Глава 18
Същата вечер се срещнах с Люк, Клои и Шиа в тренировъчната зала за тренировка. Бяхме чули слух, че в Ръкавицата се налага да се работи в екип, така че тренирахме отборни упражнения и отборни сваляния. Ръцете и краката ми бяха изваяни след ежедневното вдигане на тежести с Дарън, а Шиа ставаше страшно добра в заклинанията. Миналата седмица беше направила някаква илюзия, за да изглежда, че Линкълн спи в леглото ми. Беше супер депресиращо да се преобърна и да видя как той изчезва.
– Добре, така баща ми се измъкна, с това ,че ръкавицата не е само за да те задържи в това училище. Тя определя и ранга ти, ако и когато се присъединиш към Падналата армия. Тя се определя по време, така че по-добро време – по-добър ранг – каза Клои, а зъбите ѝ леко изпъкнаха върху долната ѝ устна.
Повдигнах рамене.
– Звучи готино, като магически фитнес тест.
Тя кимна.
– Но баща ми казва, че го правят истински. Не можеше да каже повече, но намекна, че животът ни наистина може да е в опасност.
Това накара очите ми да се разширят.
– Защо Рафаел би допуснал това?
Шиа извъртя очи.
– Ти поставяш Рафаел на този пиедестал. Да, училището тук е безплатно, но това е само защото архангелите набират хора за своята армия.
– Тяхната армия, която защитава хората от демоните – намесих се аз.
Шиа сви рамене.
– Просто казвам. Те искат да сортират слабите от силните, а на мен ми харесва удобният живот тук, така че нека да тренираме.
Усмихнах се.
– Сигурна ли си, че можеш да пропуснеш срещата си в сряда вечер? – Сряда беше нейният ден „целувай се с Ноа в колата и го остави със сини топки“.
– Спа ли вече с него? – Попита Клои.
Шиа направи отвратителна физиономия.
– Никога не бих допуснала неговата пишка в моята ва-я-я-я.
Избухнах в смях, не само от словоизлиянието ѝ, но и от ужаса, който се появи на лицето на Люк, когато го каза.
– Сериозно ли каза „пишка“? О, Боже мой, ти си такава учителка в детската градина – подразних се аз.
Шиа извъртя очи.
– Добре, не искам мръсният му член да се доближава до мен. Той се разхожда наоколо.
Ех, това беше вулгарно. Почти предпочитам пи-пи-пи.
– Защо не го прекъснеш? – Попитах, като поставих тренировъчни постелки из залата.
Тя сви рамене.
– Имам една фантазия, че един ден той ще спре да се шляе, ще се оженим, ще имаме две-пет деца и ще живеем в квартала.
Сега беше ред на Клои да се засмее.
– Е, той продължава да се връща за още, така че трябва да имаш нещо, което той иска. – Тя намигна и плесна Шиа по задника.
Шиа я целуна, а после потърка ръцете си.
– Вижте това. Намерих една книга за напреднали магове, докато оценявах документите в кабинета на господин Клеймор, и умирах от желание да опитам това заклинание. То създава портал между две точки. Така че да кажем, че Ръкавицата е дълъг път. Мога да отворя портала тук и да го прекрача на финала, като преведа всички нас през него, за да спечелим.
Люк изсвири ниско.
– Но помниш ли как се опита да направиш онова заклинание, което накара рогата ми да капят отрова, и аз едва не умрях?
О, ауч. Това беше доста страшно. Зверската форма на Люк беше плашеща, но още по-страшно беше, че рогата му можеха да пробият плът. На Шиа ѝ беше хрумнала гениалната идея да ги накара да капят отрова, но всичко се обърка и той се беше озовал в лечебното отделение за една седмица.
Шиа завъртя очи.
– Оттогава съм се подобрила много. Това е безобидно. Никой не трябва да минава през това точно сега. Просто ще започна да се упражнявам да отварям портала.
Клои вдигна рамене.
– Добре, но го направи там, за да не пострадаме, ако се взриви. – Тя направи жест към ъгъла на стаята.
Шиа я погледна ядосано, но направи каквото беше поискано.
