Мира Лин Кели – Докосване и движение – Книга 2 – част 34

Глава 33

Стаята беше точно такава, каквато я беше описала. Само че… по-малко.
Това, че Ава дори се шегуваше, че нарича това свой дом, вбеси Сам. Нямаше нищо домашно в нея.
Да, имаше основните неща, необходими за оцеляване, но нещата, които караха Ава да се усмихва, нещата, които обичаше – тя не беше донесла нито едно от тях. Гардеробът ѝ беше пълен с дрехи. В малката кухня имаше кутия зърнени закуски, пакет с бисквити „Орео“, три банана и бутилка с витамини. Отвори хладилника и откри две яйца и половин галон мляко, точка. Още една крачка в апартамента и той се озова до масичката и за бюро/всичко останало, където имаше две рамкирани снимки: едната на родителите и, Форд, него и Ава, седнали на стъпалата на къщата, в която беше израснала; другата – групова снимка с цялата банда, направена на откриването на галерията на Маги. И доколкото можеше да прецени, това беше цялата подредба на личното за Ава в тази стая.
– Всъщност е много хубаво. Удобно. Просто не си свикнал с нея.
Той кимна, опитвайки се да запази хладнокръвие.
– Но ти си? Добре се справяш с това.
От шест шибани седмици тя живееше по този начин.
Тя отиде до прозореца и открехна завесите, за да влезе повече светлина.
– Честно казано, аз почти никога не съм тук. Работя до късно. Работя през уикендите. Така че това наистина е просто едно удобно място.
– Сега си тук. Още не е пет.
– Обикновено съм на работа. Но днес… – започна да обяснява тя, като гледаше навсякъде, но не и към него. – Правех… нещо друго.
Нещо друго.
Той примигна, напрежението го разкъса, когато възможностите се стесниха.
Беше му казала, че е била на среща, но дали не беше нещо повече?
Имаше ли мъж? Човек, с когото си е взела почивен ден, за да бъде?
Момче, което живееше в Сан Диего и което може би и харесваше достатъчно, за да не иска да си тръгне?
Кръвта започна да се изпомпва твърде бързо покрай ушите му и челюстта му сякаш щеше да се пръсне.
За какво, по дяволите, ставаше дума?
Ава се беше срещала с много момчета. Не толкова много сериозно, разбира се. Но в по-голямата си част не се измъчваше от тези, които я извеждаха, или от това, което се случваше между тях.
Само че точно сега – Господи, Сам имаше чувството, че иска да счупи нещо. Много неща… като се започне от този, с когото тя беше излязла.
Трябваше да се вземе в ръце.
– Сам? – Попита тя, изглеждайки нервна. И защо да не е – той беше на път да избухне точно там, пред нея, като пълен психопат.
– Хей – започна той, като вкара в думата всяка частица спокойствие, лекота и непринуденост, която можеше да събере. – Не възразяваш, ако отделя минутка, за да се приспособя? Дълъг полет.
Ава кимна бързо, седна на леглото си и след това скочи от него, сякаш проклетото нещо гореше.
– Разбира се. Сигурно.
Затворен в банята ѝ, той пусна крана и изми лицето си. Гримовете ѝ, аксесоарите за коса и четката за зъби седяха в прилежно подредени купчинки, каквито никога не би намерил у дома, а точно там, до нея, бяха хапчетата ѝ.
Юмруците му се свиха отстрани, докато дишаше през това, което усещаше като нож в корема си.
Глупости.
Тя беше възрастна жена. Това, което бяха имали, беше приключило и тя сама му беше казала, че иска да продължи напред.
Освен това беше пила тези хапчета още преди да се засекат. Това, че все още ги вземаше, не означаваше, че от тях има някаква полза.
Той се загледа в кръглата кутия още минута, опитвайки се да се откаже от това, което се канеше да направи. От това да се върне в стаята ѝ и да поиска да разбере кой е той. Какво точно се е случвало с този човек и дали тя е била с него. Господи, дали го е обичала.
Той обаче нямаше да направи нищо от това, защото нямаше право.
Изключи кранчето, пое си няколко пъти дълбоко въздух, дори направи онова йога дишане, за което Ава му беше казала преди година. Когато беше сигурен, че се е съвзел, той се върна в стаята ѝ, погледна леглото ѝ и усети, че хватката му с разума бързо се изплъзва.
Недей да го правиш, човече.
