Глава 19
Тръгнах към лечебницата след Ноа.
– Какво става? Прелива ли там? – Попитах.
Той поклати глава.
– Не, но като твой учител по лечителство искам да излекуваш ръката на Шиа. А тя изпитва болка, така че трябва да побързаш.
Спрях на място.
– Какво? Няма как! Ще го объркам. Ти го направи.
Бях лекувала само съвсем дребни неща, като инфекция от врастнал нокът, главоболие на госпожа Грийли, менструални спазми на Шиа. Бях по-скоро асистент, наистина добър в това да поставам марли и бинтове.
Той хвана ръката ми.
– Нараняванията от демони са много често срещани във военните зони и ако ти дадат позиция на лечител в армията на падналите, ще трябва да знаеш как да лекуваш изгаряне от змийска киселина.
Очите ми се разшириха, докато той ме влачеше през площадката.
– Тя е най-добрата ми приятелка. Ако объркам, никога няма да мога да живея със себе си.
Той ме погледна с тлеещи очи и разрошена коса.
– Аз също съм загрижен за нея, знаеш ли.
Мислех, че са просто приятели за целувки.
– Наистина? – Попитах. Сега беше най-подходящият момент да го попитам за информация.
Той се усмихна.
– Тя е кучка за мен, държи ме на мястото ми. Това ми харесва в нея. Тя е… единствена по рода си.
Току-що ли нарече най-добрата ми приятелка кучка? Но по странен, мил начин? Вместо това реших да се съсредоточа върху коментара за „единствена по рода си“, защото това беше супер мило.
– Тя те смята за мъжкар – казах му честно.
Усмивката му се разшири.
– Знам. Това е нейното гальовно име за мен.
Имаха странна връзка, това им го признавах.
– Хайде. Да отидем да и помогнем – призова ме той.
Когато влязохме в стаята ѝ, огненият ѝ поглед прикова Ноа към стената.
– Не се притеснявай да бързаш. Не е като да умирам тук или нещо подобно.
Той извъртя очи.
– Ще се справиш. Бриел е тук, за да те излекува.
Очите на Шиа се изцъклиха, а на челото ѝ изби пот.
– Какво? Правила ли е това някога преди?
– Не съвсем, но…
– Но аз съм тук и съм най-добрият лечител, с когото разполага това училище. И чудесен учител. – Ноа намигна на Шиа.
Шиа се подигра.
– Радвам се, че егото ти все още е живо и процъфтява. Просто побързай. Имам чувството, че ще падне.
О, Боже. Стените се затварят. Ще припадна. Не мога да го направя.
– Готова ли си? – Попита Ноа.
Преглътнах.
– Разбира се.
Правило номер 1 на лечението: Дръжте се уверено, дори и да сте уплашени до смърт. Изплашеният пациент е лоша ситуация.
Ноа се разположи над дясното ми рамо с ръка върху долната част на гърба ми, като ме притисна по-близо до Шиа. Седнах до нея в стола на лечителя, където обикновено седеше Ноа или някой от другите лечители.
Тя ме погледна с онзи поглед, който казваше: „Ако осакатиш ръката ми, никога няма да ти простя“.
– Кучко, аз се справям – казах и уверено.
Това накара устните ѝ да се свият.
– По-добре да е така, или ми дължиш кутия понички „Облак 9“.
Ха! Това щеше да е цялата ми двуседмична заплата.
– Договорено.
Ноа пусна кофа в краката ми.
Намръщих се и погледнах към учителя си.
– За какво е това?
– Ще видиш. Активирай лечебните си центрове, а аз ще те преведа през останалото – инструктира Ноа.
Активирай лечебните си центрове. Нищо страшно.
Вгледах се в дланите си, а след това в татуировката на Рафаел на предмишницата ми. Събуди се. Изтласках мисълта към ръцете си. Бях го правила цели три пъти в живота си, така че се надявах, че все още работи.
– Отпусни се. Силата ти автоматично ще се прояви в присъствието на някой ранен – увери ме Ноа.
Знаех това.
Оставих ръката си да увисне над издутата и сърдито червена ръка на Шиа; кожата се опъна толкова, че изглеждаше сякаш ще се пръсне. Разбира се, дланта ми започна да се нагрява, излъчвайки слабо оранжево сияние.
– Работи! – Опитах се да не звуча като новак, но бях доста развълнувана.
– Разбира се, че работи. – Хладнокръвен, спокоен и уравновесен. Това беше Ноа.
Оранжевата лечебна светлина беше различна от Небесната светлина, за която научихме в часовете с Фред. Небесната светлина можеше да се използва като оръжие, а тази винаги беше лечебно средство.
– Сега прецени нараняването ѝ със силата си и я приеми в себе си. Не прекалено много и не прекалено бързо, както Линкълн направи с татуировките си. Просто действай леко, иначе ще бъдеш в по-лошо състояние от нея.
Да, той с любов беше набивал това в главата ми всеки ден през последните четири месеца. Ниско и бавно беше мотото на лечителя. Лечителите не можеха да лекуват, без да поемат самата болест; това беше уловка 22. Колкото по-силен беше лечителят, толкова по-сериозно беше увреждането, което можеше да поеме. Ако начинаещ лечител се опита да излекува човек, умиращ от рана с нож, той можеше да умре. Очевидно Ноа беше най-силният сред всички лечители, което го правеше майстор-учител.
Започнах дихателните си техники – вдишване и издишване. Когато влязох, засмуках малко от изгарянето на Шиа в себе си, чрез ръцете си. Разбрах, че действа, в момента, в който усещането за парене запали вените на ръката ми.
