Мира Лин Кели – Докосване и движение – Книга 2 – част 33

Глава 32

Щеше да и се наложи да му каже.
Да държи Сам в неведение, след като по същество е взела решение за постоянното си преместване, беше гадна постъпка. Но да реши по същество и да затвърди решението си бяха две различни неща. И докато документите не бяха подписани, докато прехвърлянето не беше официално, тя не искаше да рискува Сам да я накара да напусне.
Трябваше да направи това за нея.
И когато му съобщи за прехвърлянето, искаше това да е окончателна сделка. Нещо, от което не може да се откаже. Където беше твърде късно да се накара да обещае, че ще изчака с решението, докато не поговорят отново, докато Сам няма възможност да я убеди да се върне у дома, докато не ѝ напомни за всеки последен сърцераздирателен човек, място или нещо, с което щеше да се сбогува.
Нямаше нужда да и се напомня, защото беше невъзможно да се забрави.
– Добре, така че местата, които разгледахме днес, вероятно са малко повече, отколкото искаш за себе си на този етап. – Дрю държеше вратата на хотелското фоайе, докато тя минаваше през нея. – Но ако планираш да живееш тук, би трябвало да знаеш какво можем да ти предложим.
Ава беше изтерзана, повече емоционално, отколкото физически, и в този момент не искаше живот никъде. Единственото, което искаше, беше да метне завивките през главата си и да се скрие в леглото, докато някак си, по чудо, всичко се оправи. Искаше майка ѝ да седи до нея и да я гали по косата, казвайки ѝ, че взема правилното решение, или нежно да ѝ задава всички въпроси, които да я насочат към това да разбере сама дали все пак не е правилно.
Но майка ѝ я нямаше и всички хора, които обичаше най-много, бяха хората, с които трябваше да се сбогува по начин, по който никога досега не беше го правила. Чувстваше се толкова погрешно да ги отблъсква, когато в продължение на години единственото, което беше правила, беше да се опитва да ги държи близо до себе си.
Дрю провери съобщение на телефона си и тя осъзна, че не е спазила своята част от разговора. Затова се усмихна подобаващо и отговори:
– Убедена съм. В Сан Диего има нещо повече от вътрешността на моята конферентна зала без прозорци.
– Добре. – Усмихвайки се, той прибра телефона си. – И така, мисля утре да се отправим към квартала Гасламп. Сутринта да разгледаме какво има там, а следобед да се върнем на работа. Да разгледаш новия си офис?
– Вече? – Попита тя, защото все още преговаряха, все още уточняваха подробностите с офиса в Чикаго, който не беше особено развълнуван, че я губи. Но ако тя оставаше, тогава беше логично да я преместят в собственото ѝ пространство. Така че това беше добре; просто като чу думите, решението ѝ придобиваше известна окончателност, която все още не ѝ се струваше подходяща.
– Не се притеснявай, конферентната зала все още ще бъде на ваше разположение. Виж, трябва да се върна в офиса. Добре ли си?
Работа. От това имаше нужда.
– Можеш ли да ми дадеш пет минути и ще тръгна с теб?
Дрю вече крачеше към вратата.
– Не мога. Ти си свободна за вечерта.
Усмивката ѝ избледня, когато се замисли дали да не се върне в стаята си. Може би щеше да се обади на Маги.
Не.
Колкото и да и се искаше да говори с нея, Маги просто щеше да настоява за датата, на която Ава щеше да се върне, а Ава не искаше да казва на никого какви са плановете и, докато не каже на Сам. Той заслужаваше да знае пръв. И тя щеше да му каже. Веднага щом подробностите бяха окончателно уточнени.
Ава махна на Денис и Морган на рецепцията, докато минаваше покрай асансьора. Ако се получи наистина скучно, може би щеше да слезе долу и да види как върви одеялото на Денис за внучката и или да провери как се справя приятелят на Морган, който се отказа от пушенето.
