* ДЖЕЙМС *
Минах покрай Джексън в коридора, в който се намираше физкултурният салон, и сложих ръка на рамото му, като го спрях. Той обърна неспокойните си очи към мен.
– Шефе?
Думите на Емалин звучаха в главата ми през последните няколко дни и не можех да ги изтръгна. Не би могло да навреди да поговоря с него. По дяволите, може би това щеше да запълни много от празните места, които си бях начертал, когато се опитвах да разбера всичко в главата си за родителите ми и автомобилната катастрофа.
– Искам да се видим в кабинета ми след час – казах му.
Той кимна веднъж.
– Да, господине.
Пуснах рамото му и продължих към стълбите. Емалин все още спеше, когато влязох в стаята ни. Както винаги, веднага щом станах от леглото тази сутрин, за да сляза във фитнеса, тя се беше разпиляла по цялото легло. Никога нямаше да разбера как някой толкова малък човек като нея заема цялото легло с кралски размери, но тя успяваше да го прави всяка сутрин.
Жената беше нещо лудо, но аз обичах всяка частица от нея.
Наведох се над леглото и я целунах по бузата, след което се запътих към банята, за да си взема душ и да се избръсна. Сложих часовника си на ръката, когато телефонът ми извибрира със съобщение от Ейдриън, който ме уведоми, че е открил всички, които му бях казал да открие от доклада, който ми беше дал за миналото на Емалин.
Уведомих го да се срещне с мен в офиса ми за обяд с информацията и тогава ще я разгледаме. След като целунах още веднъж Емалин по бузата, излязох от спалнята ни, като кимнах веднъж на охраната, която бях поставил на вратата ѝ.
– Никой да не влиза в тази стая – наредих аз, както правех всяка сутрин.
Той кимна още веднъж.
– Разбрах, господине.
Когато стигнах до кабинета ми, Джексън ме чакаше пред него. Кимнах му веднъж за поздрав, отключих вратата на кабинета и влязох, като слушах как той ме последва вътре. Направих жест към столовете от другата страна на бюрото ми, като мълчаливо му дадох знак да седне.
Седнах на стола си и прокарах пръсти през косата си – нещо, което правех, когато бях разстроен или несигурен в дадена ситуация. Емалин беше разбрала нервния навик за нула време. Тя обръщаше повече внимание на заобикалящата я среда, отколкото тя или някой друг си мислеше.
– Надявах се, че ще можеш да ми обясниш някои неща – започнах аз. Джексън повдигна вежди към мен с въпрос. – По отношение на детството ми – до инцидента – уточних аз.
Той се облегна назад на стола си.
– От една страна, ние с теб бяхме най-добри приятели – каза той, потвърждавайки това, което ми беше казала Емалин. – Бяхме неразделни.
– Това ми каза и Емалин – потвърдих аз.
Той кимна.
– Майка ти… Тя винаги е била различна. Баща ми разказваше колко е съмнителна и винаги ми казваше да я избягвам на всяка цена – не искаше да се оплета в мрежата ѝ, както я наричаше.
Измърморих. Животът ми се беше оплел в мрежа от лъжи, толкова голяма и толкова гъста, че беше почти невъзможно да се измъкна.
Отне ми почти тридесет и две шибани години, за да се измъкна от нея.
– Спомняш ли си дали баща ти е казвал нещо конкретно за нея? – Попитах го.
Той поклати глава.
– Не, съжалявам. Когато растях, татко се опитваше да ме държи отделен от всички тези гадости – искаше да имам детство. Затова никога не е говорил за майка ти или за баща ти.
Намръщих се. Това изобщо не се оказваше полезно.
– Баща ти обаче – той ви обичаше, сър.
– Джеймс – поправих го. – Просто ме наричай Джеймс.
Той сви рамене, но кимна с глава.
– Преди инцидента нещата не бяха толкова зле. И двамата с Дарън се покланяхте на земята, по която стъпваше баща ви, макар че той вече беше забъркал и двама ви в тази гадост. Но после майка ти катастрофира с колата, в която бяхте вие. – Той се намръщи. – Спомням си, че баща ти крещеше толкова силно, че това се пренесе в съседната ни къща. Той крещеше на майка ти – нещо за това, че колата е разбита нарочно. Тя едва не те уби заради омразата си към него. Това е всичко, което си спомням от техния скандал. Мисля, че я е повалил в безсъзнание, защото всичко в къщата ви изведнъж утихна и тогава баща ти излезе от къщата – вероятно отиде да те види.
– И тогава всичко между нас приключи – заключих аз. – И вкъщи стана лошо, след като ме изписаха.
Джексън кимна.
– Татко просто ми каза да те оставя на мира – че така е най-добре. Страхуваше се, че ако се опитам да съживя тези спомени, ще ти навредя повече, отколкото да ти помогна.
