Аурокс
Той усети как се изрича защитното заклинание и знаеше какво означава това. Без да се колебае, Аурокс се втурна в асансьора и натисна бутона към пентхауса.
– Бързай! Моля, побързай!- Извика той към затворените врати. Твърде бавно! Трябва да съм там сега! Ако съм усетил заклинанието, тя също може да го усети! На Аурокс му се искаше да удари с юмруци по стените на бавно движещата се метална кутия. Разочарованието го изпълни с гореща и гъста енергия. Звярът се размърда.
Аурокс замръзна. Паникьосан, той забави дишането си. Контролирай звяра… контролирай звяра… – повтаряше дълбоко в съзнанието си. Едва когато асансьорът най-сетне достигна последния етаж и вратите бавно се отвориха, стихията го намери. С прилив на енергия те го изпълниха със сила и спокойствие, заглушавайки горещината на звяра.
Той въздъхна с облекчение и с нова увереност пристъпи в гладката мраморна входна зала. Във въздуха се носеше гъст аромат на кръвта на Неферет. За миг Аурокс не разбра какво става. Дали баба Редбърд беше успяла да рани жрицата?
После чу смях и познатите шумолящи звуци, които издаваха пипалата на Мрака, когато се хранеха. Чу и ужасните стенания на жена, която изпитваше болка. Приготвяйки се, Аурокс почерпи кураж от изпълването със стихии и се придвижи бързо и безшумно до основната жилищна площ на апартамента.
Аурокс си мислеше, че е подготвен за това, което ще види. Знаеше, че Неферет е заключила баба Редбърд в клетката на Мрака. Знаеше, че тя ще бъде уплашена и наранена. Беше много по-лошо, отколкото си беше представял. Той погледна баба само с един бърз поглед – срещна пълните ѝ с болка очи само за миг. Вниманието му беше насочено към Неферет.
Тя сякаш дори не знаеше, че той е там. Беше се облегнала на голямата черна секция, която образуваше формата на полукръг. Ръцете ѝ бяха разперени, с длани нагоре, и се смееше. Навсякъде около нея имаше плетеници на Мрака, които се сипеха по възглавниците и се извиваха една срещу друга в бързината си да достигнат кървящите китки на Неферет, за да се нахранят. Когато една уста се откъсваше от кожата ѝ, на нейно място идваше друга. Аурокс наблюдаваше как издутото пипало се плъзна към клетката, в която държеше баба, където се присъедини към другите от своя вид, които непрекъснато разрязваха кожата на старата жена със същите остриета като ножчета, от които Калона се бе излекувала наскоро. Аурокс знаеше, че баба няма да има такъв късмет.
Той се отправи към Неферет и падна на колене пред нея.
– Жрице! Върнах се при теб!
Главата ѝ се отметна назад. При звука на гласа му Неферет я вдигна. Примигна към него, сякаш и беше трудно да се съсредоточи, а после очите и се разшириха от познание. Напук на летаргичния вид на тялото си, с едно бързо движение Неферет сграбчи новопоявилото се пипало и го хвърли към Аурокс. Змиеподобното създание го удари в средата на гърдите, проряза ризата му и разкъса кожата му.
– Закъсня!- Изкрещя му Неферет.
Аурокс не помръдна.
– Простете ми, жрице! Обърках се. Не можах да намеря пътя обратно към теб.- Аурокс каза извинението, на което беше решил, че Неферет най-вероятно ще повярва.
Неферет седна по-изправена, отметна нежно пипалата от китките си и им пошушна успокоително, сякаш бяха любими деца.
– Ти пренебрегна заповедта ми. Трябваше да се жертвам, за да си извоювам контрол над звяра, и въпреки това ти ме провали.- Тя хвърли към него още едно пипало. То преряза червена лента през бицепса на Аурокс.
Болката се умножи. Звярът я усети и започна да се вълнува. Аурокс затвори очи и си представи светещия кръг, представяйки си как го обгражда със защитното си сияние.
Звярът неохотно се успокои.
Укрепнал, Аурокс отвори очи и се обърна с молба към Неферет:
– Не съм пренебрегнал заповедта ти! Именно хвърлянето на кръга и призоваването на Смъртта бяха причината за моя провал. Жрице, не мога да ти опиша притока на Светлина и сила, които Танатос призова. Той повлия на звяра. Аз не можах да го призова!
