Месец: септември 2022

Глава 22

Вълните отскачаха от лодката ни като от камък, който прескача езерото, докато си проправяхме път към малкия кораб, който се поклащаше в далечината. С подобреното си зрение различих тъмната глава на Денис на кормилото, а вятърът развяваше косата ѝ на кичури като на Медуза. Намалих скоростта на плавателния съд до празен ход, като оставих течението да ни насочва вместо мощните двигатели на моторната лодка. Не искахме да се приближаваме твърде много. Денис също не направи никакво движение, за да се приближи към нас. Тя държеше плавателния си съд на мястото му, неподвижна като статуя в позицията си до кормилото.
По-малко от час по-късно чух рева на друг двигател, идващ откъм пристанището. Предвид настъпващия мрак, ниските температури и предупрежденията за малки плавателни съдове, не помислих, че това е семейство, излязло на разходка за удоволствие. Елегантен бял плавателен съд се вряза във водата към лодката на Денис, а умиращите слънчеви лъчи осветиха бледата коса на вампира на кормилото.
Вампир, който поразително приличаше на Боунс.
– Ако искаше да избягаш от мен, трябваше да платиш в брой, вместо да използваш кредитната си карта, за да наемеш лодката си!- Изкрещя Рейф на Денис. Гласът му се носеше над водите до нас, звучеше женствено и не носеше и следа от английски акцент. Той едва погледна в наша посока, макар че трябваше да забележи, че се носим на по-малко от четвърт миля от него. За да е толкова безгрижен, Рейф не би трябвало да е сам в лодката.
За да докажа предположението си, следващият път видях да се появява една руса глава, после три брюнетки и накрая – ягодова блондинка. Изглеждаше, че Рейф е довел със себе си целия екипаж. Не мислех, че ще рискува да ги остави без надзор, след като бяхме измъкнали Боунс изпод носа му. Но когато египетският вампир се обърна в наша посока, се напрегнах. С разстоянието и начина, по който и двата ни плавателни съда се люлееха на вълните, никога нямаше да успея да го уцеля с ясен изстрел в главата, но силите на Менчерес не се нуждаеха от спокойна повърхност или по-голяма близост, за да бъдат ефективни.
– Сега – изръмжах аз в мобилния си телефон.
Три неща се случиха едновременно. Призраци се изстреляха от дъното на лодката ми, провирайки се през мен, Иън и Боунс в такова голямо количество, че телата ни бяха погълнати от прозрачните им форми. В същото време мигновеният смазващ натиск, който бях почувствала върху врата си, се приглуши до единствено задушаващо усещане, което беше неприятно, но не и смъртоносно, тъй като нямах нужда да дишам.
А лодката на Денис се взриви с грандиозна експлозия.
Бумът, последван от разхвърчалите се във всички посоки отломки, привлече цялото внимание на Рейф. Той се опита да обърне лодката си, но беше твърде близо до плавателния съд на Денис, когато той избухна. Пламтящи парчета отломки се изсипаха върху него и другите вампири, а някои парчета от скоростта си се забиха в борда на кораба на Райт. Натискът около врата ми намаля още повече.
– Котенце! – Изкрещя Боунс, аурата му се надигна с нещо, което се усещаше като изстрел на адреналин.
Иън дръпна качулката от него и започна да развързва веригите му.
– Приготви се. Време е да си върнем нашите другари – каза Иън с порочно задоволство.
Със също толкова безмилостна усмивка натиснах газта на моторната лодка и се насочих право към кораба на Рейф. Той продължаваше да се опитва да разчисти опасните парчета отломки от лодката си, проклинайки щетите, които беше нанесла близката експлозия. Бяхме на стотина метра от него, преди Рейф да разбере, че не намаляваме скоростта.
През мъгливия слой от призраци, които все още се въртяха навсякъде по мен и караха цялото ми тяло да се чувства наелектризирано, видях как на лицето на Рейф изгря осъзнаване.
– Спрете ги! Убий ги! – Изкрещя той на Менчерес. След това изостави опитите си да изчисти и завъртя лодката, като пусна двигателя.
Той се пръсна, звучеше така, сякаш нещо беше попаднало в дюзите или те бяха повредени от експлозията. Нашият плавателен съд също започна да се клати, но Фабиан и Елизабет бяха взели със себе си много от рода си. Появиха се още призраци, които покриха кораба с телата си и действаха като свръхестествен буфер срещу силата на Менчерес.
Способностите на бившия фараон бяха зашеметяващи, но те не действаха на нищо от гроба. Глупачката аз се нуждаех от демон, който да ми напомни за това. Балчек и другите можеха да ми се подиграват за афинитета ми към духовете, но когато телата им действаха като силово поле, което отклоняваше страховитата сила на Менчерес, беше добре да имаш приятели в мъртвите места.
Иън свали последните вериги от Боунс и ги захвърли настрани.
– Когато попаднеш във водата, погълни толкова, че да ти се разкъса стомахът, и след това продължи да поглъщаш – казах аз настоятелно, като го погледнах. – Цялата тази солена вода ще улесни прочистването на кучката от теб.
Боунс протегна ръка и ме придърпа към себе си за свирепа целувка. Призраците все още се въртяха около и през нас, но докосването на ръцете му – първото, което усещах от тях от седмици – накара тялото ми да вибрира.
Балчек се вмъкна между нас и промълви:
– Няма време. – Погледнах колко близо сме до лодката на Рейф. Той беше прав.
– Идваме за теб, копеле! – Изкрещях на демона, обитаващ съпруга ми и приятелите ми. Моторната ни лодка се удари в кораба на Рейф, преди думите ми да заглъхнат.
Ударът ни катапултира от лодката. Боунс потъна веднага под вълните, но Иън излетя право нагоре, като взе със себе си Балчек. Аз имах друг план. Гмурнах се през плуващите парчета на двете унищожени лодки, като призраците все още се придържаха към мен, за да грабна русата вампирка, преди да е паднала във водата.
– Менчерес! – Изревах, държейки в хватката си борещата се Кира. – Издърпай се отгоре на този демон в теб или се кълна, че ще я убия!
С тези думи забих сребърен нож в гърдите на Кира, като внимавах да съм близо до сърцето ѝ, без да го пронизвам. Кира замръзна, сякаш беше светкавично замразена, и издаде хриплив звук на болка, който по-скоро усетих, отколкото чух над съскането и пръскането от двата потъващи кораба.
Една черна глава проби вълните, а яркозеленият ѝ поглед се насочи към мен с поглед, който беше наистина плашещ.
– Ако позволиш на тази кучка дори да ме плисне със силата си, тя умира – предупредих го отново, като се взирах право в Менчерес.
Хайде – подканих го тихо аз. С ъгъла на окото си видях как Рейф се покатери на едно преобърнато парче от корпуса, но не се опита да се намеси. Във всеки случай не и с тялото си. Почти усещах демоничната енергия, която се носеше от него към Менчерес. Демонът не искаше да загуби най-мощната си марионетка.