– Баща ти беше добър човек, Джексън. – Знаех това. Той беше заместник на баща ми и беше адски добър в работата си.
Той се усмихна леко.
– Да, беше. Гаден начин да си отиде. – Той се намръщи. – Но въпреки това беше добър човек.
Бащата на Джексън, Пол, е бил убит по време на засада. Баща ми едва беше отървал живота си – месеци наред лежеше в болнично легло в кома. Пол беше обявен за мъртъв при пристигането си в болницата.
Часовникът на Джексън изпиука и той вдигна ръка, като погледна текстовото съобщение.
– Трябва да отида на тренировка – каза ми той. – Добре ли е да тръгна?
– Да – казах му. – Между другото, как се справят новите новобранци?
Той сви рамене.
– Както можеше да се очаква. Но аз ще ги пречупя, ще им напомня кой командва. – Той наведе глава към мен. – Приятно изкарване, Джеймс.
Кимнах му и го гледах как излиза от кабинета ми.
~*~*~
Ейдриън постави документите от ръката си на бюрото ми.
– Вече съм организирал всички наемни убийци. Те са в конферентната зала и очакват твоята заповед – каза ми той.
Ебаси, Ейдриън работеше бързо. Не че имах нещо против. Беше адски добър в това, което правеше.
Станах от стола си и прелистих документите. Мамка му, Емалин беше обикаляла из цялата проклета държава. Нищо чудно, че промяната никога не я е притеснявала толкова много. Досега беше толкова свикнала, че за нея беше като втора природа да се приспособява към нова среда и нов начин на живот.
– Да вървим – наредих аз, докато се движех около бюрото си с документите в ръка. Когато стигнахме до стълбището, Емалин слизаше от третия етаж, където беше спалнята ни. Предадох документите на Ейдриън и тихо го инструктирах да отиде в конферентната зала, а аз ще го последвам след няколко минути.
– Здравей, малката – поздравих я, като кимнах веднъж на Джексън, който беше зад нея.
Тя се усмихна към мен.
– Здравей – надигна се на пръсти, за да притисне устните си към моите. Изстенах дълбоко в гърлото си и я придърпах по-близо до себе си, а ръката ми се плъзна по гърба ѝ до извивката на дупето ѝ, докато целувах устата ѝ, опитвайки всеки квадратен сантиметър от нея, преди да я пусна.
Бузите ѝ бяха зачервени, очите ѝ – широки и ярки, устните ѝ – подути. Проследих я с поглед. Беше облечена в чифт тесни дънки с черни ботуши до глезена и обикновена черна риза с дълъг ръкав.
– Изглеждаш шибано невероятно – признах аз, като харесах начина, по който дънките и обгръщаха бедрата и дупето й. Тя вече беше качила толкова много килограми и аз се наслаждавах на всичките ѝ нови извивки. Бузите ѝ пламнаха горещо от комплимента ми. Ебаси, обичах сладката ѝ невинност.
– Слизаш да обядваш ли? – Попитах я.
Тя кимна. Протегнах ръка и прибрах част от бяло русата и коса зад ухото.
– Ако можеш да ме изчакаш, ще бъда в трапезарията след около петнайсет минути, плюс-минус няколко, и ще можем да обядваме заедно.
Тя ме погледна с усмивка, а красивите ѝ кафяви очи засияха от вълнение.
– Мога да чакам – увери ме тя. – Върви и прави каквото е необходимо. Просто ме потърси в градината.
– Ще го направя, малката. – Хванах брадичката ѝ и придърпах устните ѝ към моите за бавна, чувствена целувка. Прокарах палеца си по бузата ѝ, преди да погледна към Джексън.
– Нищо да не и се случва – наредих аз.
– Ще я защитя с цената на живота си – увери ме той.
Леко плеснах Емалин по дупето, което я накара да изпищи от шок, докато цялото ѝ лице пламна в червено. Усмихнах ѝ се.
– Ще се видим след малко, малката.
Спуснах се по стълбите, насочвайки се към конферентната зала. Когато влязох, цялата стая замлъкна, тъй като всички станаха от местата си, с ръце, стиснати зад гърба, и очи, вперени напред.
Човек можеше да си помисли, че имам шибана армия, което в известен смисъл беше така.
– Здравей те – извиках, докато затварях вратата след себе си. Ейдриън ми подаде документите, докато се приближавах до началото на масата. – Гледай ме – наредих. Всички очи в стаята се обърнаха да ме погледнат. – Имам необичайно голяма задача за всички вас и затова всеки един от вас е в тази стая в момента. – Обиколих стаята, като поставих по две снимки пред всеки от мъжете. Поставих снимката на госпожа Банър пред Ейдриън, като изрично исках той да я намери и да ми я доведе жива, тъй като тя очевидно беше извършила нещо достатъчно ужасно на Емалин, за да има спомени от него.
