Глава 20
Парчета от нищото се разкъсаха и се взривиха навън към близките самолетоносачи Върховенството. По дяволите, имаше още такива. Беше някак удовлетворяващо, като виждах колко голяма сила смяташе, че трябва да впрегне Уинзик, за да ни свали.
Но той все още не го беше направил. Хипероръжията, за които не знаех, че имаме, изригнаха от повърхностите на платформите, разкъсвайки вражеските кораби. Корабите се рояха под нас, съсредоточени предимно над остров Извор на мечтите. Те не бяха нищо повече от точки, но през нищото усещах съзнанието на пилотите – УрДейл, китцен и човек – всички се биеха заедно.
Бяхме доста високо, може би дори извън атмосферата, така че много от вражеските кораби бяха извън обсега на действие. Не ми се струваше, че трябва да преместим цялата планета на каприз, макар че мамка му, трябваше ли да я преместим по-далеч? Какво щяха да направят една на друга две толкова големи планети?
„Джорген“ – каза Аланик. – „Какво си…“
„Доведохме компания“ – казах й аз. – „Всички“.
„Очевидно“ – отвърна тя.
Погледът ми към планетата долу започна да се променя и осъзнах, че платформата се отдалечава от Метален рой.
– Родж – казах – движим ли се?
– О, по дяволите – каза Родж. – Това ли прави тази навигационна система?
Родж се обади на останалите инженери и няколко от тях се присъединиха към него на панела.
– Тук – каза той. – Това са навигационни контролни уреди като тези на платформата Прайм, но тъй като няма двигателни системи, така и не можах да разбера за какво служат. Но сега – мисля, че тези входове тук са за координати, а след това системата казва на хиперспусъците къде да отидат.
– Досадник! – Каза Каури по радиото. – Не знам какво става там горе, но нашата власт по приливите и отливите би искала да знаеш, че твоята планета ще дръпне нашите океани, събирайки цялата вода от тази страна, предизвиквайки още по-страшна вълна, която ще погълне нашите острови. Чакайте – о, те казват, че това ще стане, ако една от нашите планети не разкъса първо другата.
– Прави са – каза Родж. – Но би трябвало вече да се е случило. – Той сканира мониторите, търсейки нещо. – Не знам защо не се е случило, но най-доброто ми предположение е, че самата планета има някакъв гравитационен кондензатор – почти като че ли е била предназначена за пътуваща космическа станция, така че има системи за неутрализиране на гравитационните сили за околните тела.
– Планетата – казах аз – има гравитационни капсули?
– Да – каза Родж и поклати глава. – Очевидно има.
– Отрицателно, Каури – казах по радиото. – Метален рой разполага със системи, които предотвратяват повредите на Евършор.
– Ако е така, те не работят перфектно – каза Каури. – Органът за управление на приливите и отливите наблюдава покачване на водата, макар и не толкова силно, колкото биха очаквали.
– Твърде близо сме – каза Родж. – Гравитационните капсули имат граници, а работата им с такава сила трябва бързо да изчерпва източника им на енергия. Трябва да преместим планетата по-далеч.
– Да го направим – казах аз. – Преди това обаче можеш ли да изпратиш платформите до островите Китцен, за да ги защитят?.
– Трябва да намеря координатите – каза Родж и почука по конзолата си, използвайки сензорите на платформите, за да определи координатите на различните острови.
– Каури – казах аз. – Вашият орган по приливите и отливите знае ли колко далече трябва да е Метален Рой, за да ви предпази?
– В момента разработват някои координати – каза Каури.
– Добре – каза Родж. – Започваме.
Платформите около нас започнаха да се движат, тази скачаше към този остров, онази към друг, хипероръжията стреляха по корабите на Върховенството , попаднали във въздуха над островите. Не бяхме изпратили силите си толкова надалеч, за да не попаднат в обсега на взривовете.
– Не можем да преместим всички – казах аз. – Не искаме да оставим Метален рой изложен на опасност. Но нека разтоварим колкото можем и след това ще инструктирам охлювите да преместят планетата отново.
– Тук е командир Улан – каза глас по радиото на платформата. – Какво, по дяволите, се случва там?
О, звезди. Не можех да обясня това, не и сега.
– Защитен протокол за защита на планетата Китцен, сър – казах аз. – Ще ви дам пълен отчет, когато последователността приключи.
– Наричате това протокол? – Каза Улан.
Бях разтеглил определението на думата, това беше сигурно.
Родж посегна и намали звука на радиото.
– Гериг, помогни ми да въведа тези – каза той и един от другите инженери пристъпи до него, като помогна на Родж да въведе още координати в системата.