Друг вампир изскочи от водата към мен, но преди Пик да ме достигне, Иън го хвана във въздуха, което ги изхвърли и двамата извън обсега на видимостта ми.
– Гледай водата! – Изръмжа Балчек, без да е защитен от разрушителното ѝ въздействие, защото беше телесен демон. Не носеше чуждо тяло като Рейф.
Не смеех да отклоня вниманието си от Менчерес. Около него пропукваха енергийни потоци и ако не беше дебелото одеяло от духове, което ме обвиваше, знаех, че щеше да ми липсва главата.
Дръпнах ножа малко по-високо, което накара Кира да извика отново, и нещо се пречупи в изражението на Менчерес. За част от секундата си помислих, че дори безбройните призраци не могат да ме спасят, но после усетих как той привлича тези смъртоносни енергийни потоци, вместо да ги изстреля навън към мен. Рейф нададе вой, който прозвуча болезнено.
– Кат. – Гласът на Менчерес беше дрезгав. – Това съм аз. Пусни я.
– Докажи го. Накарай Пик и Анет да се потопят под водата и ги накарай да пият солена вода, докато не ги запълни – казах аз.
– Не! – Изкрещя Рейф, като се втурна към мен.
Стена от сила го блъсна обратно в обърнатите останки от корпуса достатъчно силно, за да напука повърхността му – и черепа на Рейф. Кръвта се изля върху бялата долна част, преди да изчезне в океана. Рейф изстена с по-висок, женски глас.
После чух плясък. Чух промърмореното от Иън:
– Пийте, приятели – и предположих, че Пик и Анет току-що са били запратени под водата. Всичко това бяха обещаващи знаци, но аз все още държах този нож, забит в гърдите на Кира. Демонът трябваше да се бори със зъби и нокти с Менчерес, а нищо нямаше да мотивира вампира да запази контрол така, както страхът за живота на любимата му.
Разбира се, когато всичко свърши, Менчерес все още можеше да ме убие за това, че съм пробола Кира.
– Доведете ме при него… внимателно! – Балчек се вцепени.
Иън се спусна към мястото, където се намираше Рейф с демона, все още прибран под мишницата му като голяма футболна топка. Когато Рейф ги видя, той се опита да се измъкне обратно в океана, за да се измъкне.
– Дръж го неподвижно – казах рязко на Менчерес.
Мощта се вдигна и притисна Рейф към обърнатия корпус. Иън коригира хватката си върху Балчек, държейки го за кръста, така че демонът да виси над хванатия в капан вампир със свободни ръце. Балчек се усмихна весело на Рейф, преди да разкъса ризата му, разкривайки бледите, твърди гърди на вампира.
Рейф изкрещя нещо на неразбираем за мен език, когато Балчек измъкна нож от колана си и започна да изрязва символи върху гърдите на Рейф. Вместо тези символи да изчезнат от мигновеното изцеление, вълните сякаш ги закрепиха на мястото им, изписвайки символите върху кожата му. Демонът беше толкова дълбоко вкоренен в Рейф, че отворените му рани реагираха на солената вода по същия начин, както вампирските на течно сребро.
– Пари, нали? – Отбеляза Балчек над женски звучащите писъци, които бяха като музика за ушите ми.
Вземи го, кучко! Прииска ми се да се разкрещя.
– Как се осмеляваш да предадеш един от своите заради тях? – Изръмжа Рейф, този път на английски.
Балчек не се спря в резбата си.
– Лесно. Получавам много пари. Представи си това; демон без съвест.
Ножът му отново проблесна и Кира се разтрепери в ръцете ми. Щях да си помисля, че е болка от ножа, който все още беше забит в нея, освен ако не видях как Менчерес направи същото.
– Почти готово – промърмори Балчек и започна да реже по-бързо. Треперенето на Кира се засили, докато не се притесних, че треперенето ще опре ножа твърде близо до сърцето ѝ. Менчерес също продължаваше да се влияе по същия начин. Водите около него започнаха да се пенят.
– Почти – повтори Балчек, а ножът вече проблясваше толкова бързо, че беше почти размазан. – Ето! – Обяви той.
Тази единствена дума беше придружена от взрив, който се усещаше по-силен от този при детонацията на лодката, само че този не се разхвърча в няколко посоки. Цялата тази невидима траектория бе насочена към Рейф, прекъсвайки дори желязната хватка на Менчерес, за да огъне за кратко тялото на Рейф под тежестта на атаката си. За секунда си помислих, че може да го разкъса на парчета.
Но после тази енергия рязко се разсея. Рейф се свлече, преди хватката на Менчерес отново да го обездвижи. Между различните плаващи парчета отломки от лодката около нас главата на Боунс проби повърхността. Въпреки че все още изглеждаше изтощен, усмивката, която ми хвърли, беше изпълнена с неизмеримо удовлетворение.
– Тя си е отишла – каза той просто.

Назад към част 21                                                                 Напред към част 23

МАКС

Отне ми повече от пет часа само да пресея спомените за болката и страха, които изпълваха съзнанието на Тори, преди да успея да стигна до корените им. Лайънъл беше свършил адски добра работа, като я беше принудил да свързва всеки миг от мъченията, които и беше причинил, със спомена за Дариус.
Бях получил ясен поглед върху толкова много мъчения в спомените и, че ме накараха да се почувствам зле до мозъка на костите си, а жлъчката продължаваше да се надига в гърлото ми, тъй като дарбите ми позволяваха да усетя всяка една секунда от тях.
Можех да се отдръпна, да откажа да погълна най-лошото от нея и да се предпазя от него, но тя се нуждаеше от този отдушник. Бях сигурен в това. Имаше нужда да преживее всеки път, когато той я бе отвеждал в онази стая под имението „Акрукс“ и бе разигравал върху нея тези мрачни и извратени фантазии.
Ако преди в мен изобщо е имало някакво съмнение относно дълбочината на покварата на Лайънъл Акрукс, то сега в мен не бяха останали абсолютно никакви илюзии.
Той не просто беше рязал, изгарял и удрял с ток Тори, докато тя вече не можеше дори да крещи. Той се наслаждаваше на това.
Скрити дълбоко в спомените за нейната болка, имаше повече от достатъчно видения на очите му, блестящи от възбуда, докато я караше да крещи и да вика за милост. Той просто я принуждаваше да мисли за Дариус отново и отново, докато не повярваше, че тези спомени са за неговите очи. Че той е правил това с нея.
Отне ми по-голямата част от деня, за да осъзная, че той е използвал циклоп, за да му помага в голяма част от жестокостите си. Беше взел всеки мрачен и изпълнен с болка спомен, който тя пазеше за Дариус от времето, когато за пръв път беше пристигнала в академията, и беше завъртял ножа на болката, която изпитваше заради тях, докато не се разкървави отвътре. А след това беше намерил и всичките и добри спомени, като я избиваше отново и отново, докато тя не можеше да ги защити повече, макар че с изненада открих, че в съзнанието и все още има няколко скрити неща.