– Но аз можах и дори след това не успя да унищожиш Репхайм и да разкъсаш кръга.- Неферет хвърли към него още едно пипало. Това не просто го поряза. То се уви около врата му и започна да се храни от него.
Въпреки това Аурокс не помръдна, но вътре в него звярът изрева, макар че звукът бе удавен в хладен прилив на вода и разнесен от мощен порив на въздуха.
– За това беше виновен драконът Ланкфорд. Той защитаваше Репхайм – каза Аурокс, като държеше тялото си съвсем неподвижно, докато Мракът продължаваше да се храни от него.
Неферет поклати глава в знак на раздразнение.
– Драконът не трябваше да е там. Мислех, че смъртта на Анастасия го е сломила. За съжаление, грешах.- Тя въздъхна.- Все още не разбирам защо не уби Репхайм, след като Драконът беше мъртъв.
– Беше както казах, жрице. Заклинанието направи нещо ужасно с мен. Не бях на себе си. Нямах контрол над звяра. След като прегриза Майстора на меча, не можех да го принудя да остане и да довърши Репхайм. То побягна, а аз не можах да го спра. Едва днес най-накрая се върнах към разума си. В мига, в който отново бях на себе си, се върнах при теб.
Неферет се намръщи.
– Е, не е като да си имал много разум, за да се върнеш. Предполагам, че трябва да очаквам подобно нещо. Несъвършена жертва – напукан съд – промълви тя повече на себе си, отколкото на Аурокс.- Е, не завърши толкова зле – отново му заговори Неферет.- Ти все пак сложи край на досадно почтения живот на дракона Ланкфорд. Не спря ритуала по разкриването и заради това бях отхвърлена от Висшия съвет на вампирите, но реших, че това не ми пречи толкова много. Не и когато си имам местни хора и собствена малка група вампири, с които да си играя.- Тя се наведе напред и подаде на Аурокс опръсканата си с кръв ръка.- Значи ти е простено.
Аурокс пое ръката ѝ и склони глава над нея.
– Благодаря ти, жрице.
Пипалото, което се хранеше от врата му, отдели тъмната си паст, падна върху ръката на Неферет и се плъзна по нея, за да се свие до гърдите ѝ.
– Всъщност твоето завръщане ме накара да се замисля. Драконът Ланкфорд беше почти напълно съкрушен от смъртта на своята половинка. Жалко, наистина, и слабо, да позволиш на някого да има толкова голям контрол над емоциите ти. Но няма значение. Драконът беше зрял и мъдър, но въпреки това смъртта на Анастасия почти го унищожи. Зоуи Редбърд не е нито зряла, нито мъдра. Когато Калона така глупаво уби нейния човек, тя се сгромоляса и аз почти се бях отървала от нея.- Неферет потупа окървавения си пръст по червените си устни. Погледът ѝ се премести от него към ъгъла на стаята, където Силвия Редбърд висеше в постоянно стягащата се клетка на Мрака.- Силвия, можеш ли да си представиш колко съсипана ще бъде твоята бедна, сладка у-ве-ци-а-ге-я, когато умреш?
Гласът на баба Редбърд беше слаб и изпълнен с болка, но тя говореше без колебание.
– Зоуи е по-силна, отколкото предполагаш. Подценявате любовта. Вярвам, че това е така, защото никога не сте си позволявали да я познаете.
– Никога не съм и позволявала да ме контролира, сякаш съм глупачка!- Очите на Неферет заблестяха от гняв.
Аурокс искаше да помоли баба, не я провокирай – мълчи, докато не те освободя!
Баба не мълчеше.
– Приемането на любовта не те прави глупак. То те прави човек, а ти не си точно такава, Тси Сгили. Само се хвалиш с победата си над човечността, защото това, в което си се превърнал, е нещо опетнено и абсолютно нелюбимо.
Аурокс видя, че думите на старицата дълбоко засегнаха Неферет. Тси Сгили се изправи и с усмивка, която я накара да изглежда рептилоидна, му заповяда:
– Съд, повикай звяра и убий Силвия Редбърд!
Назад към част 37 Напред към част 39