– Досадник – каза Каури. – Приливната служба казва, че нивото на водата продължава да се покачва. Дори и да преместите планетата, това ще предизвика приливна вълна, която ще удари Извор на мечтите. Изпратили са предупреждение до града всички да се приберат на високо. Същото правят и другите близки острови.
Преместването на всички на високи места щеше да ги превърне в лесна мишена за Върховенството, но ако така или иначе трябваше да се удавят, какъв избор имаха?
– Ще изпратя хората си на земята да помогнат – казах на Каури, а после превключих на канала на медиците. – Куна, Зинг – казах аз. – Идва приливна вълна. Влезте в града и помогнете на китцените да стигнат до високите места.
– Приемам, Досадник – каза Зинг.
Обърнах се към Джуно.
– Ще бъдат ли скалите достатъчно високи, за да защитят библиотеката?
– Тя стои от векове – каза Джуно – а ние и преди сме се сблъсквали с цунами.
Това може да е по-голямо. Това зависеше от сили, които не разбирах напълно.
– Кел и Уинноу – казах по радиото – следете водата. Ако изглежда, че ще бъдете претоварени, ще ви измъкнем всички с хипердвигател.
– Прието – отново каза Зинг.
– Работя по въпроса – казах аз. – Увери се, че хората ти все още са се насочили към високите места. – Обърнах се към Родж. – Трябва да се движим бързо, за да не се влоши тази вълна.
– Имаме платформи, които се движат към островите, които са атакувани. Щитът все още функционира. Готови сме, когато и вие.
Обърнах се към Фейн, изразявайки отново нуждата ни от помощта на охлювите, като му показах изображение на разкъсващите се една друга планети и приблизително колко далеч бих искал да придвижат Метален Рой.
– Върви – изтръби Фейн.
– Върви – съгласих се аз.
И в един миг минахме под разсеяните очи и се загледахме в Евършор, който беше много по-малък, отколкото беше. До мен Родж затвори очи.
– Каури – казах аз – това достатъчно далеч ли е?
– Те наблюдават нивото на прилива – каза Каури. – Казват, че биха искали да бъдат предварително уведомени, преди вашата планета да реши да ни посети отново.
– Кажете им, че следващия път ще се обадим първо – казах аз. – И ме уведомете, ако трябва да се преместим отново. Можем да продължим да опитваме, докато не се справим.
„Джорген“ – каза Аланик – „тук долу може да ни е необходима помощ“.
Разширих сетивата си навън, като обхванах цялото бойно поле. Нашите хора се биеха, но бяха уплашени. Появата на Метален Рой и разпръснатите платформи едновременно ги окуражаваха и объркваха. Артуро вършеше добра работа с нашите хора, но голяма част от урдаилите и китцените не можеха да го разберат, а и им липсваше нашата организация и дисциплина. Те се бореха.
Усещах как китцените сайтоници, владеещи умствени остриета, хиперскачат с корабите си на по-добри позиции. Усещах радостта им, че се събират отново със своите роднини, и ужаса им, че този ден може да е последен за техния дом. Долу на планетата усещах как китценските цивилни се сгушват, уплашени. И един ум, който слушаше внимателно, с възторжено внимание и доста объркване.
Това ли беше…
„Коб“? – Попитах аз.
„Синко“ – каза той – „не знам какво си направил там горе, но в името на Северната звезда не спирай сега“.
Затворих очи. Наоколо имаше хора, които се биеха и умираха заради мен. Бях работил толкова упорито, за да намеря Коб, но сега осъзнах, че се страхувам да го намеря, страхувам се какво ще си помисли за това, което бяхме направили.
Всичко това, всички ресурси, които бяхме изразходвали, преместването на разсичащата се планета, беше за моя сметка…
„Ти КАКВО“? – каза Коб.
О. Той ме чу. По дяволите.
„Сър, ние…“
„Няма значение“ – каза Коб. – „Фокус. Трябва да спечелите битката“.
Чувствах, че трябва да спра и да дам пълен доклад, да разбера какви са заповедите на командира ми. Но бях сигурен, че той ми е дал заповед, така че…
Там, до контролния панел, Родж си играеше с радиостанцията, намирайки канала на ескадра. Разбрахме, че го е намерил, когато Артуро изруга гръмогласно.
– Това ли е Метален рой там горе?
– Да, това е – каза Родж. – Ако не можехме да ви върнем у дома, мислехме да ви върнем у дома.
– Светци и звезди – каза Сейди.