Тя все още се съпротивляваше на опитите ми да я накарам да ги отключи, но всеки път, когато насочвах мислите и чувствата и към тях, тя изглеждаше малко по-близо до това да ги погледне, отколкото предишния път, така че не се отказвах.
Бяхме се преместили в спалнята ми в Кралската дупка след първия път, когато тя загуби съзнание от спомена за изтезанията, които беше преживяла, и едва я хванах, преди да си разбие главата в твърдите дъски на пода.
Пренесох я тук и я сложих на леглото до камината, където внимателно възстановявах огъня всеки път, когато изгаснеше. Използването на дарбите ми върху нея по този начин изцеждаше магията и, докато аз се хранех с нея, и тя трябваше постоянно да попълва запасите си, за да не изостава от количеството, което аз вземах, докато работехме. Бях опиянен от богатството на нейната сила и на няколко пъти ми се налагаше да правя почивки, за да се разтоваря, като предизвиквах бурен вятър в гората навън или хвърлях река с вода, само за да мога да продължа да черпя още от нея.
Беше се свила в ръцете ми, главата и се беше облегнала на гърдите ми, докато крайниците и трепереха от спомена за болката, която я бе връхлитала отново и отново.
Не можех да не се почувствам като чудовището, което изобщо и беше направило това, докато продължавах да използвам дарбите си, за да извлека тази болка от нея и да я принудя да ми даде всяко едно парченце от нея. Но знаех, че това е единственият начин. Трябваше да се освободи от нея, да я погледне ясно и без петното на лъжите на Лайънъл, за да може някога да продължи напред.
Дори нямаше да си позволя да мисля за това, което ми причиняваше. Използвах пълния обем на дарбите си с нея, а тя се отваряше за тях, позволявайки ми да се потопя изцяло в спомените и, така че всъщност да мога да наблюдавам как се разиграват, сякаш аз самият бях там. Рядко навлизах толкова дълбоко в съзнанието на някого по този начин, но ако исках да имам някакъв шанс да поправя стореното с нея, трябваше да го направя.
Затворих очи, докато вкарвах силата си отново в нея, и студените и пръсти се вкопчиха в ризата ми, когато тя изпита болка, а аз я изтръгнах, когато усетих острия удар на електричеството в гърдите си, сякаш и аз бях там. Можех да усетя вкуса на кръвта в устата си, когато тя прехапа езика си, докато се дърпаше и свиваше от болката на удара. А твърдото прожулване на кожените ремъци, които придържаха ръцете и китките и на дървения стол, към който беше привързана по бельо, предизвика паника в крайниците ми.
– Кого обичаш? – Попита хладнокръвно Лайънъл, докато Клара висеше на ръката му и се усмихваше, оголвайки кътниците си.
– Теб – задъхах се аз, гласът ми беше на Тори, докато съживявах спомена за нея.
– Ами синът ми? – Попита Лайънъл, като се отдалечи, докато циклопът пристъпи напред, а аз отчаяно поклатих глава. Той имаше гъста черна коса, която висеше дълго по раменете му, и мазолесто лице с назъбен стар белег, минаващ през лявото му око, който бе оставил бялото зацапано с кръв, въпреки че раната явно беше стара. Наричаше го сенчестото си око, твърдейки, че има способността да вижда видения от Царството на сенките, както и от нашето, и беше ясно, че Лайънъл му вярва. Зениците му бяха толкова тъмни, че изглеждаха черни, и когато насочи погледа си към мен, аз потръпнах от страх, защото знаех твърде добре на какво е способен.
– Мразя го – казах аз. – Мразя го повече от всеки друг, когото съм срещала. Всичко, което прави, е да ми причинява болка. – Но аз не почувствах тези думи. Усещах ръцете на Дариус около мен, докато лежахме в леглото му, и той ме държеше така, сякаш никога не искаше да ме пусне. Усещах как сърцето ми се разтуптяваше, когато ме погледнеше, и си спомнях как беше обещал да се бори за мен.
– Лъже, лъже – мърмореше циклопът, протягаше ръка и прокарваше пръст по шията ми и между долината на гърдите ми, преди да го закачи за центъра на сутиена ми и да го дръпне леко.
– Ръцете настрана, Вард – изръмжа Лайънъл и аз потръпнах от облекчение, когато ме спаси от блуждаещите ръце на циклопа и той ме пусна с трептящо раздразнение на чертите си. – Просто си върши работата.
Прорицателят изсумтя тихо, докато се подчиняваше на заповедта на Лайънъл, като свиваше врата си по онзи начин, по който винаги го правеше, преди да се премести, и накара пулса ми да се ускори от страх.
– Харесва ми хубавото бижу, което носи, татко – издиша Клара в ухото на Лайънъл, пъхна ръката си в панталоните на Лайънъл и той тихо изръмжа.
– Сега, когато го споменаваш, скъпа Клара, тази огърлица ми изглежда позната. – Сърцето ми се разтуптя, когато погледнаха рубинената огърлица, която Дариус ми беше подарил, и аз се отдръпнах на стола си, макар да знаех, че няма измъкване. – Ако ти харесва, можеш да си я вземеш.
Клара се усмихна развълнувано, но Вард се премести да застане пред мен, привличайки вниманието ми отново, докато се опитвах да разбера от кого трябва да се страхувам най-много в тази стая.
Вард се усмихна показвайки зъби, а тъмните му очи бавно се плъзнаха заедно, образувайки едно огромно око с луковица в центъра на челото му, и аз затворих очи, като ги стиснах, опитвайки се да се предпазя от нахлуването на съзнанието му в моето.
Клара изпищя от радост, скочи на облегалката на дървения стол, на който бях вързан, и хвана косата ми с юмрук, като я дръпна достатъчно силно, за да ме накара да изкрещя, преди да отлепи клепача ми с мръсните си нокти, които се забиха достатъчно силно, за да ме накарат да кървя. Другата и ръка дръпна огърлицата ми, докато се бореше със закопчалката, и усетих как я издърпа, точно когато загубих битката да задържа очите си затворени.
Вард ме улови с погледа си и за миг слузестото, натрапчиво усещане, че се промъква в съзнанието ми, ме обзе и се кълна, че усещам горещия му дъх върху врата си, докато говореше в мислите ми.
– Видях бъдещето, в което мога да те докосвам колкото си искам, гълъбче – мърмореше той. – Където моят крал ще ми те подари и ще те изпраща в леглото ми толкова често, колкото пожелая, като награда за всички видения, които съм му подарил. Знаеш ли, че баща ти ми подари моя белег? Ще се радвам да се отплатя на дъщеря му за това, отново и отново и отново.
Вард прокара тази теза с мисловни образи, които ме накараха да се задавя с истинска жлъчка, надигаща се в гърлото ми, и ако днес бях ял нещо, бях сигурен, че щях да повърна всичко в себе си. Точно когато усетих, че започвам да крещя от въображаемия сценарий, който се разиграваше в главата ми, даровете на Вард се преместиха под кожата ми и той изрече едно-единствено име в главата ми.
– Дариус Акрукс.