– Добре, Люк, ти сменяй – наредих аз, след което посочих към Нощната кръв. – Клои, искам да проверя силата ти.
Тя се усмихна.
– Мислех, че никога няма да поискаш. – Устните ѝ се присвиха, когато сложи целувка на вътрешната част на ръката си, която след това вдигна и огъна.
Засмях се. По някакъв начин бях станала лидер на нашата малка тренировъчна група. Досега никой не беше умрял, така че реших, че правя нещо правилно.
Люк започна да се мести и знаех, че никога няма да свикна със звука от пукането на костите. Имаше различни видове звероподобни. Повечето от тях бяха земни животни с рога, какъвто беше случаят с Люк. Неговата набита форма на кафява мечка със завити черни рога беше доста ужасяваща за гледане. Единственото нещо, което ме успокояваше, беше съзнанието, че вътре в него е моят добър приятел и че той никога няма да ме нарани.
След като Люк беше на четири крака, изпускайки малко рев, за да се увери, че няма лесно да си намокря гащите по време на Ръкавицата, бяхме готови.
– Добре, Клои, силата и бързината са двете ти основни дарби – признах аз.
Тя сложи ръка на бедрото си.
– И дяволски добрият ми външен вид.
– И това. – Усмихнах се. – Така че нека да видим дали ще успееш да запратиш мечката на Люк в онова килимче в другия край на стаята.
Големите кафяви мечешки очи на Люк се разшириха, но Клои не изглеждаше притеснена. Тя беше смелчага, който обичаше предизвикателствата; това беше нещото, на което се възхищавах най-много у нея.
– Готов ли си, голямо момче? – Попита Клои, като преметна червената си коса през рамо.
Той мразеше да го наричат голямо момче, така че при думите ѝ разпери лапи и застана неподвижно като петстотинкилограмова статуя, като просто я гледаше.
Клои прекоси стаята невероятно бързо и се блъсна в гръдния кош на Люк, като го повали настрани. Извиках от удара. Тя не се беше засилила достатъчно, за да го нарани, но това определено не беше удобно. С хриптене тя го натовари на шест сантиметра във въздуха, преди да се изплъзне, а след това той отново се свлече на земята.
– Ей, хора? – Шиа изкрещя от своя ъгъл на стаята.
Обърнах се и погледнах през рамо, а очите ми изскочиха от главата ми. Какво виждам?
Шиа беше създала някаква дупка в земята и от нея пълзеше мъничък демон Змиеукротител, който изглеждаше адски ядосан. Тя се вцепени и бавно започна да отстъпва назад, знаейки много добре колко гадни могат да бъдат тези малки гадинки. Най-добре беше да не ги плашиш, защото едно изплюване в лицето можеше да те направи сляп за цял живот. Имам белег от киселина на крака си, за да докажа колко темпераментни могат да бъдат тези малки гадинки.
Клои се взираше в демона с ясно изразен ужас. Вероятно никога през живота си не беше виждала такъв демон, ако се съди по шока, изписан на лицето ѝ. Люк беше малко по-спокоен, преместваше тежестта си, сякаш решаваше да го зареже или не.
– Не мърдай. Лесно се плашат и плюят киселина – казах на приятелите си. Всички бяхме минали курса по демонология по история, но не бях сигурна колко от него бяха запомнили. Не исках някой да загуби око или да бъде белязан за цял живот заради едно невнимателно движение.
До този момент демонът Змиеносец беше изпълзял напълно от портала и оглеждаше стаята. Тези малки същества обичаха захарта. Кексчета, сироп, бонбони – всичко сладко щеше да ги разсее. Но съдбата не беше на наша страна, защото се намирахме в чудовищната спортна зала, без да имаме по себе си и капка храна.
Демонът извърна глава в посока на Шиа и изсъска.
– Шиа, илюзия на Монкшоу – извиках аз.
Това привлече вниманието на съществото към мен, то сви устни и се изплю в моя посока. Отскочих от пътя точно навреме, а киселинната слуз се приземи на метър от него.
– Успокой се. Знаем къде са бонбоните – казах му.