– Хората пред вас искам да са мъртви до пет часа тази вечер – наредих аз. – Не ми пука как ще го направите – просто го направете. Искам доказателства, когато ми докладвате. Отървете се от телата. Тези хора не се проследяват обратно до нас, ясен ли съм?
Получих кръг от утвърдителни гласове. Кимнах веднъж.
– Вървете. – Всичко, което трябва да знаете, е в документите ви.
Всички излязоха от стаята, като оставиха само мен и Ейдриън. Той вдигна вежда към мен.
– Нека отгатна – жива? – Попита той, като взе досието на госпожа Банър.
Кимнах веднъж.
– Ще бъда с Емалин през останалата част от деня. Ще изпратя Джаксън с теб, тъй като рамото ти все още се лекува. Уведоми ме, когато я прибереш в мазето. – Казах му. – Тя е подложила Емалин на най-големите гадости. Искам лично да я предам на Ада.
Той се усмихна.
– Ти си болен, извратен човек, Джеймс.
Повдигнах рамене.
– Случват се грешки. – Отворих вратата. – Къде искаш да изпратя Джексън, за да те пресрещне?
– Гаража – каза ми Ейдриън.
Кимнах веднъж и се измъкнах от стаята, насочвайки се към градината, за да прекарам остатъка от деня с моята жена, докато Ейдриън и Джексън не доведат при мен жената от „Знаме“.
~*~*~
Емалин се захили, когато се опитах да напъхам в устата ѝ още една ягода с шоколад. Тя отблъсна ръцете ми, а смехът ѝ огласи градината.
– Джеймс, толкова съм пълна! – Възкликна тя. – Моля те, спри.
Погалих я по врата, ръмжейки срещу кожата ѝ. Дъхът ѝ застина в гърлото.
– Продължавай с тези сладки хихикания и ще те напълня добре – изръмжах и засмуках леко кожата ѝ, преди да се отдръпна от нея.
Усмихнах се на зачервеното ѝ лице и отхапах от ягодата, преди да се наведа напред и да я целуна, облизвайки целия шоколад от устните ѝ, откъдето се бях опитал да я накарам да изяде още една ягода. Тя изстена, като протегна пръсти към косата ми и леко я дръпна, докато отваряше устните си под моите, позволявайки ми да задълбоча целувката, докато я полагах обратно върху одеялото, на което бяхме.
– Джеймс – обади се Ейдриън.
Изръмжах, докато бавно откъсвах устните си от тези на Емалин, и го погледнах през рамо с досада. Той ми кимна веднъж.
– Свършено е.
Кимнах му още веднъж, преди да се изправя, принуждавайки нуждите си да се върнат, докато протягах ръка към Емалин.
– Ела – казах ѝ. – Искам да ти покажа нещо.
Веждите ѝ се свъсиха в объркване, докато поставяше ръката си в моята и ми позволяваше да я издърпам от одеялото. Свързах пръстите ни и я поведох навътре, а Ейдриън остана на няколко метра зад нас.
– Каква е изненадата? – Попита ме тя.
– Такава, каквато определено няма да очакваш – казах и, знаейки, че това ще е последното нещо, което ще очаква от мен, макар че би трябвало да го очаква. Обещах ѝ, че ще накарам всеки, който някога я нарани, да си плати. И възнамерявах да изпълня това обещание.
Вече бях получил доказателство от всичките си наемни убийци, че всички, на които бях поръчал убийство, вече са мъртви, а телата магически изчезват, сякаш някой е поръсил върху тях малко пикси прах и си е пожелал да изчезнат.
Моите хора бяха добри в това, което правеха.
Преди да отворя вратата, запалих светлината в мазето. Емалин спря, преглътна шумно, а в очите ѝ блестеше страх.
– Джеймс – прошепна тя – наистина не обичам мазета.
Обърнах я с лице към себе си и посегнах да хвана лицето ѝ в ръцете си.
– Малката, какво ти обещах? – Попитах я. – Едно от първите обещания, които ти дадох – напомних и.
– Че никога няма да ме нараниш – тихо отговори тя, а тялото ѝ трепереше срещу мен въпреки обещанието ми към нея.
Кимнах.
– Също така никога няма да допусна да ти се случи нещо лошо – напомних и. – Просто ми се довери – помолих я. – Можеш ли да го направиш, малката? Можеш ли да ми се довериш?
Преглъщайки силно, тя най-накрая кимна с глава, бидейки моята смела жена. Нежно я целунах.
– Ето я моята кралица – прошепнах в знак на похвала. Отново хванах ръката ѝ в моята и я поведох надолу по стълбите на мазето.
Ужас излезе от устните на Емалин, когато очите ѝ попаднаха на приемната ѝ майка. Тя се спъна на последното стъпало и аз бързо я хванах, придърпвайки я по-силно към тялото си.