Преди да успея да направя каквото и да било, за да го спра, умът ми се върна към момента, за който си бях помислил по-рано, за това как съм увит в ръцете на Дариус в леглото му, колко топла беше кожата му срещу моята и колко сигурна изглеждаше там.
Но когато се преобърнах, открих, че Дариус се взира в мен вместо сънливата, полуусмивка, която почти си спомнях. Ръката му се измъкна и той я заключи около гърлото ми, докато ме притискаше към леглото, разкъсвайки ризата, която носех, докато се борех и се гърчех под него. Не можех да изкрещя, хватката му върху гърлото ми ме задушаваше и отказваше дори най-малкият звук да премине през устните ми, докато той се усмихваше жестоко и забиваше юмрук в гърдите ми.
В момента, в който ударът се приземи, в тялото ми се разби силата на гръмотевична буря и аз изкрещях от болка, докато ме изгаряше отвътре навън, мятайки се срещу видението на Дариус в съзнанието ми и ремъците, които ме придържаха към стола в реалността. Мозъкът ми се опитваше да удържи случващото се, кое е реално и кое е лъжа, но всичко се размиваше, докато Вард използваше силите си, докато всичко не се сля в едно и жестокостта в очите на Дариус беше единственото нещо, в което бях наистина сигурна, наред с агонията в плътта ми.
Паднах задъхан на леглото, докато се отърсвах от спомена, придърпах Тори по-близо до себе си, докато тя трепереше в ръцете ми, помагайки и да види начина, по който спомените и бяха манипулирани, за да я настроят срещу Дариус, докато се опитвах да сдържа собствените си емоции, за да не ги вкарам случайно в нея.
Тялото ме болеше от ехото на мъченията, които беше преживяла, и усещах изтощението и, докато се свиваше на гърдите ми, а аз я обгръщах по-силно. Тя имаше нужда от почивка. И ако трябва да бъда честен, аз също имах, защото тази работа беше сериозно прецакана. Чувствах, че може да ме пречупи, ако не внимавам, и трябваше да си припомням всички причини да обичам Дариус, тъй като условията, на които беше подложена, си проправиха път и в моята глава.
Прекарах пръстите си по косата и, използвайки дарбите си, за да я накарам да се почувства още по-уморена и да я тласна към дълбок, безметежен сън, преди да я нахраня с толкова щастлива, успокояваща енергия, колкото можех да събера.
Когато бях сигурен, че няма да се събуди скоро, внимателно я свалих от себе си и я прибрах под завивките, като се намръщих колко крехка изглеждаше сама в голямото легло. Лайънъл Акрукс щеше да си плати за това, което беше направил на нея и Дариус. Да не говорим за всички останали причини да го мразя.
Излязох от стаята, но още преди да успея да повикам Дариус и Дарси, те се появиха с Гейбриъл между тях, а харпията ме погледна с познавателен поглед, с който явно щеше да ми се наложи да свикна.
– Как е тя? – Попита бързо Дарси и аз призовах сянката на усмивка за нея, въпреки че тежестта на всичко, което току-що бях преживял чрез спомените на Тори, висеше толкова силно върху мен, че имах чувството, че може да се счупя под натиска на всичко това.
– По-добре – промълвих, като прокарах ръка по лицето си. – Мисля, че сега тя вижда Лайънъл по-ясно, макар че връзката с Пазителя я затруднява да го намрази напълно. Помогнах и да преработи много от травмите си, но…- Погледът ми се плъзна към Дариус и той кимна, сякаш вече знаеше какво искам да кажа.
– Просто трябва да и докажеш, че не си чудовището, което я е накарал да вярва, че си – каза твърдо Гейбриъл, като потупа с ръка рамото на Дариус, преди да погледне към мен. – Трябва да си починеш, Макс. Поспи малко тази нощ. Ще информирам персонала, че върлува фейски грип, като извинение за това, че ти и Тори ще отсъствате от занятия утре. След това вярвам, че тя ще може да функционира достатъчно добре, за да се върне.
– Наистина ли мислиш, че ще успее да се преструва достатъчно добре, за да е безопасно това? – Изръмжах, чувствайки се странно защитен към момичето, което някога се бях зарекъл да погубя независимо от всичко. Но майната му да я връщам на огневата линия на това чудовище ме съсъпва.
– В момента това е единственият начин да продължим напред – твърдо каза Гейбриъл. – Всеки опит да я скрием или да и помогнем да избяга от Лайънъл ще се провали, ако опитаме сега. Цял ден се опитвах да намеря изход за нея, но при наличието на връзката… – Той въздъхна тежко. – Не всичко е загубено. Тя ще бъде в безопасност, доколкото може да бъде, ако засега просто запази преструвката, че поддържа позицията си в съответствие с него. Но ако се опита да избяга, връзката в крайна сметка ще я принуди да се върне при него и наказанието за опита и да избяга ще бъде немислимо. Това е начинът, по който трябва да стане.
Стиснах върха на носа си, мразех тази идея, но знаех, че Гейбриъл нямаше да настоява за нея, ако виждаше друг начин. Тогава изглеждаше, че съдбата все още не е приключила да се гаври с нас.
– Добре – промълвих, докато Дариус изръмжа под носа си.
– Аз и Гейбриъл ще останем с нея тази вечер – каза Дарси тихо, като се премести, за да обгърне ръцете си около врата ми и да ме притисне силно. – Благодаря ти, Макс.
Бях толкова изтощен, че дори не я прегърнах обратно, не исках да позволя на нито една от емоциите, които се опитвах да сдържа, да се изплъзне от мен. Защото тя нямаше нужда да вижда подробностите за това, което сестра и беше преживяла в ръцете на този тиранин. Не исках това да я преследва така, както знаех, че ще преследва мен.
Гейбриъл ми благодари, докато следваше Дарси надолу по коридора, но Дариус не помръдна, сякаш вече можеше да разбере от изражението ми, че няма да е добре дошъл в тази стая.
Той изчака, докато Дарси и Гейбриъл се изгубят от поглед, преди да щракне с пръсти и да хвърли балон за заглушаване около нас.
– Покажи ми – поиска той и аз въздъхнах.
– Не искаш да го видиш, човече. По дяволите, аз не искам да го видя, а не съм влюбен в момичето – опитах се да го направя, въпреки че вече виждах колко е решен да знае мащаба на това.
– Не може да е по-лошо от това, което вече си представям – изръмжа той и аз прокарах ръка по лицето си, клатейки глава.
– Да си го представяш и да го иживееш не е едно и също. Умолявам те да го оставиш. Довери ми се, че ще и помогна да премине през това, знай, че вече е свършило, и просто се опитай да…
– Покажи ми – заповяда той, като хвана ръката ми и накъса гласа си с принуда, макар да знаеше, че ако искам, мога да отблъсна импулса да се подчиня. Но бях шибано уморен и знаех, че той няма да се откаже, затова му показах това, което искаше да види, макар да знаех, че това щеше да го удари като прободна рана в шибаното сърце.
