Глава 36
Главата ми пулсираше, сякаш някой беше забил пиратки в мозъка ми и ги беше задействал. Това беше първото нещо, което осъзнах. Второто беше паренето в гърдите ми, толкова силно, че предизвикваше пулсираща болка в останалата част от тялото ми. Третото беше, че ръцете и краката ми са вързани за нещо високо и твърдо зад мен. Четвъртото беше най-тревожното осъзнаване: бях мокра, но не от вода. Тежкият аромат на бензин изпълни ноздрите ми, без да ми се налага да си поемам дъх.
– Изгори я. Изгори я сега, преди да се е събудила! – Призова познат глас.
Сара. Трябваше да я убия, когато имах възможност. Погледът назад винаги е бил петдесет на петдесет.
Отворих очи. Крамер стоеше на няколко метра в средата на триъгълна поляна сред високите царевични стъбла. Сара беше встрани, а Лиза и Франсин съставляваха другите два ъгъла на триъгълника. Бяха оковани като мен за високи метални стълбове, вкопани в земята, със запушени усти и широко отворени от ужас очи, докато ме гледаха. За разлика от мен обаче никоя от тях нямаше голям сребърен нож, забит в гърдите ѝ. Острието сякаш излъчваше непрекъсната струя киселина, която попарваше нервните ми окончания и изцеждаше силите ми. Но въпреки че беше близо до центъра на гърдите ми, не беше в сърцето ми. Или Крамер умишлено беше пропуснал, защото не искаше да рискува да ми подари лесна смърт, или целта му не беше толкова добра, колкото искаше.
Крамер извади голяма книга с кожена подвързия от гънките на новата си черна роба с качулка. Предполагам, че му беше омръзнала онази стара кална туника, с която беше загърнат, когато беше в изпаряваща се форма. Погледът му сякаш блестеше със злокобен триумф, когато отвори книгата и започна да чете на глас.
– Аз, Хенрикус Крамер Инститорис, съдия, наречен от името на вярата, обявявам и произнасям присъда, че вие, които стоите тук, сте непокаяни еретици и като такива трябва да бъдете предадени на правосъдието – заговори той и макар че първоначалната версия на „Чукът на вещиците“ беше на латински, той се постара да говори на английски, за да го разберем.
Нямах запушена уста, вероятно защото Крамер знаеше, че няма да си правя труда да крещя за помощ, но това не означаваше, че ще мълча.
– Прочетох това, нали знаеш. Прозата ти беше скучна и повтаряща се, а прекалената ти употреба на главни букви за драматично подчертаване беше в най-добрия случай смешна. О, по дяволите, просто ще го кажа – беше гадно за четене. Нищо чудно, че се е наложило да фалшифицираш одобренията си.
Сега погледът му блестеше от възмущение. Той затвори книгата с гръм и трясък и се запъти към мен. Писателите бяха толкова чувствителни, когато ставаше дума за критика.
– Искаш ли да умреш сега, Хекс? – Изсъска той към мен. След това се наведе и взе нещо извън полезрението ми. Когато се изправи, държеше в ръката си запален фенер, а златисто-оранжевият пламък галеше стъклото около него, сякаш молеше да бъде освободен.
Погледнах през рамото му към Сара, която на практика вибрираше от вълнение пред перспективата да ме запали.
– Тя може и да не знае каква е рутината ти, но аз знам – казах тихо. – Така че сложи фенера. Все още няма да ме изгориш и двамата го разбираме.
– Какво казва тя? – Поиска да знае Сара, като се приближи.
Белите му вежди се сключиха и аз позволих на една малка усмивка да заиграе на устните ми.
– Ужасно властна е с теб, нали? От друга страна, това е логично. Тя е с панталоните, а ти си този с роклята.
Юмрукът му се изтреля, но ударът не се стовари върху мен. Удари Сара точно в момента, в който тя се подпираше на Крамер, за да се стабилизира. Тя падна назад, а от носа ѝ бликна кръв. Сега, когато беше изпълнила своята полезност, той вече не криеше намеренията си към нея.
– Защо? – Изпъшка тя.
Болката и объркването бяха ясно изразени на лицето и, но със закъснение ми хрумна, че не мога да ги чуя в мислите и. Същото се случи и с Лиза и Франсин. Трябваше да крещят от паника в мислите си, но единственото, което чувах от тях, бяха учестените удари на сърцето им и кратките, бързи издишвания през носа.
Сребърният куршум, който Крамер изстреля в главата ми, не само ме беше нокаутирал достатъчно дълго, за да ме завърже и да ме намокри с бензин. Той също така беше прекъснал способностите ми за четене на мисли. Още един-два изстрела и щях да съм мъртва, но, разбира се, Крамер не искаше още да съм мъртъв. Ако погледнем от добрата страна, можех да се концентрирам по-добре, без да чувам трескавите мисли на всички.
– Не казвай и дума повече, хюре – изръмжа Крамер на Сара.