Недей…
– И кой е този човек?
Ава примигна, устните ѝ се разтвориха, а после се свиха и веждите ѝ се сгънаха.
– Имаш предвид… от днес?
И така, тя си беше взела почивен ден, за да бъде с него.
Но тогава защо не бяха все още заедно, освен ако той не планираше да я вземе по-късно? Може би е трябвало да се подготвя за голяма вечер. Или пък за тиха вечер вкъщи.
Зъбите му заскърцаха силно, когато си спомни за по-малко от тихите звуци, когато Ава беше под него. Начинът, по който тя въздишаше и се задъхваше, и как името му се носеше по устните ѝ, все по-силно и по-силно, докато не изкрещя.
– Не знам, колко са?
Този път тя се надигна от стола си, а очите ѝ бяха предпазливи, докато вървеше към него.
– Щях да изчакам с това, но щом си тук, мисля, че трябва да поговорим.
О, Господи, тя беше влюбена в него! Беше се влюбила в някакъв мъж от шибания Сан Диего. В гърдите му сякаш някой беше счупил ребрата му.
– Сам, ето, седни – каза тя и издърпа единствения дървен стол от масата.
Той не искаше да седне.
– Просто ми кажи.
На вратата и се почука и главите и на двамата се завъртяха на забавен ход. Ава изглеждаше така, сякаш щеше да получи инфаркт. Но той не можеше да каже дали е заради това, което щеше да му каже, или заради това кого очакваше да намери от другата страна на вратата.
Така или иначе, тя го заобиколи и отиде да отвори. Вратата се отвори и Сам си помисли, че може да повърне на място. Или да си причини някаква сериозна телесна повреда. Само че, както се оказа, единственото, което успя да направи, беше да се вгледа в един почти толкова висок като него човек, облечен в костюм и притискащ в ръцете ѝ букет от смесени рози, докато размахваше бутилка шампанско между тях.
– Дрю, какво си…? – Започна да пита тя, но момчето беше с крачка напред.
– Обадиха се, докато още бях в колата. Направихме го, Ава – отвърна той, като я гледаше надолу, сякаш не можеше да откъсне поглед. – Не мислех, че ще успеем да се справим, но Чикаго се съгласи. Всичко, за което си помолила, го имаме. Така че облечи най-хубавата си рокля – ще те изведа навън, за да празнуваме.
Преди да осъзнае, че краката му дори се движат, Сам се насочи към вратата, а ръката му беше протегната за поздрав въпреки начина, по който Дрю направи неудобна крачка назад, когато го видя.
– Сам Фароу. Какво ще празнуваме?
Ава погледна между тях, а неудобството ѝ беше извън границите на допустимото.
Но Дрю сякаш отскочи по-бързо.
– О, извинете ме. Не разбрах, че Ава не е сама. – След това веждите му се вдигнаха и той погледна към Ава, а на лицето му се появи любопитна усмивка. – Чакай, Сам, Сам? Най-добрият приятел, Сам?
Добре, така че може би това не беше толкова лошо. Тя беше говорила за него. Дори в контекста на просто приятели, това беше нещо.
– Съжалявам, Дрю Мичъл. Предполагам, че се чувствам така, сякаш вече те познавам, Ава толкова много говореше за теб онзи първи път, когато беше навън. Не разбрах, че ще идваш.
Прокарвайки ръка около Ава, която го зяпна, той отговори:
– Тя също не знаеше. В последния момент. Така че какво е това за празненството?
– Знаеш, че преговаряме за условията на постоянното преместване на Ава в този офис – започна Дрю, напълно забравил за начина, по който Ава почти бе спряла да диша, или за това как усмивката на Сам се бе превърнала в бетон. – През последните няколко седмици бяхме напред-назад, но днес следобед Чикаго най-накрая отстъпи. Така че ще отпразнуваме новата ѝ работа – освен ако вече нямате планове, в който случай, Ава, ще те изведем с целия екип следващата седмица. Така или иначе, балончетата и цветята са за теб.
Сам погледна надолу към мястото, където Ава беше прибрана под ръката му, и там, където трябваше да има гняв, ярост, в него се разнесе студено изтръпване. Тя го беше излъгала. Беше излъгала и го напускаше. Завинаги.
– Уау. Поздравления, Ава.
Тя дори не го погледна.
