Мира Лин Кели – Осмели се да обичаш – Сега и тогава – книга3 – част 15

Глава 13

Джет беше прав.
Беше се забъркала. Вероятно още от първото питие в кръчмата „Пинт“. Но тя не искаше да види това. И дори след като Джет и беше посочил очевидното преди седмица, тя беше отказала да повярва.
Защото искаше повече. Искаше зашеметяващото смачкване на раменете ѝ, които се удряха в стената срещу входната врата, когато Форд я видя за първи път, след като беше заминал за мачове извън града. Искаше сънливите сутрини с неговите ръце, обвити плътно около нея. Искаше да види онзи поглед в очите му, когато се напъха в нея, онзи, който я накара да се почувства като всичко.
Но само една дума от мъжа от другата страна на линията и сега тя знаеше.
Всичко беше свършило. И благодарение на него тя нямаше да остане с нищо.
Тя седеше, балансирайки на ръба на любимия си стол, но изобщо не намираше утеха там.
– Татко – отговори тя, а страхът покри кожата ѝ като мазна утайка. – Откъде имаш този номер?
Смехът, който прозвуча по линията, беше уморителен. И все пак все още някак подплатен с чара и харизмата, които примамваха всички, които знаеха по-добре, обратно, откакто се помнеше.
– Брат ти ми го даде.
Разбира се, че беше го дал. Майка ѝ със сигурност не го притежаваше. Беше прекалено дълбоко затънала в дисфункцията, която наричаше любов, за да може да се разчита на нея за нещо друго, освен да се подчинява на исканията на съпруга си. Без значение какво е направил, как я е предал, застрашил или наранил, достатъчно беше едно от неговите привидно искрени извинения и тя беше готова да се нареди на опашка за още от всичко, което той предлагаше този месец – гладки реплики, тренирани лъжи, изтъркани обяснения и обещания, които никога нямаше да изпълни. Сърцето на Брин се късаше от това, че не можеше да даде на собствената си майка телефонния си номер или адреса си, но дотам се беше стигнало. Тя все още пътуваше дотам поне веднъж месечно. И се обаждаше всяка седмица, но номерът беше блокиран и колкото и майка ѝ да обещаваше, че няма да каже на бащата на Брин къде е, Брин знаеше от опит, че това е обещание, което майка ѝ не може да спази. Тя не можеше да понесе да постави някого от тях в положение да бъде подведен отново по този начин.
Оставаше брат ѝ Мики. Защото какво щеше да стане, ако имаше спешен случай? Ами ако нещо се случи с майка ѝ и тя не разбере, докато не стане твърде късно?
Знаеше, че Мики щеше да я прецака в девет от десет случая. Той беше толкова опортюнистичен, колкото и баща им – или почти толкова. Но повече от всеки друг брат ѝ разбираше какво токсично въздействие има Дани върху живота им. В края на краищата, той беше този, който се предлагаше като залог на лихвар за три дни, докато баща им беше отишъл да получи парите, които им дължеше. Парите, които беше похарчил за повече залози и нямаше да може да върне без разстройството в последния момент в колежанския футболен мач, което в крайна сметка спаси тогава петнайсетгодишния ѝ брат от съдба, за която тя не искаше да мисли, но Мики трябваше да знае. И поради това си беше помислила, че в това единствено нещо може да му се има доверие.
Но за пореден път е сгрешила. На никого в семейството ѝ не можеше да се разчита.
А сега баща ѝ най-накрая се бе свързал с нея, за което тя се надяваше, че никога няма да се случи.
– Не бъди толкова строга към него, момиченце. Трябваше да знаеш, че в крайна сметка ще го разбера. Той просто прави това, което би направил всеки добър син. Облекчава мислите на стария си баща за благополучието и безопасността на дъщеря му.
Брин не можа да се сдържи да не се разсмее в телефона, а после да отнесе устройството в кухнята и да го прекара през контейнера за боклук, за да се увери, че е разбрала какво иска да каже. Но тези неща струваха пари, а благодарение на баща ѝ изглеждаше, че парите никога няма да ѝ стигнат.
Разбира се, признаването на неговата роля за финансовото ѝ затруднение не беше нещо, за което Дани Ахърн някога щеше да поеме отговорност, така че какъв беше смисълът да повдига въпроса отново? Вместо това тя премина направо към това, за което беше сигурна, че е смисълът на обаждането му.
– Какво искаш?
– Да ти кажа, че ти е простено.
Чуваше го да диша в другия край на линията. Чакаше тя да каже нещо. Може би да му благодари? Тя не знаеше – не можеше да започне да мисли как да отговори на думите му.
Имаше ли нужда от неговата прошка?
Чувстваше ли се виновна за ролята си в неговото лишаване от свобода?
Умът ѝ се върна към последния път, когато той дойде да я види в старото ѝ жилище. За момчетата, които се бяха появили, за да търсят нещо, което Дани им дължеше. Те не ѝ бяха повярвали, когато беше казала, че не знае нищо за него. И макар да беше казала истината, за съжаление, те бяха прави да дойдат. Дори и сега я побиха тръпки при спомена за това как се беше сгушила до стената в коридора, докато Бени Д. – един от главорезите на О’Шей, момче само с няколко години по-голямо от нея – ѝ казваше, че ѝ вярва, но шефът им беше чул друго.
Почти беше повърнала, когато измъкнаха старата чанта. Баща ѝ я носел, когато я посетил, просто спрял на път за интервю в Индиана, както казал. Още една лъжа, но тя с готовност повярва. Дори не се беше замислила за нея, когато той си тръгна. Но очевидно тази чанта е била скрита в спалнята ѝ, докато човекът, чието име не знаеше, не бутна с трясък скрина ѝ. Изненада!