Качвайки се на втория етаж, тя бръкна в чантата си, за да вземе картата с ключове. Само че вместо да се приземи върху капака на платното, ръката ѝ падна в празното пространство, отнасяйки със себе си сърцето ѝ.
Нямаше чанта. Беше я оставила на задната седалка на колата на Дрю.
О, не. Ключовата ѝ карта, таблетът ѝ… телефонът ѝ!
Тя не можеше да изкара цялата нощ без тези неща. Щеше да се наложи да се обади на Дрю и да го помоли да се върне, само че тогава осъзна, че колкото и пъти да му е звъняла, няма представа какъв е номерът му. Беше след пет и приемането вече щеше да е препратено към гласова поща.
Отчаяна, тя натисна бутона на фоайето и тръгна обратно надолу, готова да измоли от Денис нова ключова карта. Едва когато вратите се отвориха безшумно, тя спря като мъртва – краката ѝ бяха физически неспособни да се движат, въздухът в дробовете ѝ изтичаше, сякаш току-що бе поела последната си глътка въздух, а очите ѝ бяха вперени в мъжа пред нея: избледнели сини дънки с най-малкото износване на джобовете; прилепнала риза с дълъг ръкав в меко сиво, разкопчана, с чифт слънчеви очила, закачени на врата, и черна каишка на дамска чанта, пресичаща диагонално гърдите, които тя беше изучила и се наслаждаваше на всеки сантиметър; и меки сини очи, които я бяха приковали здраво.
Сърцето на Ава се спъна, прескочи и след това започна да се надбягва, връщайки останалата част от тялото ѝ обратно в действие по начин, по който само един мъж можеше да го направи.
– Сам.
Името му сякаш го извади от зашеметеното състояние, в което се намираше. И тогава той и се усмихна, скъсявайки разстоянието между тях с две крачки. Тя беше в ръцете му, а краката ѝ висяха над земята, докато той я люлееше от една страна на друга, докато, шокирана или не, нямаше какво да направи, освен да се засмее.
– Господи, не знаеш колко много ми трябваше да чуя това – изръмжа той отстрани на главата ѝ. Грубата четина на челюстта му се закачи за няколко косъма и задейства още нерви, засили чувствителността ѝ и, толкова бързо, извади на повърхността цялото желание, съзнание и самоцелна нужда, които се опитваше да потисне повече от месец.
Сега вече нямаше как да го отрече.
Разстоянието никога нямаше да е достатъчно.
Сърцето ѝ се удряше в ребрата, като всеки удар я молеше да се приближи.
Затова тя направи единственото, което можеше… измъкна се от хватката, която не искаше да прекрати.
– Изкарваш въздуха от мен – каза тя и се засмя по-малко искрено от предишния смях.
Сам я отпусна назад, а ръцете му се задържаха върху раменете и ръцете ѝ. Очите му обикаляха нагоре-надолу по дължината ѝ, сякаш не можеха да му стигнат. Сякаш най-добрият му приятел беше излязъл от живота му и дори сега планираше да бяга по-далеч.
– Сам, какво правиш тук?
Доволната усмивка, която носеше, стана твърда и той направи крачка назад.
– Ще ме поканиш ли горе? – Попита той, като в гласа му се появи острота, която преди не беше налице.
– Разбира се, но току-що осъзнах, че нямам картата си с ключове, затова се връщам долу. Забравих си чантата и – и няма значение. Дай ми само секунда и ще се качим горе.
Като отиде до рецепцията, където Морган и Денис я наблюдаваха с нескрито любопитство, Ава обясни за ключа и получи новата си карта. Сам чакаше до асансьора, достатъчно приятен и учтив, но Ава усещаше напрежението, което идваше от него през цялото фоайе.
Не трябваше да си прави труда да го пита защо е там. Познаваше момчето през по-голямата част от живота им и ако имаше някакъв въпрос, който трябваше да зададе, то беше ясно, че той няма начин да не дойде.
Защото той беше като нея. Опитваше се да държи хората, които обича, близо до себе си.
И също като нея щеше да се научи да се отпуска.

