ДАРИУС
Материализирах се пред портите на Двореца на душите и се запътих право напред с бърза крачка. Всички журналисти, които се бяха разположили там, настръхнаха при вида ми и се втурнаха да скачат на крака, за да ме пресрещнат. Но аз не бях в настроение да забавлявам пресата тази вечер и увеличих темпото си, вдигнал брадичка, когато пазачите на златните порти ги отвориха, за да ме допуснат.
– Искате ли да ви извикам карета, принц Акрукс? – попита един от тях и аз се спънах в крачка при тази титла, чудейки се в каква безумна паралелна вселена съм попаднал току-що, докато клатех глава и му изръмжах с „не“.
Вече бях разкопчал колана си и събувах обувките си, докато се готвех да се преобразя. Нямаше нужда да чакам някакъв проклет транспорт, който да ме закара по нелепо дългия път до самия дворец. Тръгнах да свалям ризата си и светкавицата на един от фотоапаратите на журналистите светна зад гърба ми, докато те се тълпяха близо до портите за стриптийз шоуто.
– Ако някой от вас снима голия ми задник без мое разрешение, тогава ще се окажете без работа и до колене в съдебни дела, още преди да се приберете вкъщи тази вечер – изръмжах аз, поглеждайки през рамо, и от тях се понесе лавина от извинения, докато всички старателно се обръщаха отново.
Пуснах дънките си в купчината дрехи последни и се преобразих на мига.
В мига, в който огромните ми крака се удариха в земята, камерите отново полудяха, тъй като всички отчаяно се опитваха да ме заснемат добре във формата ми на златен дракон. Но аз не бях в настроение да им позирам, така че ги оставих да снимат люспестия ми задник, грабнах купчината дрехи от земята в устата си и бързо излетях.
Удрях силно крилата си, докато ускорявах към двореца, а гигантската сграда доминираше в гледката пред мен, тъй като безбройните кули се издигаха към тъмните облаци горе, а лунната светлина сякаш караше стените да блестят.
Не знаех защо баща ми ме бе повикал обратно тук в толкова кратък срок, но исках да приключа с това. Трябваше да работим по плановете си да примамим Рокси отново от K.О.Р.Г.-ите, за да можем да и поставим противоотровата, а аз мразех да ме отзовават от това. Без съмнение останалите щяха да измислят нещо и без мен, но всичко, което и се беше случило, беше заради баща ми и аз се чувствах отговорен за нея по начин, от който ме болеше.
Спуснах се от небето пред огромната врата, която водеше към двореца, захвърлих дрехите си и се промених във фея, докато стражите на вратата ме гледаха неспокойно. Нахлузих отново дънките си и наврях краката си в ботушите, но не си сложих ризата, държах я в ръка, докато се изкачвах по стъпалата, а челюстта ми скърцаше от напрежение.
Дженкинс дръпна вратата, преди да стигна до нея, поклони се възможно най-малко и ми промърмори поздрав, който аз пренебрегнах. Старият шибаняк не заслужаваше дори елементарни любезности от мен и нямаше да ги получи.
– Къде е той? – Попитах, без да се интересувам, че ботушите ми разнасят кал по идеално полираните бели плочки или че той гледа с неприязън голите ми гърди, докато минавам през антрето.
Дворецът ми беше познат от многобройните посещения, които бях направил тук през лятото, за да видя Дарси. Бяхме работили неуморно, за да се опитаме да изгорим сенките от вените ми, така че да бъда в състояние да предизвикам баща си и да спася сестра и, но нищо от това, което бяхме направили, не се беше получило. Не че това ни пречеше да опитваме редовно.
– В момента кралят е зает в кабинета си – отвърна надменно Дженкинс. – Той ви моли да го изчакате…
Отдалечих се, като се придвижих по стълбите и хвърлих върху тях хлъзгав лед, за да попреча на любопитния прислужник да ме последва, докато се насочвах към кабинета, който някога е принадлежал на Дивия Крал. Удар и писък ме накараха да се усмихна, когато разбрах, че Дженкинс се е опитал да ме последва и е паднал.
Една врата се отвори, преди да стигна до кабинета, и аз се усмихнах, когато майка ми се измъкна оттам – тъмната и коса, както обикновено, беше навита в някакво перфектно творение, а зашеметяващата черна вечерна рокля обгръщаше фигурата и.