Той наклони глава настрани, а в гущероподобната му уста се появи слюнка. Ако не плюеше киселина и не се държеше като пълен маниак, всъщност щеше да е симпатичен. С височина двайсет и четири сантиметра той напомняше средно голямо куче, само че с люспеста кожа и лепкави ръце и крака, които му позволяваха да се катери по стените.
– Да, и кексчета също.
Шиа правеше магията си, а във въздуха се въртяха дъги от лилави заклинания. Надявах се, че е разбрала идеята ми, че искам да създаде илюзия за демон от Монкшоу, защото демоните от Змийско мляко се страхуваха от тях.
Точно когато изглеждаше, че тя прави точно това, адът се разрази.
В нощта се разнесоха силни сирени, които заглъхнаха оглушително и накараха демона на Змиеносеца да изпадне в неистов пристъп на плюене. Той се заизкачва по стената, а лепкавите му крака го задържаха там, докато продължаваше да плюе с бърз огън.
– Прикрийте се! – Изкрещях, като се гмурнах зад една огромна тренировъчна постелка. Сирените бяха толкова силни, че никога преди не ги бях забелязвала, но със сигурност, на върха на далечната стена, имаше червена мигаща светлина и високоговорител.
– Ученици, алармата за демони е активирана. Моля, придвижете се на безопасно място и изчакайте помощ – прозвуча гръмкият глас на Рафаел по високоговорителя.
По дяволите. Демонична аларма?
– Шиа, ти задейства демоничната аларма на училището! – Изкрещях. Тя се беше скрила зад редица медицински топки за вдигане на тежести и вероятно не ме чу.
Звукът на алармата спря, но светлината продължаваше да гърми. Мобилният ми телефон беше в чантата ми в другия край на стаята със Сера, така че нямаше как да се обадя на Линкълн или да взема кинжала си.
– О, Боже! – Изкрещя Клои.
Главата ми се завъртя в посоката, в която гледаше, и цялото ми тяло се скова. От портала друг демон се изкачваше нагоре и влизаше в залата – чудовищно адско куче.
– Шиа! – Изръмжах, след което чух звук от плюнка, която се удари в постелката, под която се опитвах да потърся безопасност. Миризмата на горяща пяна не беше приятна и вероятно скоро щеше да ми се наложи да се откажа от постелката или да си понеса последствията.
– По дяволите! Ще го затворя – каза Шиа, излизайки иззад скривалището си с медицински топки. Демонът Змиеукротител видя и се възползва от шанса си, като изпрати дъга от плюнка право в протегнатата ѝ ръка.
– Внимавай! – Изкрещях, разкъсвайки стаята с килимчето си като щит.
Нямаше смисъл. Киселината се свърза с ръката на Шиа точно когато тя започна заклинанието си и стенание от болка проряза въздуха.
– Майната му на това – измърмори Клои. В един миг тя се промуши през стаята с нещо в ръце, а след това демонът Змиеносец летеше към другата страна на залата.
Клои стоеше там и се усмихваше, държейки дървен жезъл. Едва я видях да сваля малкия демон от мястото му на стената.
Използвах отвличането на вниманието, за да стигна до Сера, като захвърлих разпадналия се килим и взех кинжала си.
Шиа се беше свлякла на земята и хлипаше над ръката си, а Клои изглежда беше овладяла демона на Змийската стъпка. Тя беше по-бърза, отколкото той можеше да изплюе, така че избягваше киселинните му атаки и го поваляше из стаята с боен жезъл, сякаш беше бейзболна топка. Люк се присламчи до мен, като и двамата се взирахме в Адското куче.
– Шиа, как си? – Извиках и, като не откъсвах поглед от двуглавата мутра пред мен. Адските кучета щяха да ти разкъсат гърлото за милисекунда, а за час щяха да изядат целия ти труп. Включително костите.
– Ще се справя. Ти се погрижи за адското куче, а аз ще затворя портала. – Гласът ѝ беше раздиран от болка и аз знаех колко силно трябва да я боли. Аз го бях изпитвала.
