, след като приключих. Беше по-трудно от ада, но го направих.“
Той измърмори проклятие, докато прокарваше ръка през косата си.
– Това не е същото.
Писалката ми пробяга по страницата. „Да, това е. И точно както Грегор не би спрял, ако откажеш предизвикателството му, Крамер също няма да спре. Той никога не се колебае, щом си избере мишена, а никой не може да се крие от мъртвите завинаги! Ами ако ме нападне, докато се бия с друг вампир? Ще бъда в по-голяма опасност, ако НЕ отида.“
– Не за първи път се изправям пред смъртта и не възнамерявам да е за последен – казах аз, повтаряйки същите думи, които ми беше казал преди да се бие в онзи съдбовен дуел. – Избрах да живея опасен живот, но такава съм и това няма да се промени, дори и никога да не се бяхме срещнали.
Едва доловима усмивка докосна устата му, въпреки че аурата му се надигна с опасни импулси на енергия, предизвикана от емоции.
– Нисък удар, Котенце.
Задържах погледа му със собствената си слаба усмивка.
– Някой някога ме научи да приемам всеки евтин удар и всеки слаб удар в борбата.
Погледът му беше толкова интензивен, че наполовина се зачудих дали по някакъв начин не вижда в съзнанието ми. Това би било полезно. Тогава би разбрал, че това не е моята гордост. Това е моят опит. Не бях като всички останали жени, които Крамер беше измъчвал през вековете. Нито една архаична система от закони не беше срещу мен, не бях изоставена от приятелите и семейството си и може би бях от плът и кръв, но не бях човек. Точно както инквизиторът не беше човек от много, много отдавна. С мен Крамер най-накрая щеше да се нахвърли върху някой, който е по-голям от него.
Крамер ме беше виждал само да бягам преди. Никога не ме беше виждал да се изправям и да се бия. Тази вечер щях да му покажа защо светът на немъртвите ме нарича Червения жътвар.
Боунс изведнъж ме сграбчи, а устата му се заби в моята в целувка, толкова жестока, че усетих вкуса на кръвта, когато вдигна глава. Но това не ме притесняваше. Облизах кръвта от устните си с глад, който съответстваше на огъня в погледа му, исках да го хвърля на пода и да го взема с достатъчно грубост, за да оставя пукнатини в дървото. – Обичам те – изрекох, като придърпах главата му надолу за още една жестока целувка.
Той натисна устата ми надолу към шията си, като почти заби кътниците ми в кожата му с начина, по който се притисна към мен. Приех безмълвното му искане и захапах, като пих дълбоко, когато кръвта му дойде, без да стена от блаженство, защото не знаех колко внимателно може да слуша Крамер. Ръцете му ме обхождаха със силна, притежателна ласка, докато пиех, поглъщайки сила и храна от тази опияняваща течност. Когато пурпурната струя се забави до струйка въпреки всмукването ми и желанието на Боунс да ми я излее, спрях, облизвайки шията му, за да се освободи от всички останали следи. Чувствах се тежка и пълна, сетивата ми бръмчаха от излишъка на пиршеството ми. Обикновено пиех около половината от това количество, когато се хранех от него, но знаех защо искаше да го изцедя. Той можеше да се напълни отново, но щом го нямаше, аз не можех.
Той обгърна лицето ми, когато се отдръпнах, взирайки се в очите ми, докато сваляше щитовете си и оставяше аурата си да ме залее, преплитайки се с емоциите ми, докато не можех да определя къде свършват моите чувства и къде започват неговите. От разочарованието, любовта, похотта и притеснението, които се изливаха от него, предположих, че иска да прави любов с мен, докато никой от нас не може да мисли… а след това да ме завърже и да стовари върху мен тежки камъни до изгрева на слънцето. Интензивността на всички тези чувства ми подсказа, че последното нещо, което искаше да направи, беше това, което направи след това.
– Няма да стоя тук и да слушам повече нелепите ти представи – каза той, а в тона му имаше само студенина. – Искаш да провалиш живота си? Добре, но ще го направиш без мен. Свърших с теб.
Ако не бях обвързана толкова дълбоко с емоциите му, чувайки това, щях да се съкруша. Но аз се усмихнах, стиснах ръцете му и усетих как сърцето ми прелива. Той отвърна на стискането, преди да ги поднесе към устните си и да ги целуне беззвучно, пламенно.
След това ме пусна, обърна се и излезе, затръшвайки задната врата след себе си.
Иън влезе в къщата веднага след като Боунс се изнесе. Крамер сигурно не е бил единственият, който е слушал отвън. Той ме погледна, повдигна вежди, после взе една от страниците с набързо надрасканите ми думи и я прочете.
– Тъй като ти и Криспин вече сте приключили, а аз имам няколко часа за убиване, какво ще кажеш за малко секс? – Попита той с тежка усмивка.
– Захапи ме – въздъхнах аз и прибрах страниците.
Той ми намигна.
– Разбира се. Второто ми най-любимо нещо, което правя в леглото.
Не отговорих на това, защото знаех, че Иън не говори сериозно. Беше прочел достатъчно, за да разбере, че раздялата ни е инсценирана, но вярвам, че Иън не пропуска възможност да се държи като глупак. След това по стълбището слезе Спейд. Предпазливото му изражение, докато ме гледаше, говореше, че не е наясно, че това, което е чул, е било инсценировка. Преди това беше станал свидетел на истинска раздяла между мен и Боунс и по-късно трябваше да вразуми и двама ни, така че сигурно си е помислил: „Дрън-дрън, не пак така.“
Подадох му страниците и му направих знак с вдигнат палец. След няколко кратки мига намръщената му физиономия се разсея, заменена от смъртоносна загриженост, когато ме погледна нагоре. След това взе химикалката и написа четири думи на мястото, оставено на страницата.
„Аз също си тръгвам.“
Не казах нищо. След онова, което Сара беше направила на Денис, нито един аргумент, който изказах, устен или друг, нямаше да го разубеди.

Назад към част 34                                                                  Напред към част 36

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!