Натъпках му даровете си и той свали умствените си бариери, за да ми позволи да му покажа спомените, които бях изживял в главата на Тори. Хватката на Дариус върху ръката ми се затегна и яростта и скръбта, които усещах от него, ме удариха като приливна вълна, докато гледаше какво беше направил баща му с нея.
– Колко често го прави? – Изръмжа той, а хватката му беше непоклатима, така че смазваше костите на пръстите ми, макар да бях сигурен, че дори не осъзнава, че го прави.
-Напоследък не толкова често. Почти всичко беше в рамките на първите шест седмици – промълвих аз. – Той спря, след като тя проявяваше страх в отговор на всяко споменаване на името ти.
Дариус ме държеше в ръцете си няколко дълги минути, магията му продължаваше да държи моята, докато ме принуждаваше да му покажа колкото се може повече от това, което Тори беше изстрадала, преди да пусне ръката ми и да се обърне от мен със струя дим, която се стелеше между устните му.
– Чакай – извиках след него, опитвайки се да му пробутам дарбите си, за да му помогна да облекчи част от болката, която изпитваше, дори когато изтощението от използването им през целия ден почти ме погълна.
Дариус не отговори, разкъса ризата си и скочи през прозореца, преди да успея да кажа още една дума.
Натрапчивият рев на изпаднал в беда дракон огласи цялата къщичка на дървото миг по-късно, докато той се издигаше към небето, а аз усетих как нещо се разбива дълбоко в мен, тъй като собствената ми мъка по всичко това заплашваше да ме разкъса.
Преглътнах силно, като се вгледах в празното пространство около себе си, преди да се обърна и да тръгна към вратата.
Колкото и да ми се искаше да остана близо до Тори тази вечер, за да и помогна, знаех, че когато заспя, ще излъча всички ужаси, които току-що бях преживял, за да ги почувства всеки наблизо. Не че бях убеден, че изобщо ще спя, след като преживях всичко това. Това беше проклятието на моя вид. Ние приемахме емоции от другите, но това беше нещо повече от обмен на магии. Оставаха ни чувствата на тези, които сме изцеждали. Болката и спомените им ставаха наши собствени, ако вземем твърде много, и можехме да останем да носим в сърцата си болките на стотици феи, ако не внимавахме да се храним по-често с щастие, отколкото с мъка. Но ако отнемеш твърде много щастие от друга фея, тогава оставяш него в болка вместо себе си, което не е по-добре, освен ако не си пълен кретен. Какъвто се опитвах да не бъда през повечето време.
Въздъхнах, докато вървях по пътеката през Гората на плача, насочвайки се към езерото и Дом Вода, докато се опитвах да отбележа всички кратки проблясъци на щастие, които можех да усетя у някой от преминаващите покрай мен феи, само за да се справя с това, което ме поглъщаше.
Но това не беше добре. Всеки път, когато затварях очи, преживявах кошмарите на Тори, потъвах в чувството на провал на Дариус и толкова много болка, че ме караше да се задушавам.
Дори почти не забелязах, че съм се върнала в общежитието си, докато не завъртях ключа в ключалката и не бутнах широко вратата.
Дори не светнах лампите, а само побутнах вратата след себе си, докато събувах обувките си и премятах ризата си през главата. Тя все още беше влажна от сълзите на Тори, но не ми се искаше да ги изсушавам с магия. Бяха прекалено тежки, за да ги отминем просто така.
Забелязах, че вратата не се е затворила зад мен, и погледнах през рамо, за да видя, че Джералдин я бута колебливо.
– Съжалявам, Джери – промърморих аз. – Не мисля, че мога да понеса да преживея всичко отново тази вечер. Може би просто ми дай тази вечер да…
– Не съм дошла да разпитвам за моята дама, ти, тромава белуга – каза тя с мек глас и бутна вратата след себе си, докато влизаше вътре. – Дойдох да попитам за теб.
Замълчах, а в гърлото ми се образува буца, докато възприемах това.
– Мислех, че не ти пука за мен? – Попитах малко с горчивина, а продължаващите ни спорове за годежа и с онзи шибан задръстеняк все още ме гризяха.
Джералдин въздъхна, събу обувките и свали сакото си, докато пристъпваше към мен с блеснали от сълзи очи.
– Недей да го правиш тази вечер, Макси – въздъхна тя. – Просто ме остави да те държа близо до себе си и можем да се преструваме, че останалата част от света не е там.
Преглътнах силно и кимнах, тя обви ръце около кръста ми и нежно ме избута назад, докато не потънах в леглото.
Устата и намери моята, докато се спускаше в скута ми, и аз изстенах тихо, като падах под нея. Целувката ни беше бавна, дълбока и изпълнена с болка, която нямаше да бъде поправена от нищо, което правехме сега, но все пак някак си помагаше.
Придърпах я по-близо, тъй като топлината на тялото и срещу моето сякаш успокояваше нещо дълбоко в душата ми и някак си се оказахме свити заедно на възглавниците ми, докато меките и ръце продължаваха да ме успокояват и галят.
Целунах я отново, поглъщайки я бавно, докато сърцето ми биеше в този мъчителен ритъм, който ме караше да се чувствам болен по съвсем различен начин от този през целия ден.
– Мразя да се карам с теб, Джери – издишах, докато премествах ръцете си в косата и, позволявайки на част от сърдечната си болка да се изплъзне и да я обожавам с всяко движение на устата ми срещу нейната.
Всичко се чувстваше по-добре, когато бях с нея. Тя можеше да се пребори с най-лошите демони в съзнанието ми и да ги държи на разстояние, ако само останеше тук.
– Тогава спри да говориш – издиша тя. – Ние спорим само когато ти отваряш капана на клапата си.
Трябваше да призная, че има право, затова затворих уста и се подчиних на желанието и, докато тя ме придърпваше в прегръдките си. Положих глава на гърдите и, където под ухото ми се чуваше плътният тътен на сърцето и, а присъствието и облекчаваше болката в душата ми, както нищо друго не би могло да го направи.
Пръстите и галеха косата ми и от нея идваше това прекрасно чувство на задоволство, което помагаше да се облекчи болката в душата ми и да се спре цикълът от ужасяващи спомени, които доминираха в съзнанието ми.
Това не беше достатъчно, за да прогони целия мрак в мен. Но това беше онази частица светлина, за която копнеех и която ме повика у дома.

Назад към част 17                                                 Напред към част 19

Аурокс

Той усети как се изрича защитното заклинание и знаеше какво означава това. Без да се колебае, Аурокс се втурна в асансьора и натисна бутона към пентхауса.
– Бързай! Моля, побързай!- Извика той към затворените врати. Твърде бавно! Трябва да съм там сега! Ако съм усетил заклинанието, тя също може да го усети! На Аурокс му се искаше да удари с юмруци по стените на бавно движещата се метална кутия. Разочарованието го изпълни с гореща и гъста енергия. Звярът се размърда.
Аурокс замръзна. Паникьосан, той забави дишането си. Контролирай звяра… контролирай звяра… – повтаряше дълбоко в съзнанието си. Едва когато асансьорът най-сетне достигна последния етаж и вратите бавно се отвориха, стихията го намери. С прилив на енергия те го изпълниха със сила и спокойствие, заглушавайки горещината на звяра.