– Дариус – промълви тя и се огледа, преди да ме прегърне, а аз се усмихнах и я придърпах за миг. – Какво правиш тук тази вечер?
– Надявах се, че ти ще можеш да ми кажеш – отвърнах аз. – Старият майкопродавец ме повика. Тъкмо отивах да го попитам защо.
Тя се отдръпна, а очите и нервно проблеснаха, докато поглеждаше по коридора в посока към кабинета.
– Той извика тези същества в къщата – въздъхна тя, а пръстите и нервно се сгърчиха в полата на роклята и.
– Нимфи? – Попитах, а кожата ми настръхна при тази мисъл.
– Да. Опитвам се да не им се пречкам, когато са тук.
Бях изпълнен с желание да отида и да разбера какво прави с тях, но се поколебах още миг, наслаждавайки се на малкото време, прекарано насаме в компанията на майка ми.
– Как е? – Попитах я. – Оставя ли те сама?
– Не е по-зле от обикновено – отговори тя, рисувайки усмивка, която знаех, че носи, за да се опита да ме спре да се тревожа.
– Значи, доста ужасно? – предположих аз, а тя само леко сви рамене.
– Той има Клара, която да го занимава. Обикновено ме изкарват само на фотосесии и партита. Това е голям дворец и в по-голямата си част мога да го избягвам.
Въздъхнах силно, мразех, че тя живее така, промъква се наоколо и се надява да остане незабелязана. Това беше самотно, жалко съществуване и ми се искаше просто да я отведа оттук, за да може да има свой собствен живот. Предположих, че превръщането и във вдовица би било добър начин да постигна това.
– По-добре да отида и да разбера защо ме е повикал – казах аз, отново я придърпах към себе си за момент и тя въздъхна доволно.
– Добре ли се справя Ксавие? – Промърмори тя, докато се задържахме така за момент, компенсирайки всички прегръдки, които бяхме пропуснали през годините.
– Да – казах аз и се засмях. – Той е впрегнал цялото стадо на Пегас и не мисля, че дори е забелязал. Всичките кобили тропат насам-натам, опитвайки се да привлекат вниманието му, докато Дома изглежда готов да си пръсне кръвоносния съд всеки път, когато го погледне. Ще стане водач на стадото за нула време.
От устните на майка ми се изтръгна приглушен стон и аз се отдръпнах, като се намръщих към нея, за да я открия усмихната през сълзите си.
– Не ми обръщай внимание – въздъхна тя и махна с ръка, за да отхвърли притесненията ми. – Просто съм толкова облекчена, че той най-накрая е свободен да бъде себе си.
– Така е – съгласих се с усмивка, доволен, че поне за това нещо мога да се радвам.
Макар че сърцето ми се сви, като си помислих за момичето, което му беше дало този шанс. Рокси беше принудила баща ми да приеме Ордена на Ксавие и на практика беше разчупила оковите, които без съмнение щяха да го свързват с живот в затвора и извън полезрението, ако не беше тя. А сега тя беше тази, която беше прикована към това чудовище, и аз дори не можех да я освободя в замяна.
Настроението ми се влоши, както винаги през тези дни, и аз целунах главата на майка ми, преди отново да се насоча към кабинета.
Хвърлих балон за заглушаване, докато се приближавах към него, след което опипах пред себе си заклинанията за откриване, които баща ми несъмнено щеше да постави по коридора, за да усети всеки, който се приближава.
Както и очаквах, открих, че те са разположени като жици по пода и са подготвени да го информират, ако някой мине през тях.
С едно завъртане на пръстите си хвърлих вода под краката си и се издигнах, за да се нося над тях, движейки се по коридора и спирайки пред вратата до кабинета му. Той щеше да хвърли заглушителен балон, за да блокира вратата отвън, но аз го познавах достатъчно добре, за да знам най-добрите начини да заобиколя навиците му.
Влязох през вратата на малкия салон за пушене до кабинета му и се насочих навътре, като прекосих пространството и се придвижих до вратата, която свързваше тази стая със стаята, в която се намираше той.
Придвижих се да застана до нея и се усмихнах, като се плъзнах във външния край на неговия балон за заглушаване, както се очакваше, преди да притисна ухо към вратата и да направя заклинание за усилване, за да мога да чуя какво се говори вътре.