Едната глава на Адското куче се взираше в мен, а другата – в Люк. В този момент и двете оголиха зъби и изръмжаха едновременно срещу нас. Не знаех много за тях, освен че се срещаха рядко и се говореше, че са любимото създание на Луцифер. Без да имам представа как да ги убия, бях в много неизгодно положение.
„Обезглави ги“ – сподели Сера.
Помръкнах. Гадно.
„Сигурна ли си?“ – Попитах.
„Обезглавяването на куче-вълк с червени очи не беше моята представа за добро прекарване.“
Нямаше време да отговоря, тъй като адското куче се хвърли към мен, вероятно преценявайки, че Люк е по-голяма заплаха. Паднах на едно коляно, точно както ме беше учил Линкълн, и се приготвих за удар, но сблъсъкът така и не дойде. Докато кучето се стрелкаше във въздуха, Люк наведе ниско глава и после я завъртя, като разкъса страната на съществото. Единият от роговете му проби гръдния кош на животното и от устата и на двамата се изтръгна писък.
С едно подхвърляне на главата Люк запрати адското куче през стаята и то се удари в стената, свлече се в безпомощно състояние и остави следа от черна кръв по стената.
Направих бърза преценка на ситуацията. Шиа затваряше портала, прегърбена, докато хвърляше магията, притискайки ранената си ръка. Един бърз поглед надясно показа, че Клои е притиснала демона Змиеукротител под ботуша си, а челюстта му е затворена от тежестта на обувката ѝ върху лицето му.
Двамата с Люк трябваше да довършим Адското куче.
Точно тогава двойните врати на залата се отвориха и Линкълн влезе с не по-малко от двайсет войници от Падналата армия, включително Рафаел и господин Клеймор.
Очите на Линкълн се разшириха до чинии.
– Какво, по дяволите, се случва тук? – Изръмжа той, влезе вътре и извади два меча – и двата светеха в свирепо синьо.
Адското куче извърна глава в посока на Линкълн и изръмжа, опитвайки се да се изправи. В краката му имаше локва кръв, но все още изглеждаше готов да се забавлява.
Линкълн напредна и с два чисти замаха във въздуха откъсна главите на Адското куче. Лесно-лесно.
– Тук, моля – каза Клои. Демонът Змиеносец се гърчеше силно, вероятно усещайки предстоящата си гибел. Блейк се приближи зад Линкълн с огнехвъргачка в ръка и я запали.
Демонът Змийско мляко се изви още по-силно и Клои започна да губи равновесие. С едно последно издърпване той се измъкна изпод ботуша ѝ и се заизкачва по стената. Линкълн бавно извади от джоба си пакетче с бонбони, отвори ги със зъби и ги разпръсна по пода. Цветните бонбони се разпръснаха по земята, предлагайки разсейване на Клои, която постепенно се отдръпна, докато Блейк заобиколи от другата страна на демона, с огнехвъргачка пред себе си.
Очите ми се стрелнаха наляво, където Рафаел инспектираше вече затворения портал заедно с Шиа и господин Клеймор. Ако успеехме да овладеем демона Змийско мляко, всичко щеше да е наред.
Точно когато си помислих, че е така, чух предупредителния звук от плюене. Отметнах глава назад, за да видя как демонът плюе по посока на Блейк, но той подмина пламъка пред себе си и вместо това киселината го удари, изпращайки огнен взрив до тавана. Интересно. Киселината е запалима. Блейк се отдръпна, а Линкълн изрита част от Скитълс по-близо до демона.
Малките му ноздри се разшириха, в очите му се появи алчен поглед. Линкълн направи няколко широки крачки назад и демонът започна да пълзи надолу от стената. Когато падна на земята, той грабна едно бонбонче и го изгълта, а от устата му се отрони тънка струйка слюнка.
Линкълн изрита още към него, демонът трескаво протегна плъхоподобните си лапи, за да ги вземе и да ги пъхне в устата си. Беше някак симпатичен, когато не се опитваше да ни ослепи с киселина. Линкълн се втурна напред, вдигнал меч, от чийто връх изхвърчаха сини искри. Блейк се спусна върху демона с огнехвъргачката, като в същото време мечът на Линкълн отнесе главата му.