Той въздъхна с облекчение и с нова увереност пристъпи в гладката мраморна входна зала. Във въздуха се носеше гъст аромат на кръвта на Неферет. За миг Аурокс не разбра какво става. Дали баба Редбърд беше успяла да рани жрицата?
После чу смях и познатите шумолящи звуци, които издаваха пипалата на Мрака, когато се хранеха. Чу и ужасните стенания на жена, която изпитваше болка. Приготвяйки се, Аурокс почерпи кураж от изпълването със стихии и се придвижи бързо и безшумно до основната жилищна площ на апартамента.
Аурокс си мислеше, че е подготвен за това, което ще види. Знаеше, че Неферет е заключила баба Редбърд в клетката на Мрака. Знаеше, че тя ще бъде уплашена и наранена. Беше много по-лошо, отколкото си беше представял. Той погледна баба само с един бърз поглед – срещна пълните ѝ с болка очи само за миг. Вниманието му беше насочено към Неферет.
Тя сякаш дори не знаеше, че той е там. Беше се облегнала на голямата черна секция, която образуваше формата на полукръг. Ръцете ѝ бяха разперени, с длани нагоре, и се смееше. Навсякъде около нея имаше плетеници на Мрака, които се сипеха по възглавниците и се извиваха една срещу друга в бързината си да достигнат кървящите китки на Неферет, за да се нахранят. Когато една уста се откъсваше от кожата ѝ, на нейно място идваше друга. Аурокс наблюдаваше как издутото пипало се плъзна към клетката, в която държеше баба, където се присъедини към другите от своя вид, които непрекъснато разрязваха кожата на старата жена със същите остриета като ножчета, от които Калона се бе излекувала наскоро. Аурокс знаеше, че баба няма да има такъв късмет.
Той се отправи към Неферет и падна на колене пред нея.
– Жрице! Върнах се при теб!
Главата ѝ се отметна назад. При звука на гласа му Неферет я вдигна. Примигна към него, сякаш и беше трудно да се съсредоточи, а после очите и се разшириха от познание. Напук на летаргичния вид на тялото си, с едно бързо движение Неферет сграбчи новопоявилото се пипало и го хвърли към Аурокс. Змиеподобното създание го удари в средата на гърдите, проряза ризата му и разкъса кожата му.
– Закъсня!- Изкрещя му Неферет.
Аурокс не помръдна.
– Простете ми, жрице! Обърках се. Не можах да намеря пътя обратно към теб.- Аурокс каза извинението, на което беше решил, че Неферет най-вероятно ще повярва.
Неферет седна по-изправена, отметна нежно пипалата от китките си и им пошушна успокоително, сякаш бяха любими деца.
– Ти пренебрегна заповедта ми. Трябваше да се жертвам, за да си извоювам контрол над звяра, и въпреки това ти ме провали.- Тя хвърли към него още едно пипало. То преряза червена лента през бицепса на Аурокс.
Болката се умножи. Звярът я усети и започна да се вълнува. Аурокс затвори очи и си представи светещия кръг, представяйки си как го обгражда със защитното си сияние.
Звярът неохотно се успокои.
Укрепнал, Аурокс отвори очи и се обърна с молба към Неферет:
– Не съм пренебрегнал заповедта ти! Именно хвърлянето на кръга и призоваването на Смъртта бяха причината за моя провал. Жрице, не мога да ти опиша притока на Светлина и сила, които Танатос призова. Той повлия на звяра. Аз не можах да го призова!
– Но аз можах и дори след това не успя да унищожиш Репхайм и да разкъсаш кръга.- Неферет хвърли към него още едно пипало. Това не просто го поряза. То се уви около врата му и започна да се храни от него.
Въпреки това Аурокс не помръдна, но вътре в него звярът изрева, макар че звукът бе удавен в хладен прилив на вода и разнесен от мощен порив на въздуха.
– За това беше виновен драконът Ланкфорд. Той защитаваше Репхайм – каза Аурокс, като държеше тялото си съвсем неподвижно, докато Мракът продължаваше да се храни от него.
Неферет поклати глава в знак на раздразнение.
– Драконът не трябваше да е там. Мислех, че смъртта на Анастасия го е сломила. За съжаление, грешах.- Тя въздъхна.- Все още не разбирам защо не уби Репхайм, след като Драконът беше мъртъв.
– Беше както казах, жрице. Заклинанието направи нещо ужасно с мен. Не бях на себе си. Нямах контрол над звяра. След като прегриза Майстора на меча, не можех да го принудя да остане и да довърши Репхайм. То побягна, а аз не можах да го спра. Едва днес най-накрая се върнах към разума си. В мига, в който отново бях на себе си, се върнах при теб.
Неферет се намръщи.
– Е, не е като да си имал много разум, за да се върнеш. Предполагам, че трябва да очаквам подобно нещо. Несъвършена жертва – напукан съд – промълви тя повече на себе си, отколкото на Аурокс.- Е, не завърши толкова зле – отново му заговори Неферет.- Ти все пак сложи край на досадно почтения живот на дракона Ланкфорд. Не спря ритуала по разкриването и заради това бях отхвърлена от Висшия съвет на вампирите, но реших, че това не ми пречи толкова много. Не и когато си имам местни хора и собствена малка група вампири, с които да си играя.- Тя се наведе напред и подаде на Аурокс опръсканата си с кръв ръка.- Значи ти е простено.
Аурокс пое ръката ѝ и склони глава над нея.
– Благодаря ти, жрице.
Пипалото, което се хранеше от врата му, отдели тъмната си паст, падна върху ръката на Неферет и се плъзна по нея, за да се свие до гърдите ѝ.
– Всъщност твоето завръщане ме накара да се замисля. Драконът Ланкфорд беше почти напълно съкрушен от смъртта на своята половинка. Жалко, наистина, и слабо, да позволиш на някого да има толкова голям контрол над емоциите ти. Но няма значение. Драконът беше зрял и мъдър, но въпреки това смъртта на Анастасия почти го унищожи. Зоуи Редбърд не е нито зряла, нито мъдра. Когато Калона така глупаво уби нейния човек, тя се сгромоляса и аз почти се бях отървала от нея.- Неферет потупа окървавения си пръст по червените си устни. Погледът ѝ се премести от него към ъгъла на стаята, където Силвия Редбърд висеше в постоянно стягащата се клетка на Мрака.- Силвия, можеш ли да си представиш колко съсипана ще бъде твоята бедна, сладка у-ве-ци-а-ге-я, когато умреш?
Гласът на баба Редбърд беше слаб и изпълнен с болка, но тя говореше без колебание.
– Зоуи е по-силна, отколкото предполагаш. Подценявате любовта. Вярвам, че това е така, защото никога не сте си позволявали да я познаете.
– Никога не съм и позволявала да ме контролира, сякаш съм глупачка!- Очите на Неферет заблестяха от гняв.
Аурокс искаше да помоли баба, не я провокирай – мълчи, докато не те освободя!