– Направи нещо – долетя суров женски глас. – Нашият вид твърде дълго е бил лишаван от полагащата му се магия. Заклехме се във вярност към вас, защото обещахте, че нуждите ни ще бъдат удовлетворени. Че вече няма да ни се налага да страдаме в периферията на обществото, а ще имаме възможност да процъфтяваме и да се развиваме. А сега си имаме работа и с някакви разбойници ловци на нимфи, които унищожават моите приятели винаги, когато имат възможност.
– Както казах, Друзила – последва резкият тон на баща ми и можех да кажа, че настроението му се изостря. – Това, което искаш, не е толкова лесно да се даде. Казал съм на кралството си, че твоят вид е под контрол. Ако нимфите отново започнат да нападат феи, това ще подкопае властта ми над хората. А сред феите винаги е имало ловци на вашия вид. Вие сте се справяли с тях досега, затова ви предлагам да намерите начин да се справите с тях и сега.
– Те са гладни, татко – изстена Клара, а в гласа и се долавяше надутост. – Боли ме, когато ги чувствам да гладуват.
– Предполагах, че искаш силна армия – изръмжа един мъж. – А не група езичници, които дори не владеят никаква магия.
Баща ми въздъхна разочаровано и си го представих как стиска носа си, докато води губеща битка с темперамента си. Когато срещите му протичаха зле по този начин, обикновено някой завършваше с кръв заради това. Може би затова ме беше повикал у дома. В крайна сметка обичаше да ме принуждава да кървя, използвайки властта си над Рокси, за да ме принуди да му съдействам.
– Може би бихме могли да измислим нещо – долетя гласът на Стела, тонът и беше умиротворяващ, сякаш работеше под ъгъл на миротворец. – Някой отдалечен град, който никой няма да забележи…
– Ооооо, тази идея ми харесва! – Извика Клара, пляскайки развълнувано.
– Може би – призна баща ми, макар да си личеше, че това не е действително съгласие. За каквото и да ставаше дума, той все пак го обмисляше. – Ще го разгледам. Но сега не искам да обсъждаме повече този въпрос. Придружи нашите приятели навън, Клара.
Мъжът и жената измърмориха, докато ги освобождаваше, но все пак си тръгнаха, а звукът от отварянето и затварянето на вратата ме напрегна, когато Клара започна да пее щастливо в коридора.
Изчаках ги да минат покрай вратата, която водеше обратно навън, и я отворих леко, за да ги погледна, като разпознах Друзила и Алехандро, които мърмореха раздразнено, а Клара подскачаше пред тях като някое развълнувано дете.
Звукът от гласове привлече вниманието ми обратно към кабинета, докато се измъквах отново в коридора, и осъзнах, че баща ми е пуснал балона за заглушаване.
Преместих се да застана пред вратата, а заклинанието за усилване, което бях направил, все още действаше, така че думите им звучаха ясно през него.
– Липсваш ми, звяр мой – мъркаше съблазнително Стела и аз потръпнах от последвалите звуци на целувка.
– Да. Правиш го болезнено очевидно – измърмори жестоко баща ми, но очевидно този упрек не беше достатъчен, за да я накара да се откаже.
– Позволете ми да вкуся истински от вас, господине – въздъхна тя. – Позволете ми да ви припомня колко добре бяхме заедно.
Баща ми въздъхна, когато се чу звукът от спускането на ципа му, и аз почесах носа си, правейки крачка назад, преди той да заговори отново.
– Имай малко самоуважение, Стела – изръмжа той. – Чуках дъщеря ти над това бюро, преди да дойдеш тук, и ти го знаеш. Отчаянието не ти отива.
Стела си пое шокирано дъх и се чу звукът, с който той отново дръпна ципа си нагоре.
– Тя не може да се сравнява с това, което имаме, Лайънъл – каза тя, като при последната дума започна да се чува звукът на крокодилските и сълзи. – Освен това ти си крал. Можеш да имаш колкото си искаш любовници. Защо да не можем просто…
Реших, че няма да дочуя нищо друго полезно, затова отворих вратата и влязох вътре, като се престорих, че не забелязвам как майката на най-добрия ми приятел се изправя от коленете си, докато гледах в студените очи на баща ми.
– Ти ме повика – казах аз, а от гласа ми се носеше презрение.
