* ДЖЕЙМС *
Емалин безшумно се измъкна от джипа, като тихо затвори вратата след себе си. Поемайки си дълбоко дъх, последвах примера ѝ и влязох в къщата. Госпожа Джуди се намръщи, когато минахме покрай нея в коридора, застаряващите ѝ загрижени очи проследиха Емалин, докато тя безшумно се качваше направо по стълбите, без дори да си направи труда да заговори госпожа Джуди, както правеше обикновено.
Никога през живота си не бях съжалявал повече за това, че съм говорил.
Само мълчаливо поклатих глава на госпожа Джуди и бързо последвах Емалин нагоре по стълбите. Тя седеше с кръстосани крака на леглото и се взираше в ръцете си, когато влязох в спалнята ни. Тихо затворих вратата след себе си, като я проследих с очи. Беше напрегната, лицето ѝ беше твърде бледо. Очите ѝ бяха почти прекалено големи за лицето ѝ и бяха кървясали от недоспиването и сълзите, които беше изплакала.
Бях и причинил това.
От това стомахът ми се сви от гадене.
– Малката – извиках тихо, докато бавно се приближавах към нея. Тя бавно вдигна очи, за да ме погледне. Коленичих пред нея, а очите ѝ следяха всяко мое движение като на малко зайче, което се страхува, че ще бъде нападнато. Искаше ми се да повърна. Мразех това, че тя се страхуваше от мен. – Съжалявам, че някога съм те накарал да се съмняваш в мен – искрено се извиних аз.
– Ти каза, че никога няма да искаш деца – прошепна тя.
Кимнах в знак на съгласие, като нежно хванах ръцете ѝ в моите.
– Емалин, аз те обичам. Обичам те толкова много, че гърдите ме болят, докато съм далеч от теб за някакъв период от време. – Пуснах дясната ѝ ръка и поставих ръката си върху корема ѝ. В красивите ѝ кафяви очи плуваха сълзи. – Това бебе е създадено от любовта, която изпитвам към теб – заради любовта, която споделяме, мъничка. Никога не бих могъл да го намразя – никога не бих могъл да не го искам. – Преглътнах шумно. – Да, ще ми отнеме време да се примиря с факта, че ще бъда баща, но всяка частица от мен ми казва, че ще обичам това бебе.
– Не мога да ти го наложа насила – прошепна тя, а гласът ѝ се пречупи на последната думиа.
Поклатих глава.
– Нищо няма да ми налагаш, мила – уверих я. – Искам това с теб – казах. В красивите ѝ очи блеснаха сълзи. – Толкова много съжалявам, че някога съм те накарал да се съмняваш в мен – че някога съм те накарал да се съмняваш в любовта ми към теб и във всичко, което създаваме заедно.
Тя замълча за няколко мига, докато прокарваше очи по лицето ми, търсейки някаква измама, нещо, което може да я накара да се усъмни в мен, но аз имах предвид всяка дума, която ѝ казах.
– Наистина ли искаш това? – Попита тя накрая, като този път гласът ѝ беше малко по-силен.
Кимнах.
– Искам всичко с теб, Емалин.
Тя затвори очи, а сълзите се стичаха по бузите ѝ като дъжд. Толкова ме болеше душата, когато я виждах да плаче, но все пак тя беше толкова красива гледка за гледане.
– Съжалявам – промълви тя. – Трябваше да дойда при теб.
Да, трябваше. Трябваше да ми се довери не само като на свой господар, но и като на годеник, но аз разбирах страховете ѝ. Никога нямаше да я накарам да се чувства ужасно за това, че е направила това, което е смятала, че трябва да направи.
Седнах до нея на леглото и я придърпах в скута си, като я обгърнах с ръце. Тя се разплака, а ръцете ѝ се вдигнаха, за да хванат ризата ми.
– Малката, ти беше уплашена – напомних ѝ аз. – Чувстваше се като в капан – сякаш нямаше друг избор. – Поех си дълбоко въздух. – Никога не бих могъл да те нараня, Емалин. Дори и да не исках това бебе, никога не бих те принудил да направиш аборт. Бих се научил да обичам това бебе заради теб – подчертах. – Любовта ми към теб ще ме накара да направя почти всичко, за да те задържа при мен.
С това плъзнах ръката си в бяло русата и коса и дръпнах главата ѝ назад, покривайки устните ѝ с моите. Тя изстена в целувката, ръцете ѝ се вдигнаха, за да обхванат лицето ми, докато ме целуваше обратно, а езикът ѝ се плъзгаше по моя така еротично, че всъщност и аз изстенах в целувката, като целувката ми стана малко по-дива – малко по-взискателна.
Тя изведнъж се залюля и скочи от коленете ми, като се втурна към банята. Бързо я последвах и паднах на колене до нея пред тоалетната, докато тя силно повръщаше.
– Аз съм тук – успокоих я, докато дърпах дългата ѝ коса зад гърба и.
– Мразя да се разболявам. – Изстена тя, след като свърши. – Това е, което ме предупреди, че може би съм бременна на първо място. – Тя изстена от дискомфорт, а очите ѝ се присвиха. – Боже, стомахът ми се свива толкова силно. – Тя ми се усмихна смутено. – Мога ли да получа ден за сън за разкрасяване?
Засмях се. Протегнах ръка напред, пуснах водата в тоалетната, след което я вдигнах в ръцете си, като внимавах да не я изпусна.
– Ще ти донеса малко вода за уста – казах ѝ, когато тя протегна ръка, за да вземе шишето от плота в банята. – Нека те заведа в леглото.
Тя облегна глава на рамото ми. След като внимателно я положих на леглото, влязох в банята и сипах малко вода за уста в малка чашка за еднократна употреба. Подадох ѝ я, като я изхвърлих, след като тя приключи с изплакването на устата си.