Баба не мълчеше.
– Приемането на любовта не те прави глупак. То те прави човек, а ти не си точно такава, Тси Сгили. Само се хвалиш с победата си над човечността, защото това, в което си се превърнал, е нещо опетнено и абсолютно нелюбимо.
Аурокс видя, че думите на старицата дълбоко засегнаха Неферет. Тси Сгили се изправи и с усмивка, която я накара да изглежда рептилоидна, му заповяда:
– Съд, повикай звяра и убий Силвия Редбърд!

Назад към част 37                                                   Напред към част 39

Глава 11

Форд се отдръпна, потърси очите ѝ и изрече името ѝ между стиснати зъби. И тогава всичко се завъртя и той я положи обратно на пода. Само че не на пода, а на нещо меко и копринено, което щеше да идентифицира по-късно, защото вниманието ѝ беше изцяло заето от Форд, коленичил между краката ѝ, а тези негови великолепни големи ръце обработваха с ловки движения колана и панталона му. Той хвана с шепа ризата и тениската през рамо и ги свали, преди да освободи напрегнатата си ерекция изпод белите боксерки, като ги запрати заедно с панталоните надолу по бедрата си.
А гледката му, дебел и дълъг, стърчащ към нея, я накара да иска да го вземе с уста почти толкова, колкото искаше да потъне в нея. Почти. Но тази малка фантазия трябваше да почака, докато не задоволи по-непосредствената си нужда. Потребност, която ставаше почти непоносима, докато Форд бързо се справяше с презерватива, който беше извадил от портфейла си.
– Номер едно – каза той, пълзейки над нея, докато тя се дърпаше и дърпаше, притискайки го към себе си с колене и пети. Само че вместо контакта, за който тя отчаяно се стремеше, Форд се спря и я погледна, вдигнал подигравателно вежди. – Или ще ме накараш отново да нося два?
Тя срещна очите му и за миг светът ѝ се върна към нощта преди десет години, когато беше толкова нетърпелива за него, толкова сигурна в това, което щяха да направят, и толкова ужасена от възможните последствия, че беше прошепнала молбата си секунда преди той да я вземе. И той бе спрял, показвайки ѝ с действията си повече от думите, че е готов на всичко, за да се увери, че тя е уверена в решението, което не може да отмени.
Ехото от думите, които бе прошепнала отново и отново през онази нощ, звучеше в главата ѝ, напираше в гърдите ѝ, въпреки че рационално знаеше, че все още не може да ги мисли сериозно.
Но после Форд се отдръпна, сякаш може би отново искаше да ги изпълни, и тя се засмя, поклати глава и го придърпа обратно към себе си.
– Не, моля те. Едно е достатъчно. – Тя го погали по бузата, оставяйки пръстите си да се плъзнат в косата му, докато той скъсяваше разстоянието помежду им, врязвайки се във вените на бедрата ѝ, държейки се над нея на ръце, покрити с дебели мускули.
Беше красив.
И разклащаше бедрата си, прокарвайки пълния си член през твърде чувствителните ѝ гънки. Още един груб, мъжки стон накара течното желание да се натрупа в нея и да прелее, когато той я хвана за дупето, за да я издърпа нагоре към себе си.
– Чувствам те толкова добре – изстена тя, а удоволствието ѝ се засилваше с всяко стимулиращо преминаване.
– Скоро ще те накарам да се почувстваш още по-добре. – Той посегна между тях и взе пениса си в ръка, като го наклони надолу, за да го притисне към нежния ѝ отвор.
О, Боже, той беше голям.
Това не беше новина. Тя го беше виждала. Беше държала ръцете си върху него. И някога тялото ѝ беше знаело какво точно е да го държи в себе си. Но сега, при първото побутване, тя изтръпна от шок.
– Добре ли си, бейби? – Попита той, като се върна назад и погали крака ѝ с голямата си топла длан с движение, което едновременно успокояваше и подбуждаше.
Тя кимна, без да иска да спре. Не искаше да рискува нещо да попречи на това да го има напълно. Най-накрая да го има отново, след като и е липсвал от…
Следващата целувка на Форд изтри мислите ѝ за всичко друго, но не и за усещането на езика му, който се плъзгаше между устните ѝ и се търкаше бавно срещу нейните в съблазнителен, внушителен ритъм, който съвпадаше с плитките тласъци на пениса му към отвора ѝ. Тя стенеше около финия вкус на себе си върху езика му, вътрешните ѝ мускули се свиваха и после се отпускаха достатъчно, за да може той да проникне още един сантиметър с всеки контролиран тласък. Докато той не стигна дотам. Дълбоко в нея. Разтягайки я. Изпълваше я до степен на удоволствие, толкова всеобхватно, че почти загатваше за болка. Но такава, каквато тя никога не би поискала да спре. Такава, каквато щеше да моли за още. Да стане негов роб.
Форд говореше нещо, гръмкият му глас се вливаше в ухото ѝ, разливаше се в главата ѝ, изпълваше гръдния ѝ кош, докато не усети същия непреодолим натиск около сърцето си, стигащ до мястото, където я болеше от декадентското напрежение на пълното му присъствие в нея. Прекарвайки палеца си по устните ѝ в нежна ласка, той отново произнесе името ѝ, този път с повелителна нотка, която накара очите ѝ да се отворят, за да посрещнат интензивния му поглед.
– Брин, бейби. Дишай за мен.
Въздухът, който не знаеше, че задържа, се изтръгна от дробовете ѝ в замайващ прилив, а движението беше достатъчно, за да усети фината му промяна в нея.
– О, Боже – изстена тя, а бедрата ѝ рефлекторно се наклониха, за да засилят усещането. – О, Боже.
– Бейби, още дори не съм се помръднал, а усещам как ме стискаш, сякаш ще свършиш отново. – Ъгълчето на устните му се изви. – Не искаш ли да ме накараш да поработя за това?
– Не – изпъшка тя. – Нито за миг.
Оргазмите ѝ бяха дефицитна стока, за която се говореше, че някога е съществувала, но сега беше почти недостижима. Тоест за никой друг, освен за един приятел на батерии, който се криеше в задната част на чекмеджето с бельото ѝ, и за мъжа, който в момента беше заровен в нея. А само един от тях някога беше успял да ѝ даде нещо, което дори отдалеч да си заслужава.
Форд. Винаги Форд.
– Достатъчно справедливо. – И с това той се отдръпна почти до главата, като изкара дъха от дробовете ѝ, докато прокарваше горещия си член през нежната ѝ, чувствителна плът. – Приемам този като безплатен подарък. А следващият ще бъде наистина важен.
И после той отново се вмъкна, толкова дълго и умопомрачително бавно и много, много хлъзгаво, че пръстите на краката ѝ се свиха, а всичко, което се изсипа от устните ѝ, бяха неразбираеми глупости, които не можеше да обработи дори сама. Вероятно нещо за това, че се чувства добре, но в глобален, а може би дори в галактически мащаб, защото вече се гърчеше в спазми около него. Напрежението, което бе започнало да се навива дълбоко в корема ѝ от около пет секунди след последния път, когато я бе накарал да свърши, се навиваше толкова силно, че вече наближаваше своя предел.