Клепачите ми се отвориха.
– Пари.
– Чувствам се малко по-добре – призна Шиа.
Може би нямаше да проваля това.
Ноа положи ръка на гърба ми.
– Добре, сега дишай през него. Тялото ти е създадено за това. Във вените ти тече кръвта на Архангела на изцелението. С тренировки и съсредоточаване няма болест, която да не можеш да прогониш.
Трябваше да се концентрирам, но при думите му в съзнанието ми изникна баща ми.
– Можеш ли да лекуваш рак? – Попитах уж случайно.
Шиа се повъртя на мястото си, а Ноа изглеждаше неловко.
– Ракът е… труден за обяснение. Можем да поговорим за това подробно друг път, добре?
Той знаеше. Сигурно беше прочел и досието ми, защото ме гледаше със съжаление. Аз просто кимнах.
Съсредоточи се, идиотче. Шиа се нуждае от теб.
Затворих очи и поставих другата си ръка върху ръката на Шиа. Поех си дълбоко въздух и засмуках още от нараняването през дланта си.
Ако някой ми беше дал възможност да избера някоя суперсила, това нямаше да е летенето, въпреки че то беше доста страхотно. Нямаше да е да правиш милион долара, макар че и това щеше да е страхотно. Щеше да е да сложа край на човешкото страдание от болести. Да гледам как баща ми, най-силният член на семейството ми, се превръща в кожа и кости, как губи достойнството си, как плаче от болка, това промени живота ми. Ако можех да се науча да отнемам това от хората, щях да го направя.
Ако практикуването и укрепването ми можеха да ми предоставят възможността да бъда велик лечител като Ноа, тогава това беше пътят, по който исках да поема след училище. Не исках да бъда някакъв буен войник, с висок рекорд по убити демони като Линкълн. Исках да лекувам хора. И не само хора, които се смятаха за „достойни“ – исках да лекувам всеки. Който и да беше наранен или страдащ, заслужаваше да му се сложи край. До този момент не осъзнавах колко страстно съм се отнасяла към това.
– Забави темпото, убийцо – каза Ноа и потупа ръката ми.
Очите ми се отвориха и изведнъж през тялото ми премина болката на хиляди изгарящи слънца. Обхвана ме гадене и аз захлипах. Погледнах надолу и видях, че цялата ръка на Шиа свети с мощна оранжева светлина. Моята лечебна светлина.
Нараняването ѝ беше напълно изчезнало. Направих това.
Ноа въздъхна.
– Прекали, както и предполагах.
Хванах се за стомаха, като отново се стъписах. Устата ми се разтвори от гаденето. Щеше да ми стане лошо.
Ноа хвана задната част на врата ми и леко натисна главата ми надолу над кофата между краката ми.
– Вън с него, преди да е започнал да нанася щети.
– Кх… – После повърнах, изгаряща гореща, зелена киселина в кофата. Два пъти.
Когато приключих, избърсах устата си и погледнах към Ноа.
– Боже мой. Как е възможно това?
Толкова много въпроси. Като начало, как киселината е преминала през вените ми, в стомаха ми и е излязла през гърлото ми, без да ме повреди?
Той се ухили.
– Казах ти, че тялото ти е създадено да лекува и имаш природен талант за това. Надявам се, че догодина ще се замислиш дали да не избереш специалност „Лечителство“.
Само кимнах, след което погледнах към Шиа.
– Това означава ли, че ми дължиш понички Облак 9?
– Не беее такава уговорката. – Тя отговори с усмивка.
Ноа се наведе над леглото и целуна устните на Шиа, като се отдръпна само на няколко сантиметра.
– Понички Облак 9 са за моя сметка, красавице. Трябва да видя дали Линкълн има нужда от помощ. – Той се изправи и излезе от стаята.
Погледът на Шиа го проследи през вратата с объркване, устните ѝ бяха стиснати, а очите – присвити.
– Той те харесва. Като че ли те харесва, харесва те – подразних я аз.
Тя се намръщи.
– Никога не ме е целувал извън колата си. Това беше странно.
Опитах се да дишам през последното задържащо се гадене.
– Каза, че си била кучка за него и му харесва, че винаги си го държала на място. – Правилно ли преведох това?
Устата на Шиа се отвори.
– Той ме е нарекъл кучка?
– Не, не по този начин. Беше като комплимент. Мисля, че. Харесва му, че не се навеждаш пред него или нещо подобно. Каза, че си единствена по рода си. – Бях ужасна в тези неща.
Шиа скръсти ръце.
– Както и да е, той сигурно се среща с пет други момичета по същото време.
– Ами защо не го попиташ?
Тя се облегна назад в леглото си и се загледа в тавана.
– Защото не искам да знам отговора.
Отрицание. Беше хубаво място за живеене.
Сигурно беше ужасен момент да ѝ кажа, че Линкълн ме е нарекъл своя приятелка, затова реших да забутам това за по-късна дата.
– Пич, ти отвори портал към Ада.
Тя изсумтя.
– Упс.
След това ме обзе сънливост, лечението напълно ме беше изцедило. Облегнах глава на ръката на Шиа и въздъхнах.
– Ето защо не можем да имаме хубави неща. Аз се оригвам на черна магия, а ти отваряш портали към Ада.
Шиа се засмя, като положи ръка на главата ми.
– Ние щяхме да сме отличници в Академията на замърсените.
Засмях се. Вероятно беше права, а това беше малко депресиращо.
– Не можем всички да бъдем Тифани – заявих аз.
– Светът не може да понесе повече Тифани – увери ме тя.
Не е ли това истината.
Назад към част 19 Напред към част 21
