Пролог
Наистина? Грешките не бяха нещо, което Брин Ахеарн правеше често. Но когато ги правеше, тя ги правеше големи.
Като например метър и осемдесет и пет, широкоплещест, с изчистен ханш, не толкова голям, колкото си я спомняше. Като огромни ръце, които се движеха по нея, едната се огъваше срещу бедрото ѝ, а другата се плъзгаше в дънките ѝ, за да докосне дупето ѝ.
Сякаш дори не бяха прекрачили прага на вратата на жилището му, защото някак си раменете ѝ бяха намерили дръжката, бяха се подпрели там и не бързаха да се движат, ако това означаваше още от тази тъмна коприна, която се плъзгаше през пръстите ѝ, и твърди мускулести бедра, които я удряха точно на място. Голям голям…
Не биваше да прави това. Беше си казала, че няма да го направи. Защото след това, което се случи между тях последния път – дори и да беше преди десет години – не можеше да рискува това да се повтори.
Добре, сега животът ѝ беше различен, но в основата си нищо не се беше променило. Нищо, с изключение на това, че тя не беше някакво дете, което не знае нищо по-добро. Тя знаеше. Ето защо трябваше да спре.
Брин се отдръпна от целувката, която беше толкова силна, че я опияняваше, решена да постъпи правилно. Само че устата, която само преди секунда беше опустошила нейната, вече се беше отклонила на юг. Привличаше с перфектно засмукване нежното място под челюстта ѝ.
О, Боже.
Облизваше вдлъбнатината между ключиците ѝ.
Дъхът ѝ секна, а мислите ѝ се завъртяха с върха на езика му.
Трябваше да сложи край на това. Да направи правилното нещо и за двамата.
Устните ѝ се разтвориха, за да проговори, и зъбите му докоснаха шията ѝ. Само най-малкото остъргване, перфектният натиск и…
– Форд – въздъхна тя, а всичко в нея се сви, за да задуши и малкото разумни мисли, които се опитваше да задържи. – Вътре. Моля те, вземи ме вътре.