Първият проблясък на опустошено сърце продължи само секунди, преди гневът и възмущението да се промъкнат покрай нея, вземайки връх. И тогава, по ирония на съдбата, Бени Д. с дебелите си ръце я обгърна, опитвайки се да я успокои, казвайки ѝ, че знае каква жестока сделка е получила. Че винаги я е харесвал и че му се иска да не се е случило така, както се е случило.
Че съжалява, но шефът им имал какво да каже.
Тя наблюдаваше как партньорът му или разбиваше, или опаковаше почти всички ценни неща, които тя имаше. Прибра в джоба си обновения iPod, за който беше спестила, и разби основата на високоговорителя. Продупчи преносимия ѝ компютър. Изхвърли съдовете от шкафовете на пода. Изхвърли съдържанието на малката ѝ кутия за бижута в джоба на якето си, като взе мъничкото златно колие с кръстче на баба ѝ и сребърната гривна с верижка, която Форд ѝ беше подарил за рождения ѝ ден.
Незаменими. Изсипаха се в джоба заедно с половин дузина безсмислени обеци от универсален магазин и малката калаена купичка, в която ги поставяше вечер. Изчезнали завинаги.
Баща ѝ е знаел, че момчетата на О’Шей ще дойдат. Той дори нямаше достатъчно разум или загриженост за нейната безопасност, за да си замълчи за това къде е бил.
– Съжалявам Брин, момичето ми – беше се заклел, когато се обади дни по-късно. – Трябва да знаеш, че никога не съм искал проблемите ми да се окажат пред твоята врата.
Да, никога не е искал да се случат нещата, които са се случили. Но тогава и той никога не промени поведението си. Тя знаеше, че пристрастяването му към хазарта е болест, и имаше време, когато го молеше и умоляваше да получи помощ. Той дори бе ходил на срещи в продължение на няколко месеца – докато не се наложи да спре, защото измамата, която бе започнал да върши там, го бе въвлякла в още по-големи неприятности.
Това беше проблемът. Това, което не беше наред с баща ѝ, не беше само едно нещо. Не беше само пристрастяване. Или само компанията, която поддържаше. Или просто лоша преценка. Или просто прекомерно чувство за право и липса на съвест.
Беше всичко заедно.
Това беше баща ѝ.
И след по-малко от месец получи следващото обаждане от брат си. Той едва успяваше да говори, когато предаде телефона на хлипащата ѝ майка, която току-що беше преживяла подобно посещение. В този бърз ден баща ѝ го беше направил отново, беше предал хората, с които не биваше да се забърква. Само че този път не беше оставил това, което търсеха, на мястото, което бяха търсили.
Което означаваше, че когато нямаше какво да се намери, нещото, който тези главорези трябваше да направят, беше различно. По-силно.
Бяха оставили майка ѝ с насинено око, изкълчена китка, счупено ребро и с обещанието, че следващия път ще бъде по-лошо.
Брин избухна и поиска от брат си да изведе майка им оттам незабавно. Само че той вече беше опитал, а тя отказваше да напусне къщата, в която беше отгледала децата си. Очевидно Дани беше съсипан от това, което бяха направили бандитите, които го преследваха. Беше се заклел, че ще се погрижи за всичко, и беше помолил съпругата си за прошка – която тя очевидно отново беше дала. Но Брин не се интересуваше от нищо от това.
Вече не я интересуваше.
Затова казала на майка си, че иска да се прибере у дома и да се увери сама, че е добре. Трябваше да поговори с баща си. Когато прекъснала разговора, тя дори не оставила телефона, преди да набере номера на полицейското управление в Милуоки.
В неделя в пет и трийсет и седем баща ѝ беше прибран на алеята на къщата им заради неизпълнена заповед за арест.
Това беше единственото нещо, което смяташе, че може да направи, за да ги защити.
Но сега Дани се беше върнал. И вече усещаше как той заплашва живота и бъдещето ѝ, които бяха достатъчно близо, за да се закълне, че върховете на пръстите ѝ почти са я докоснали.
– Не се нуждая от прошката ти – заяви тя. – И не е това причината, поради която се обаждаш. Така че какво искаш?
Дълбоката въздишка на Дани прозвуча по линията и тя на практика видя как колелата се завъртат, докато той преценяваше шансовете си за това, което търсеше.
– Преди да излежа присъдата си, направих някои грешки. Скривалището при теб беше само част от тях. – Той се изкашля встрани, дълбоко и дрезгаво, преди да поеме няколко бавни вдишвания. Търси ли съжаление или всъщност нещо не беше наред? Дали беше болен, или просто достатъчно болен, за да използва здравето си, за да я манипулира?
– Влязох в затвора с неизплатен дълг. Знаех, че ще трябва да го върна. Само че сега, когато съм на свобода, нямам пари.
О, Боже.
– Какво направи?
– Имах възможност. Инвестиция с гарантирано изплащане… ако можех да набавя някакъв капитал, за да вляза в нея.
– Ти взе назаем. – И „инвестицията“ се срина. И сега той дължеше още повече.
– Загубих парите. Изчезнаха, скъпа. Повярвах на грешните хора…
Баща ѝ продължаваше да говори, разказвайки ѝ какво дължи. Какво щяло да се случи, ако не намери начин да плати. Как си е мислел, че най-накрая е намерил начин да се освободи от всичко това. Как се е опитвал да постъпи правилно. За всички тях.
Стаята се разтърси около нея, стените се сгромолясаха, докато не остана нищо друго освен нейната единствена точка на фокус. Вратата
Форд щеше да мине до час.
Тя не можеше да му позволи да стане част от това.
Защото това никога нямаше да свърши.

Назад към част 14                                                          Напред към част 16

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!