– Не е нужно да се държиш така, момче – изръмжа той. – Искам само да ти предложа подарък.
– Какъв подарък? – Попитах скептично.
– Ще го намериш в лятната къща. И не казвай, че никога не ти давам нищо.
Той махна пренебрежително с ръка и тъй като нямах никакво желание да се задържам в компанията му, се обърнах и излязох от стаята, облекчен, че успях да се измъкна толкова бързо.
Но докато се движех по дългите коридори и се спусках по криволичещото стълбище, сърцето ми започна да тупти от притеснение какво ще намеря, когато стигна до лятната къща.
Когато растях, той често ми купуваше скъпи подаръци като коли или мотори, за да ме възнагради за някое особено желано поведение. Веднъж, когато бях на дванайсет, бях изгубил самообладание от група задници в училище и бях пребил трима от тях. От училището се обадиха на баща ми, за да му кажат, и той ми купи моторна лодка за милиони аури, която в момента беше на пристанището в залива Скайбор. Но напоследък не бях направил нищо, с което да го зарадвам, за което да се сетя, така че не бях сигурен какво щеше да ме чака сега.
Вилата се намираше на изток от задния двор на двореца и ботушите ми туптяха тежко по пътеката, която водеше към малката къщичка, докато поглеждах към белите рози, които се катереха по стените и.
Когато стигнах до вратата, се поколебах за миг, приближавайки магията си, в случай че това беше някакъв глупав тест, след което бутнах вратата.
Вътре беше тъмно, отвореното пространство се осветяваше само от една лампа, която стоеше на бюрото в далечния ъгъл, и аз се намръщих, докато пристъпвах вътре, без да забележа никого.
– Здравейте? – Обадих се, затръшнах вратата след себе си и се почувствах като момиче от стар училищен филм за убийци, което чака психопатът да изскочи от гардероба.
Навлязох по-навътре в слабо осветеното пространство, минах покрай дневната зона с няколко дивана и се спрях в подножието на кралското легло, което беше поставено до стената.
Едно размазано движение привлече вниманието ми и аз се извъртях, за да погледна към него, малко преди нещо да се сблъска с мен и да се сгромолясам на леглото под едно твърдо тяло, а въздухът да се изтръгне от дробовете ми със свистене.
Ароматът на канела напълни носа ми и почти замахнах да удари задника върху мен, преди вместо това дълбокият му смях да разкъса лицето ми и аз също да започна да се смея, докато обвивах Ланс в ръцете си.
– Свята работа. Как? – Поисках, стискайки го силно, докато тъпата болка в гърдите ми се отпусна при усещането за тялото му срещу моето. Майната му, липсваше ми.
– Кралският хуй иска да намеря Имперската звезда за него. Изглежда, че има ясновидец, който знае, че аз съм ключът към намирането и – каза той в шията ми и аз го издърпах по-нагоре по леглото, за да можем да легнем с глави върху възглавниците и да си поговорим.
– Вард – изплюх аз. – Новият домашен любимец на баща ми. Сега, когато е крал, той направи този задник свой кралски ясновидец. Използвал е онзи стъклен стол в двореца, за да му помага да вижда неща, които да укрепват властта му.
– Перфектно – изръмжа Орион. – Точно от това имахме нужда – да може да предвиди, че ще дойдем за него.
– Звездите са срещу нас, както винаги – съгласих се аз с въздишка, но усмивката остана залепена на лицето ми, докато протягах ръка и прокарвах пръсти през тъмната му коса. – Не я ли подстригваше, докато беше там? – Подиграх се, а той извъртя очи.
– Бях прекалено увлечен да копнея по теб, голямо момче – пошегува се той в отговор, а пръстите му проследиха рисунъка на татуировките върху левия ми бицепс. Беше някак странно, ако се замислех, но връзката изискваше да сме заедно колкото се може по-често и след месеци на оцеляване с половинчасови посещения, знаех дяволски добре, че ще бъдем залепени един за друг в продължение на няколко дни, докато магията се напълни.
– Както и да е, не ме остави да стигна до най-хубавото – продължи Ланс. – Точно преди Лайънъл да дойде и да ме измъкне, успях да разбера как да отключа дневника. Баща ми ми беше оставил бележка и наистина мисля, че тя ще ни отведе до Имперската звезда.