Ужас.
Тогава ме порази гледката на тлеещото му тяло – сериозността на ситуацията се усещаше.
Линкълн се нахвърли върху мен.
– Започни да говориш!
Извиках. Толкова за това, че може би ми е показал преференциално отношение.
– Е… – Нямаше да издам Шиа пред Рафаел, а и не бях сигурна дали Линкълн ще я защити. Искаше ми се да мисля, че ще го направи, но не знаех. Така че това беше „семейството преди момчетата“ и всичко останало. Но също така бях и много лоша лъжкиня.
– Случайно отворих портал към Ада – призна Шиа, преди да успея да проговоря.
Изстрелях я с недоверчив поглед. Последното нещо, от което се нуждаехме, беше да ни изгонят.
Господин Клеймор пристъпи напред, в очите му се четеше недоверие.
– Ти какво? Това е много напреднала магия.
Шиа прибра една кафява къдрица зад ухото си.
– Да… може би съм чела книга в кабинета ви, което вероятно не трябваше да правя… и очевидно не съм се опитвала да отворя портал към Ада. Опитвах се да отворя портал към библиотеката или нещо подобно, за да се упражнявам за Ръкавицата.
Рафаел огледа сцената и сподели любопитен поглед с господин Клеймор.
– Можеше да е много по-зле. Отварянето на портали е умение за четвърти курс – каза той на Шиа.
Тя изсумтя, бузите ѝ се зачервиха.
– Дори не знаех, че отварянето на портали към Ада е нещо, иначе никога нямаше да го опитам.
Той поклати глава.
– И ти затвори портала съвсем сама? – Тя кимна, а Рафаел сподели още един поглед с господин Клеймор, който кимна.
– Ще ме изхвърлите ли? – Шиа все още държеше ранената си ръка. Наистина трябваше скоро да отиде в клиниката за лечение.
Рафаел поклати глава.
– Не, но ти възлагам самостоятелно обучение с г-н Клеймор. Един час седмично, в свободното ти време.
Шиа погледна объркано.
– Добре…
Не ми беше ясно дали това е наказание, или не. Изглежда, че и Шиа беше на това мнение.
Погледът на Рафаел обиколи стаята.
– Добре, нека да нулираме алармата за демони. Ноа, моля те, заведи Шиа до лечебната клиника. А Линкълн, ще ти бъда благодарен, ако надзираваш това почистване. – Той направи жест към стаята с мъртвите демони.
– Да, сър – отвърна Линкълн, след което ме стрелна с поглед. Сякаш беше възможно да контролирам Шиа. Сякаш това беше моя грешка.
Стаята се изпразни бързо, като останахме само Линкълн, Блейк и аз.
Линкълн прекоси пространството бързо като ме проследи с поглед.
– Какво, по дяволите, става? Трябваше да си лежиш кротко. А сега каниш демони в тренировъчната зала?
– Мислиш, че аз съм измислила този генерален план? – Попитах с ръка на хълбока си.
Лицето му омекна.
– Не, но когато влезеш и видиш приятелката си да се бори с адско куче и с демон от Змийско гърло, не изглежда добре. Ти ме изплаши до смърт. – Той нежно погали лицето ми.
Усмихнах се.
– Приятелка?
Той извърна очи.
– Както и да е.
Наведох се, за да го целуна бързо. Когато се разделихме, той въздъхна.
– Сериозно, но наистина се притеснявах. Алармата се включи, ти не отговаряше на телефона си и не беше в общежитието си. Изплаших се.
Именно това признание ми показа колко много Линкълн наистина го е грижа. В началото си мислех, че може да е някакъв флирт, но с всяко събитие, което ни сближаваше все повече, връзката ни се усещаше все по-сериозна. Като нещо по-дълготрайно.
Тогава вратата на тренировъчната зала се отвори.
– Атуотър! Лечебна клиника, веднага! – Излая Ноа, след което затвори вратата.
Уф. Задълженията са си задължения.
Назад към част 18 Напред към част 20