– Джеймс – промълви тя – какво, по дяволите, се случва?
– Дадох ти обещание, че ще накарам всеки, който някога те е наранил, да си плати за това – казах ѝ аз. – Това е моето изпълнение на това обещание.
Долната ѝ устна трепереше, докато клатеше глава.
– Просто исках да забравя – прошепна тя и гласът ѝ се пречупи.
Повдигнах рамене, макар че се протегнах нагоре, за да я погаля нежно по врата и да прокарам палец по линията на челюстта ѝ.
– Сега можеш да забравиш, те са мъртви – казах ѝ честно.
Отдалечих се от нея и се насочих към приемната ѝ майка. Жената се втренчи в мен. Хванах я за косата и грубо дръпнах главата ѝ назад.
– Знаеш ли кой съм аз? – Попитах я.
– Не – изплю се тя. – И не ми пука.
Грешен избор на думи, госпожо.
Усмихнах се.
– Не? – Попитах. – А ако ти кажа, че съм шибаният ръководител на това Семейство – Джеймс Джаксън? – Попитах я.
Лицето ѝ пребледня. Беше чувала за мен. Добре. Това означаваше, че знае какъв човек съм.
Винаги беше по-забавно, когато се страхуваха кой съм и какво представлявам.
– Емалин е моята жена – представих аз. – Би трябвало да я познавате като малкото момиче, което хвърлихте на вълците заради едно просто недоразумение.
Тя остана безмълвна, но лицето ѝ побледня още малко. Тя знаеше точно за какво говоря. Емалин може и да не ми беше казала за нея, но всичко, което трябваше да знам, беше в доклада. Емалин беше откарана в болницата, когато тази жена най-накрая ѝ беше позволила да излезе. Била е пребита на косъм от живота си, докосвана по начин, по който младите момичета не бива да бъдат докосвани, невинността ѝ е била отнета на много ранна възраст.
Издърпах жената от стола, на който седеше, и я принудих да коленичи пред Емалин. Ейдриън стоеше до нея и тя стискаше ръцете му сино, докато тихо плачеше и през цялото време се взираше в жената, коленичила на пода пред нея – жената, която унищожи част от моята мила жена, която никога нямаше да си върне.
Ревността се надигна горещо и бързо, докато гледах съединените ръце на нея и Ейдриън, но я затворих обратно. Емалин се нуждаеше от утеха и аз нямаше да ѝ откажа това.
– Смятам, че и дължиш шибано извинение – казах аз.
– Не и дължа нищо.
Запратих лицето ѝ към коляното си, като счупих носа ѝ. Тя изкрещя от болка. Емалин се задави, докато стискаше очи, отвръщайки лице, а тялото ѝ трепереше. Стиснах челюстта си.
– Казах, че вярвам, че дължите на моята жена шибано извинение – напомних на жената.
– Съжалявам, Емалин. Толкова ме е срам, че съжалявам – извика жената. Емалин погледна към нея, хубавото ѝ лице беше бледо. – Емалин, моля те, не му позволявай да ме убие – молеше тя.
Емалин сви устни в права линия, раменете ѝ се разтрепериха. Тя ме погледна. В очите ѝ имаше толкова много болка и през тази болка виждах как онова малко момиче крещи и плаче, молейки се някой да ѝ помогне, да я освободи от демоните ѝ.
И аз бях тук, за да го направя.
Извадих ножа от джоба си, обърнах го и го опрях в гърлото на приемната ѝ майка.
– Това се случва на всеки, който някога е обидил или ще обиди кралицата ми – изръмжах в ухото ѝ.
Прерязах гърлото ѝ и я оставих да падне напред на пода. Ейдриън отмести Емалин от себе си. Прескочих гърчещата се жена и привлякох Емалин в прегръдките си. Тя ридаеше, докато сълзите ѝ се стичаха по бузите, а съкрушеният ѝ вик отекваше в стаята.
– Всички те са мъртви – тихо ѝ казах, прокарвайки ръка по косата ѝ, като нежно я люлеех настрани. – Всичко свърши, мила. Всичко е свършило. Те никога повече няма да могат да те докоснат, отново. – Поех си дълбоко дъх. – Дори мъжът, който е бил в тази стая с теб, е шибано мъртъв – казах.
Тя се разплака, коленете ѝ поддадоха. Паднах на пода заедно с нея, докато тя изкрещяваше болката си, а ръцете ѝ се свързаха около врата ми, докато се притискаше към мен. Държах я през цялото време, докато тя викаше и плачеше, като най-накрая се освободи от цялата болка и страдание, които бе задържала в себе си толкова много шибани години.
Най-накрая тя беше напълно свободна.
А аз бях късметлията, който и донесе тази свобода.
Назад към част 21 Напред към част 23