– Сериозно? – Попитах, а веждите ми се вдигнаха, докато надеждата се натрупваше в гърдите ми. – Какво трябва да направим? Има ли място, където трябва да отидем, или…
Ланс ме хвана за ръката, когато направих крачка, за да стана от леглото, и поклати глава.
– Не мога да чета повече от него до следващото пълнолуние – каза той, а в гласа му ясно се долавяше разочарование. – Но това е всичко, Дариус. Началото на края. Просто го знам.
– И как ще се измъкнем от това, че помагаш на баща ми, който е задник? – Попитах, като се придвижих напред, докато челото ми не се допря до неговото, и се изненадах, когато той започна да се смее. – Какво? – Поисках да се усмихна и аз, защото това беше адски заразително.
– Арогантният мерзавец ме накара да дам клетва да го намеря – обясни той. – Но не каза нищо за това, че трябва да го намерия за него.
И аз започнах да се смея, а облекчението от това, че просто чувствам нещо хубаво след толкова шибано дълго време, накара гърдите ми да се раздуят от щастие. Знаех, че няма да е за дълго, но за момента нямаше да говоря за Вега, нимфи или повелители на дракони. Просто щях да се къпя в неговата компания.
Орион отпусна глава назад върху възглавницата, погледът му обходи чертите ми, сякаш се опитваше да ги запомни, и аз забелязах движението, с което прокара език по зъбите си.
– Жаден ли си? – Попитах и той изстена, кимайки бавно.
– Но също така ми е трудно да държа ръцете си далеч от теб в момента и се притеснявам, че ако те ухапя, може да свършим с чукане – пошегува се той и аз се засмях отново.
– Вероятно това е неизбежно след толкова време, нали? – Прокарах ръка през тъмната си коса, докато той оглеждаше гладно врата ми.
– Ако само нямаше този голям драконов член между бедрата си, можеше да сме перфектни – пошегува се той.
– О, моля те, и двамата знаем, че ти щеше да си момичето в нашата връзка – казах му, а той извъртя очи.
– Както кажеш. – Ланс отново прокара език по кътниците си и аз го погледнах строго, преди да наклоня глава и да му предложа врата си.
Той издържа само две секунди, преди да се нахвърли, да сграбчи китките ми и да ги удари във възглавниците от двете страни на главата ми, докато тежестта му ме притискаше към матрака, а кътниците му се плъзгаха във врата ми.
Изръмжах, раздвоен между естественото си желание да утвърдя господството си и желанието да го видя щастлив.
Искам да кажа, че ние не бяхме щастливи. Не съвсем. Но аз щях да открадна това малко щастие и да го задържа здраво, докато мога, защото това, че той беше заклещен в този ад, ме разкъсваше. И макар че тук той явно не беше свободен, това беше милион пъти по-добре от Даркмор.
Ланс най-накрая се отдръпна, усмихвайки ми се с кръвта ми по устните си, докато ме държеше притисната под себе си, и аз изръмжах, докато се хвърлях напред, обръщах го от себе си и го превръщах в малката си лъжичка, докато се преобръщах настрани.
Той се помъчи малко, а после просто се предаде, защото и двамата знаехме, че така или иначе се нуждаем от контакт точно сега и щяхме да се отдадем на странноста, както винаги.
– Разкажи ми всичко, което трябваше да скриеш, докато бях заклещен на онова място – помоли той, настани се и придърпа ръката ми плътно около гърдите си, като пренебрегнахме нелепостта на това и просто се прегърнахме.
– Добре. След това трябва да ми разкажеш за задниците, които са те наранили на това място, за да мога да отида и да ги убия с голи ръце – отвърнах аз.
– Може би първо трябва да се съсредоточим върху баща ти? – предложи той с мрачен кикот.
– Добре – съгласих се аз. – Но след това ще отида там, за да набия някой задник.
– Толкова силно ме защитаваш, скъпа – пошегува се той.
– Винаги, бебе – съгласих се със смях и го прегърнах по-силно, докато започнах да му разказвам за всичко, което трябваше да премълча, когато ходех да го посетя.
Нещата все още можеха да са доста прецакани, но сега, когато го имах отново, трябваше да се запитам дали звездите най-накрая не са на наша страна.
Назад към част 12 Напред към част 14