– Това означава курва – допълних аз. – Така той вижда всички жени. Свикни да го чуваш до края на краткия си живот.
Това ми донесе силно счупване на челюстта, но в сравнение с това да бъда намушкана с нож и застреляна, това беше любовно потупване.
– По-леко с удрянето, не искаш това сребро да разкъса сърцето ми и да сложи край на забавлението ти твърде рано – подиграх му се аз.
Той погледна към ножа в гърдите ми и спусна стиснатия си юмрук. Не помръднах нито мускул, но вътрешно веждите ми се вдигнаха. Блъфът ми беше проработил. Значи не знаеш, че е точно до сърцето ми, вместо да го прониже. Добре.
По бузите на Сара се търкулнаха сълзи – или от болката в счупения нос, или от осъзнаването, че Крамер е всичко, за което я предупреждавах. Не можех да се накарам да я съжалявам. Беше простреляла най-добрата ми приятелка толкова пъти, че трябваше да е повярвала, че Денис е мъртва. Ако не се смяташе, че Денис е свръхестествен човек един на милиард, тя щеше да е мъртва. Тогава Сара беше отвлякла Франсин и Лиза и ги беше занесла като подарък на това чудовище, като напълно очакваше да ги гледа как изгарят до смърт.
Не, не съжалявах, че цялата просълзена откри, че и тя ще бъде на страната на жестокостта на Крамер. Когато той нанесе следващия ритник в корема на Сара, удвоявайки я и карайки я да нададе мъчителен вик, все още не я съжалявах. От опит знаех, че това боли хиляди пъти по-малко, отколкото да те изгорят, а и предвид престъпленията ѝ, тя си го заслужаваше.
След това той заби обутия си крак в счупения ѝ глезен. С новия ѝ, задъхан писък и постоянното пращене от царевичните стъбла около нас не чух как костите се чупят, но вероятно е така. Тя се сви в ембрионална поза, ридаеше и молеше за милост, която никога нямаше да намери от инквизитора. След последния ритник в ребрата ѝ Крамер насочи вниманието си обратно към мен, оставяйки я да се гърчи от болка на земята.
Не казах нищо, докато той се приближаваше. Освен книгата, той държеше и една чанта близо до средата на поляната и можех да си представя различните инструменти за мъчения, които трябваше да съдържа. Щом Крамер я е оставил там, значи е имал други планове за мен в момента и не беше нужно да чета мисли, за да отгатна какви са те.
– Отказваш ли се от договора си с дявола, Хекс? – Думите бяха изречени тихо, почти подканящо. – Ако го направиш, може би ще пощадя живота ти.
Това ме накара да се засмея.
– Дори да не знаех по-добре какво ще стане от Елизабет, пропусна ли частта, в която прочетох книгата ти? Тя включва раздела, в който рационализираш лъжата към затворниците, че ги оставяш да живеят, като част от това да бъдеш добър инквизитор.
Юмрукът му се стовари върху челюстта ми, от което устната ми се разкървави, преди да заздравее.
– Признай и се откажи от верността си към Великия измамник!
– Съдейки по това колко изненадана беше Сара, когато се обърна срещу нея, бих казал, че този етикет също ти приляга до съвършенство – отбелязах аз.
Веждите му се свъсиха и той напредна, докато този смразяващ дъх не ме накара да се зарадвам, че вече нямам нужда да дишам.
– Подстрекаваш ме, сякаш искаш да продължа.
Повдигнах рамене, доколкото позволяваха вързаните ми ръце. Имах план, но нямах намерение да му го разкривам. Освен това, докато вниманието му беше насочено към мен, а не към Франсин и Лиза, щях да понеса всички обиди, които можеше да ми стовари.
Е, в рамките на възможното – поправих се, когато той хвана средата на ризата ми и внимателно издърпа материала от дръжката на ножа. Той вече беше свалил сакото ми и беше направил нещо с него, оставяйки ме по обикновената ми черна блуза с копчета и дънки. След като блузата ми се освободи от острието, той я разтвори в противоположни посоки с неестествено силния си захват. Фенерът хвърляше трептяща светлина върху лицето му, докато той се взираше в гърдите ми. Нетърпеливо дръпна предната част на сутиена ми, където беше закопчалката.
Бих се обзаложила на червената си диамантена брачна халка, че прасе като него е успявало да го вдигне когато е бил човек само, ако жените са били безпомощни и ужасени. Сега, когато беше призрак, облечен в плът, вероятно нямаше този проблем; но с погледа, който ми хвърли, когато разкопча сутиена ми, искаше да ме накара да се сгърча от срам. Не го направих; само кожата ми беше оголена, но с тези действия се разкриваше душата му. Не се засрамих, когато Крамер грубо обработи гърдите ми, избягвайки ножа, който стърчеше между тях. Бях ядосана. Исках да го разкъсам на парчета, след което да изгоря всяко от тях на пепел, но яростта не беше това, от което имах нужда точно сега. За да изпратя свръхестествения си LoJack сигнал, ми трябваше нещо друго.