– Ще легнеш ли с мен? – Попита ме тя. – Наистина не се чувствам добре.
– Разбира се, малката – уверих я аз. Измъкнах се от дрехите си и се качих в леглото зад нея, като нежно я придърпах в прегръдките си. Притиснах устни към върха на главата ѝ. – Почини си малко – нежно и заповядах. – Ще бъда тук, когато се събудиш – обещах.
Тя покри едната ми ръка със своята, докато позволяваше на очите си да се спуснат. Докоснах устните си до ухото ѝ.
– Обичам те – прошепнах аз. Поставих ръка върху все още плоския ѝ корем. – Ние сме заедно в това. Ще се грижа за теб така, както винаги съм се грижил, и ще пазя нашето бебе – обещах.
– Благодаря ти – прошепна тя.
– Не ми благодари – казах ѝ и допрях устни до мидата на ухото ѝ. – Обичам те. Това е толкова просто.
~*~*~
И това беше толкова просто.
Защото малко повече от осем месеца по-късно държах Картър Лукас Джаксън в ръцете си, докато съпругата ми спеше на болничното легло. Той беше моят първообраз – с малки руси къдрици на главата и ярки сини очи. Имаше носа и устните на майка си, но всичко останало беше изцяло мое.
И Боже, в момента, в който изплака, сърцето ми беше откраднато.
Това малко момче завинаги щеше да бъде светлината на живота ми до прекрасната си майка.
Преди шест месеца превърнах Емалин в Джаксън, превръщайки я завинаги в моя съпруга. И обичах всяка минута да гледам как тялото ѝ расте и се променя, за да се приспособи към нашето малко момче. Тя сияеше през цялата бременност.
Емалин тихо изстена и очите ѝ се отвориха. Мигна за няколко мига, преди да обърне глава и да впие очи в моите. Усмихнах ѝ се.
– Добър вечер, мъничка – поздравих я аз. – Как се чувстваш?
– Боли ме тялото. – Тя се прозя. – Трябва да го нахраня – промълви тя, докато поглеждаше часовника.
Изправих се, докато тя разкопчаваше болничната си рокля, разкривайки гърдите си. Бяха подути и изглеждаха възпалени до болка.
– Боли ли? – Попитах я, като се измъчвах при вида им.
Тя кимна.
– Но това е много малка цена, която трябва да платим. – Тя се протегна и нежно взе Картър от мен, като го постави на гърдите си. Отне му малко време, но той се закрепи и очите му се притвориха, когато започна да суче.
Щастливец.
Седнах на ръба на леглото ѝ, а тялото ми се обърна към нейното.
– Благодаря ти.
В очите ѝ проблесна объркване.
– За какво?
Прокарах пръсти по бузите му.
– За това, че ме накара да осъзная, че съм способен да обичам някого – казах ѝ. В очите ѝ заплуваха сълзи. – За това, че ме накара да осъзная, че съм способен да бъда баща, че съм способен да бъда добър съпруг. Преди теб бях нищо.
– О, Джеймс – прошепна тя.
– Обичам те – казах ѝ аз. – И него го обичам. Никога не съм знаел, че искам да бъда баща – не истински – докато той не заплака за първи път. – Тихо се засмях. – Честно казано, това е първият път, в който го оставям, откакто медицинската сестра го внесе в стаята.
Тя ми се усмихна, а усмивката ѝ караше очите ѝ да блестят толкова шибано красиво, че ме дръпна за душата.
– Винаги съм знаела, че ще бъдеш невероятен баща, Джеймс. Картър ще обожава земята, по която стъпваш.
– Надявам се да е така – признах аз. Наведох се напред и допрях устни до нейните. – И така, кога можем да опитаме за номер две?
Тя се засмя. Звукът беше като шибана магия за ушите ми, подпалваше душата ми, докато сърцето ми почти се пръскаше в гърдите. Беше толкова красива, когато беше щастлива.
– Джеймс, току-що го родих – напомни ми тя. – Дай ми поне няколко години. Искам той да е по-голям.
– Но ти искаш още? – Опитах се да поясня.
Тя се изчерви и кимна. Толкова шибано невинна.
– Да – призна тя.
Усмихнах се.
– Добре. Планирай още около десет.
Очите ѝ се разшириха от ужас. Избухнах в смях, което накара Картър да подскочи в ръцете ѝ.
– Официално си загубил ума си – изсумтя тя. – В никакъв случай, Джеймс.
Наведох се напред и отново я целунах нежно.
– Просто се шегувам, малката, макар че бих искал още три.
Тя въздъхна.
– Ще видим – каза ми тя. – Само не забравяй, че аз съм тази, която трябва да ги изтласка от мен – не ти. Все още казвам няколко години.
Повдигнах рамене.
– Стига да получа общо четирите си, бебе, не ми пука.
Тя поклати глава, но на лицето ѝ имаше красива усмивка. И тази усмивка? Тя завинаги щеше да осветява пътя ми през мрака на живота, връщайки ме у дома при нея и нашето малко момче.
– Обичам те – казах. Знаех, че го казвам често, но също така знаех, че тя никога не се уморява да го чува.
Очите ѝ омекнаха.
– И аз те обичам, Джеймс – просто отговори тя.
Знаех, че при нас не винаги всичко ще бъде слънчево и дъгообразно. Но също така знаех, че докато стоя до нея, Емалин ще продължи да ми показва по-добрите страни на живота, където любовта и семейството носят щастие, сила и топлина.
Родителите ми може и да са се гаврили с мен, но аз никога не бих се гаврил със собствените си деца. Това беше единственото ми обещание към тях и възнамерявах да го спазвам до края на живота си.