Очаквах мъдростта на Нед, но тя не дойде и сърцето ми падна.
– Амфи – казах аз – защо не чувам Никога? Никога – отговорих аз.
– Защото той е безмълвен за първи път – каза Сейди.
– Както казва Светицата – каза Кималин – ако нямаш какво да кажеш, можеш да изплашиш щурмовия командир, за да си помисли, че си мъртъв.
– Аз съм тук – каза Нед. – Просто… уау.
– Поръчки, Досадник? – Каза Артуро.
– Вражеските кораби се разпръскват от платформите – казах аз. Платформите сега се грижеха за района далеч над Извор на мечтите, но дори с мобилността си не бяха достатъчно гъвкави, за да свършат цялата работа. – Всички ескадри, прехващайте тези изтребители и преследвайте колкото можете повече по посока на платформите. Сега ние имаме предимство. Нека го използваме.
Артуро започна да дава заповеди, но аз вече виждах какъв ще бъде проблемът. Във въздуха имахме три различни вида пилоти, а само някои от тях имаха преводачи в корабите си. Защитата на един град беше по-ограничено усилие. Опитите да хванем и да прогоним вражеските кораби щяха да изискват огромни координирани усилия. Нуждаехме се от прецизност, но имахме различна подготовка, а някои от китценските кораби вероятно изобщо не бяха обучавани за работа с толкова голяма група. Комуникацията с всички тях щеше да е невъзможна.
Освен ако.
Мамка му, имах идея. Посегнах към кутията на Фейн и я отворих, като го издърпах в прегръдките си.
– Благодаря ти за помощта – казах аз. – Имаш ли нещо против да ми помогнеш още малко?
– Фейн! – Изтръби Снъгълс.
– Добре! – Изтръби Фини.
– Фейн – казах аз. И отново се съсредоточих върху битката, върху многото умове, които сега се разпръскваха по планетата. Усещах как Фейн ме следва, как умът му сканира всички пилоти на изтребители, как няколко от тях помръкват, а други ослепяват от ужас какво ще стане с тях. Някои бяха решителни. Борещи се. Съсредоточени най-вече върху това да останат живи.
Видях формата на битката. Можех да видя моделите в хаоса, местата, където трябваше да напреднем, и тези, където трябваше да се отдръпнем, за да манипулираме врага. Да спрем разрушението им и да ги заведем там, където искахме.
– Готови ли сме? – Казах на Фейн.
– Готов – изтръби Фейн.
И аз се изтласках навън към умовете им, изпращайки им цялото видение, помагайки им да видят това, което аз виждах. Не маса от отделни бойци, а армия, толкова смела, силна и мощна, че дори всемогъщото Върховенството се страхуваше от нея.
Това беше то, осъзнах. Нещото, от което Върховенството се страхуваше най-много. Силата на всички нас, които работим заедно.
Усещах как към нас се присъединяват и други комшулуци, които усилваха сигнала до моите съюзници долу. Можех да усетя как умовете им реагират. Не можех да различа отделните гласове, само това усещане. Бяхме заедно в това и в това имаше надежда.
Съсредоточих се върху различните фронтове, насочвайки ескадрите ни, изтласквайки този тук, онзи там. Изтеглях някои от силите ни и призовавах други да се оттеглят към града, за да покрият района на болницата и домовете на цивилните. Всички ме разбираха, защото в съзнанието ни нямаше езици, нямаше бариери. Около мен екипът на Родж продължаваше да насочва платформите на място. Парче по парче платформите разширяваха щита си по целия Евършор, задържайки врага вътре, където моите бойци го преследваха безмилостно, вкарвайки го в огъня на платформите.
Толкова много парчета, но аз виждах по-голямата картина и правех всичко възможно да я изразя. Изтребителите ни започнаха да летят по-добре, по-точно, поемайки все по-голям контрол над небето
И тогава чух шепот от нищото. Една дума, най-сладката от всички.
Отстъпление.
Корабите на Върховенството започнаха да се надбягват към краищата на щита, изтребителите се изсипаха в останалите им кораби носители, които помръкнаха от съществуване. Някои от изтребителите се обърнаха и побягнаха без кораб, към който да се върнат, летейки със сляп ужас, а моите хора ги отсякоха един по един.
В съзнанието ми едно чувство резонираше над всички останали.
Облекчение.
Те си тръгваха.
Бяхме спечелили.
Това беше само една битка, един дъждовен облак от настъпващата буря. Но ние щяхме да издържим. Щяхме да продължим да се борим.
Отсега нататък ще го правим заедно.
Назад към част 20 Напред към част 22