Не беше трудно да се докосна до достатъчно вина и съжаление, за да накарам гърлото ми да се стегне и влагата да изскочи в очите ми. Трябваше само да си спомня един ден преди няколко години, когато бях целунала Боунс, бях му казала, че го обичам… и после го предадох, като си тръгнах безследно. По онова време смятах, че да го напусна е единственият начин да го предпазя, и Дон си свърши добре работата, като ме държа скрита повече от четири дълги години. Но всичко, което направи, беше да направи и двама ни нещастни, докато Боунс най-накрая ме намери.
Четири години. Бяхме разделени по-дълго, отколкото бяхме заедно, и това беше, защото обърнах гръб, когато трябваше да отстоявам позицията си. Боунс може и да ми е простил за това, но аз никога нямаше да си го простя. Споменът за единствената грешка, която ми се искаше да отменя повече от всяка друга, накара влагата да напусне очите ми и да се разлее по бузите ми. Сълзите потекоха по-бързо, стичайки се надолу, за да кацнат върху ръцете му. Крамер спря да стиска плътта ми, за да погледне розовата влага с жестоко задоволство.
– Изплачи още от кървавите си сълзи, Хекс. Те само доказват връзката ти със Сатаната.
– Това, което доказват, е, че вампирите нямат толкова вода в телата си, колкото хората, идиот – казах аз, наслаждавайки се на звънливия шамар, който ми удари, защото той привлече още от необходимата влага от погледа ми.
След това прокара прогизналата си уста по кожата ми, внимавайки с ножа, а няколкото му кафеникави зъба оставяха бразди в плътта ми. Отвращението ме прониза, но се борих да го игнорирам, като насочих мислите си от отвращение и съжаление към тихото, бяло нищо, което бях почувствала последния път, когато се докоснах до силата на гроба. Тя не беше точно под повърхността, както беше преди. Трябваше да потърся. Болката от острието и опипването на Крамер по-надолу по тялото ми отнемаха от концентрацията ми, но аз се напрегнах да изтласкам тези неща настрана. Трябваше да открия онази слаба искра вътре. По-голямата част от силата ми беше изчезнала, но не цялата. Трябваше да е някъде вътре в мен. . .
Хладна, успокояваща тишина сякаш се разнесе над пулсиращото от среброто и мъката от съжаленията ми, намалявайки и двете с тази единствена ласка. Въпреки сълзите, които все още течаха от очите ми, се усмихнах. Точно така. Достъпът до тази сила означаваше да се отпуснеш, да не се държиш за емоционалната или физическата мъка. Съсредоточих се върху блажената празнота, за която мимолетната ласка намекваше, и най-накрая намерих останалото огънче, което търсех. Беше само мъничко зрънце в сравнение с това, което беше преди месеци, но дори и така резонираше. Боже, бях забравила колко прекрасна беше тази тиха бездна! Чувствах се като у дома. Сега сълзите, които падаха от бузите ми, бяха пълни с най-неописуемия мир. Ако силата се пораждаше от докосването на ръбовете на вечността, то смъртта наистина не беше нещо, от което да се страхуваш.
Крамер се отдръпна, гледайки ме със смесица от дегенерация и объркване.
– Защо не ме помолиш да спра? Защо мълчиш толкова?
Отдръпнах се от примамливата прегръдка на гроба достатъчно, за да задържа силата, но все пак се съсредоточих върху него.
– Ще ти хареса само ако те помоля, а ти си ме определил погрешно, ако мислиш, че ще направя всичко, което ти харесва. Знаеш ли за какво още грешиш? Причината за тези сълзи.
Това вътрешно петънце сякаш бръмчеше сега, а белотата разяждаше болката от ножа в гърдите ми.
– Мислиш, че те са признак на слабост. Че съм се предала, точно както мислиш, че плътта ти те прави по-силен. Грешиш. Плътта ти те прави слаб, а тези сълзи са по-силни от всяко оръжие, което можеш да си представиш.
Той се наведе по-близо, смрадливият дъх от думите му падна върху лицето ми.
– Харесва ти да плачеш? Ще се погрижа да не спираш.
Тогава Крамер се намръщи, накланяйки глава настрани. Отново прокара ръка по мен, но този път предпазливо.
– Осещам те… странно – промълви той.
– Вибрирам ли? – Попитах, а гласът ми се чуваше като гърлен шепот. – Чувстваш ли се привлечен, както когато следваше енергийната линия, която те доведе до мен в Охайо, в Сейнт Луис, в Сиукс Сити и във фермата? Знаеш ли защо сега отново го усещаш толкова силно?
Той протегна ръка, за да прокара длан по лицето ми, взирайки се в розовата мокрота, полепнала по него, с нарастваща загриженост вместо с триумф.
– Има нещо в тях – каза той.
– Точно така – казах аз, като галех всяка дума. – Сила.
Назад към част 36 Напред към част 38