***

Това беше толкова прецакано.
Нещо определено се беше счупило в главата на Сам, когато се събуди тази сутрин, обади се на Джеси и го помоли да поеме грижата за три дни. След това се качи на първия полет до Сан Диего, който му се удаде.
Без телефонно обаждане.
Никакво съобщение „Какво ще кажеш за едно посещение“.
Никакъв шанс тя да го отложи.
Защото той имаше идеята, че всичко, което трябва да направи, е да се появи и изведнъж всичко ще бъде чудесно. Една прегръдка и Ава щеше да е тази, която щеше да изстисква живота от него, щеше да се увива около него като мечка коала, както правеше, когато не се виждаха повече от три дни.
Разбира се, тези дни бяха отминали. Защото от няколко седмици той я беше обгърнал по съвсем различен, дори не малко платоничен начин. И това бе прецакало тези прегръдки, както бе прецакало всичко останало, когато бе взел най-добрата си приятелка в леглото.
Ава беше приключила с работата си на рецепцията и се връщаше към него с усмивка, която не беше съвсем наред. Беше отсъствала със седмици по-дълго, отколкото се предполагаше, че ще бъде. И за разлика от предишния път – когато всеки път, когато разговаряха, тя се оплакваше от това, че е далеч от дома – този път телефонните обаждания бяха малко и далеч и тя внимаваше никога да не се оплаква. Стараеше се да запази дистанцията между тях по всякакъв начин.
Това го побъркваше.
С всеки изминал ден усещаше как тя се отдалечава все повече от него. Чувстваше как връзката, която съществуваше още от детството им, връзката, на която разчиташе повече от всички останали в живота си, се разтяга все по-тънко и по-тънко.
Не можеше да позволи това да продължи. Не можеше да седи безучастно, докато човекът, който означаваше за него повече от всеки друг, се отдалечаваше от живота му.
Да, тя беше обещала да се върне. И с риск да прозвучи така, сякаш проблемите с майка му не са напълно решени, той беше чувал това и преди. Първият път беше на седем години и нямаше нищо, което да направи по въпроса. На седем години той дори не знаеше коя всъщност е майка му. Имаше сляпа вяра, безгранично доверие – тя беше неговата майка. Разбира се, че и вярваше.
С Ава беше различно. Познаваше я така, както не познаваше никого другиго. Вярваше ѝ така, както не вярваше на никого другиго. Затова, когато тя каза, че ще се върне, той знаеше, че го мисли сериозно. Сърцето ѝ беше толкова голямо. И беше толкова пълна с любов. Просто не можеше да бъде по друг начин.
Но фактът беше, че я нямаше вече шест шибани седмици, а нещата между тях сега не бяха нито за миг по-добри, отколкото когато си тръгна. Така че каквото и да си беше намислила да постигне, като раздели половината шибана държава между тях, не беше проработило и той искаше да си върне най-добрия приятел, по дяволите.
И така, умникът, който беше, се качи на самолета, за да я вземе. Всичко хубаво, с изключение на частта, в която я погледна и отново се ядоса, че тя изобщо е заминала. Че тя си е мислела, че разстоянието е ключът към всичко, освен към раздялата.
Към това добави и чувството, че се е почувствал като магаре, защото се е появил без предупреждение с реалното очакване, че тя ще си събере багажа и ще се прибере у дома с него. Жената имаше цели, планове за кариера и сериозен ангажимент да държи на думата си. Което означаваше, че каквото и да беше договорила с тези момчета в офиса в Сан Диего, щеше да го спази. Така че най-голямата му надежда за това пътуване? Да разбере какво е поела като ангажимент, а след това да я накара да се върне у дома.
Защото, по дяволите, тя му липсваше толкова много, че го болеше. Чувстваше се така, сякаш се разхождаше полумъртъв, а частта от него, която беше жива, работеше в постоянен цикъл от „Ава ще се зарадва на това… Трябва да кажа на Ава за това…“ Само за да си спомни след това, че Ава не искаше да говори с него, така че той не можеше да ѝ каже нищо.
С нова ключова карта в ръка, Ава отиде до мястото, където я чакаше до вратите на асансьора.
– Значи всичко е готово. – Тя се усмихваше, но това не беше истинско. Беше нервна. Чувстваше се неудобно.
Изкачиха се до втория етаж без нито дума и отидоха до стаята ѝ по същия начин. След това, плъзгайки картата си покрай сензора, тя отвори вратата и се поколеба, като го погледна назад с тревога в очите.
– Тук е… малко тясно. Не е, нали знаеш, като истински апартамент или нещо подобно. Просто е супер функционално, супер малко пространство. – Той кимна и ѝ подари усмивката, която можеше да извика на секундата, онази, която беше държала твърде много загрижени и грижовни погледи далеч от него като дете, усмивката, която успокояваше загрижеността за състоянието на дрехите му, а за синините, които не можеше да прикрие, за начина, по който нападаше върху храната, която слагаха пред него в столовата. Усмивката, която го накара да се впише в обществото, когато порасна, преминавайки през гимназията, а след това и през средното училище. Тази, която обещаваше и уверяваше всички, че всичко с него е наред.
Тази усмивка не позволяваше на хората да се вглеждат прекалено внимателно – и точно това искаше той с Ава точно в този момент. Това, както и да ги заведе на място, което да е достатъчно уединено за разговора, който трябваше да проведат. Такъв, който можеше да стане шумен, защото определено щеше да бъде откровен.
Постави ръка на вратата над главата ѝ и я изчака да влезе. Копринените, тъмни кичури на конската ѝ опашка се прокараха по средата на гърба ѝ и Сам се улови в люлеенето ѝ, следвайки линията на шията ѝ, извивката на талията ѝ и извивката на дупето ѝ.
Господи, той беше тук, за да и крещи, а не да точи лиги по нея. Но дори да знаеше, че трябва да спре да гледа, не можеше. Не можеше да понесе колко време беше минало и колко празен се чувстваше без нея, която да изпълва ръцете му. Леглото му. Животът му.
Искаше да я докосне. Искаше ръцете му да са навсякъде по нея, но повече от това искаше нещата с нея да се оправят, затова трябваше да се отърве от глупостите си, и то бързо.
– Значи това е то – каза тя с нервен дъх. – Дом, сладък дом.
Сам погледна покрай нея в стаята и се задави.

Назад към част 32                                                    Напред към част 34

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!