– Дрю, много ти благодаря за това. И за това, че ми върна чантата – каза тя, като се измъкна от прегръдката на Сам, за да вземе част от това, което Дрю предлагаше. – Но ще трябва да се откажа от тържеството, ако нямаш нищо против.
– Нищо подобно – увери я той. После, докато се връщаше по коридора, каза: – Радвам се, че най-накрая се запознахме, Сам. Наслаждавай се на посещението си.
Ава затвори вратата и се облегна на нея, а гъстите ресници се опряха в бузите ѝ.
– Щях да ти кажа. Исках да изчакам, докато всичко бъде финализирано, но когато ти се появи тук, щях да ти кажа веднага.
Той не беше сигурен дали това трябваше да го накара да се почувства по-добре или не. Това, че не е възнамерявала някакъв шибан непознат да му разкаже за гадостите, които е вършила най-добрата му приятелка, му се стори малка утеха.
Тя го беше излъгала.
Заблуждавала го е и го е подвеждала, докато през цялото време е планирала да си тръгне завинаги. Господи, не можеше да повярва.
– Защо? – Попита той, едва успявайки да формулира дори тази единствена дума.
– Не исках да се опитваш да ме разубедиш. Знаех, че ще го направиш, а аз не можех да се справя с това.
Тя не можеше да се справи с него. Да, той го разбра. Прекалено трудно е да се справиш с човека, който е бил изхвърлен, затова е по-добре просто да го шибнеш между очите. Да го накара да се почувства като най-големия глупак, който ѝ е повярвал.
Как, по дяволите, беше възможно това да му се случва?
Че всички жени, на които се е доверявал, всички жени, които е допускал до онази част от себе си, която толкова трудно се е отваряла – всички те са го напускали. Разкъсваха го на парчета и го оставяха зад себе си.
Майка му. Беше обещала, че ще се върне, но след като животът ѝ се оправи, безопасността на собственото ѝ дете не беше достатъчно важна за нея, за да се върне.
Шанън. Беше се заклела, че го обича. Това, че тя щеше да учи в колеж, а той щеше да работи на пълен работен ден, нямаше да промени нищо за тях, но не бяха минали повече от две седмици, преди тя да се чука с някакво момче от братството, докато той спестяваше парите си, за да ѝ отиде на гости.
Г-жа Майерс. Не беше нейният избор да напусне – Бог да му помогне, той знаеше това. Но една част от него никога нямаше да забрави последния им разговор. Когато ѝ разказа какво се е случило, когато се е появил на работа в няколко вили отгоре и е намерил майка си край басейна в задния двор да обядва с двамата си сина тийнейджъри. Тя се смееше и беше щастлива, без да се притеснява за нищо на света. Никакви тъмни сенки не преминаваха през очите ѝ, когато си мислеше за сина, когото беше оставила. Не го беше разпознала. А когато и каза кой е, тя се бе спогледала ужасена. Беше го помолила да си тръгне – да не разрушава живота ѝ, семейството ѝ.
Той беше зашеметен, твърде шокиран, за да направи нещо повече от това да кимне и да си тръгне по пътя, по който беше дошъл. Но докато си тръгваше, не можа да се сдържи и да не разгледа снимките в рамки по пътя. Усмивките и смеха. Нарастващото семейство. И на всички тях го нямаше момчето, то не беше показано. Синът, оставен да се бори за себе си срещу агресивен пияница, докато майка му е създала новото си щастливо семейство.
Онзи ден той беше отишъл при госпожа Майерс вместо при Ава, защото тя беше майка и той си мислеше, че може би ще може да му помогне да разбере. Но тя самата не беше в състояние да разбере. Вместо това го беше обгърнала и му беше казала, че го обича като свой собствен син. Че без значение колко ще остарее, какъв път ще избере, ако някога има нужда от майка, да помни, че има такава в нейно лице. Тя щеше да бъде до него.
Три дни по-късно тя си беше отишла, без да е виновна за нищо друго освен за странния инцидент на магистралата.
Но с Ава беше толкова сигурен, че това няма да се случи. Не можеше да се случи. Те бяха израснали заедно. Познаваше я може би по-добре, отколкото познаваше себе си.
Едва сега, докато гледаше жената, която правеше единственото нещо, за което се беше заклел, че никога няма да направи, трябваше да се изправи пред фактите.
Може би все пак не познаваше Ава толкова добре.

Назад към част 33                                                   Напред към част 35

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!