Беше толкова дълбоко в нея, че дебелата глава на члена му се допираше до отвора на утробата ѝ, отново загатвайки за този декадентски натиск, но този път, вместо да я остави да се наслаждава на него, той вече се изтегляше обратно. Прокара цялата си дебела дължина през прилепналата и влага, преди да потъне отново дълбоко. Това беше чисто еротично усещане, което караше всяка част от нея да се подува и да я боли от нуждата за предстоящо освобождаване. Навътре и навън. Толкова дълбоко. Толкова бавно. Толкова дълго.
Тя стискаше раменете му. Ръцете му. Гърба и дупето му.
Беше почти бездиханна от нуждата, от емоциите, от…
Не, това беше лудост.
Форд се отдръпна назад и облиза зърното ѝ, като го вкара в топлата си, влажна уста, където го засмука веднъж. Силно. Това беше всичко, което беше необходимо. Тя се разпадна. Разпадна се, докато не беше сигурна дали щеше да остане нещо от нея, ако не бяха силните ръце на Форд, които се увиха под гърба ѝ и я притиснаха, държаха я заедно, докато тя викаше отново и отново.
Той я пренесе през кулминацията, изстисквайки удоволствието от тялото ѝ, докато не остана нищо повече. Не остана и капка еротично облекчение. Нито…
– Форд! – Изхлипа тя, когато той отново се впи в нея, този път накланяйки бедрата си, така че членът му да се търка в някакво ново и напълно невероятно място.
– Добре, бейби. За тази ще се потрудя.
Изпита угризение на вина, защото само от този единствен удар беше почти сигурна, че няма да му се наложи, а за него изглеждаше очарователно важно да има тази възможност. Тя щеше да се опита да се сдържи.
Още един дълбок тласък и – Боже мой – каквато и работа да планираше да вложи, щеше да се наложи да стане бързо.

***

По принцип човек има само един шанс да направи първо впечатление, така че този втори шанс беше наистина рядък. Шанс, който Форд не искаше да провали. И от начина, по който Брин се беше свлякла върху него, когато се бяха срутили на дивана, след като се бяха преместили от пода, в леглото, под душа, а след това, когато се беше увила в хавлиена кърпа… Тялото ѝ все още блестеше и беше мокро, когато тя скромно се сниши, за да вземе палтото му от пода в хола… по дяволите, той не беше устоял да ѝ даде една последна целувка. Това ги върна на дивана. Сега тялото ѝ беше отпуснато, а сексапилните ѝ червени къдрици гъделичкаха гърдите и рамото му, докато тя въздишаше толкова доволно, че на него му стана наполовина твърдо само като я чу.
Но третата гума отдавна беше свършила и докато не се снабди с още – е, имаше много начини да се наслади на това да накара Брин да свърши и без тях, сега, когато се замисли, но тя му беше казала, че отдавна не е правила секс и щом беше влязъл в нея, Господи, беше толкова шибано стегната. Цяло чудо беше, че не се беше издънил още при първото помпане. Сигурно и без това щеше да я боли, а той не искаше да я влошава само защото беше алчно копеле, което не можеше да и се насити.
Но ако искаше, а той напълно възнамеряваше да го направи, щеше да има много възможности да я накара да издъхне под него в бъдеще.
Което го върна към онези глупости, които ѝ беше казал в бара. За това, че това, което правят, не трябва да е свързано с нищо повече от настоящето. Да, това определено беше убождане на вина, което изпитваше, дори и казаното да не беше точно лъжа. Беше в момента, точно там, с нея. Нямаше спешна нужда да си осигури ангажимент от нея, да речем, до края на живота си. Все пак не и тогава. Но не е имало и секунда, в която да не е осъзнавал, че иска нещо повече от една-единствена нощ с Брин.
Което означаваше, че е време за разговор.
– Брин – подкани я той, като отметна няколко диви коприненочервени кичура зад ухото ѝ. – Готова ли си отново да помислим?
Нежен смях гъделичкаше гърдите му, а след това тези великолепни зелени очи се взираха в него.
– Не знам. След това не съм сигурна, че някога ще мога да мисля отново.
– Това не е само тази вечер. – Знаеше, че би трябвало да е въпрос, че всъщност няма претенции или право на нищо, с което тя не се е съгласила. Но все пак не можеше да се насили да попита. В съзнанието му това беше даденост. Това момиче вече веднъж му беше избягало твърде бързо и той нямаше намерение да позволи това да се случи отново.
Само че усещаше как Брин се напряга само от това изказване.
В очите, които от години преследваха сънищата му, се появиха сенки, а във всеки напрегнат мускул на тялото ѝ се забелязваше неразбираема за него неохота.
– Форд, аз…
Той я прекъсна с целувка, преди тя да успее да каже нещо, което не искаше да чуе.
След това, отдръпвайки се, за да може да говори, но устните им все още се допираха, прошепна:
– Не се плаши. Не искам – завинаги от теб. Но в никакъв случай една нощ няма да ми е достатъчна. Не и за мен.
Той я целуна отново, този път бавно и нежно. Разтвори устните ѝ, засмука нежно и след това захапа долната част на устните с едва доловима хапка, която накара дъха ѝ да се изтръгне с треперещ дъх. Освен че играеше честно, той попита:
– Достатъчно ли беше за теб? – Едва когато пръстите ѝ се бяха вплели в косата му, а коленете ѝ бяха плътно опряни в бедрата му, той я попита: – Дали беше достатъчно?
– Не. – Тя си пое несигурно дъх, преди да продължи. – Не беше достатъчно. Но Форд, връзка като тази, която имахме преди – не мога…
– Тогава няма да го направим – увери я той с непринудена увереност, която не усещаше, но инстинктът я предупреждаваше, че трябва да чуе. – Преди бяхме деца, Брин. Но сега сме възрастни. И ако това е просто да се забавляваме, тогава чудесно. Нека се забавляваме. Да се почувстваме добре един друг за известно време.
Малка бръчка се провря между веждите ѝ.
– За колко време?
Колкото време е необходимо. Беше чакал десет години, за да върне Брин в живота си; спокойно можеше да изчака няколко седмици, за да се почувства тя отново комфортно с идеята за връзка.
– Наистина ли трябва да поставяме срок на годност? – Той се засмя в нейна полза, като отново се зачуди какво е накарало Брин да се притеснява да започне връзка. – Защо просто не се наслаждаваме един на друг за известно време?
В очите ѝ все още имаше резерви и той имаше нужда те да изчезнат. Затова каза единственото нещо, което му хрумна да я успокои.
– Като казах, Брин, и двамата сме възрастни. Ще го оставим да се изиграе и този път, когато всичко приключи, ще се разделим като приятели.
Това обаче нямаше да се случи. Брин щеше да отпусне защитата си. Щеше да види, че няма нужда от тях с него. След месец можеше да заживее с него. По дяволите, може би щеше да наеме Сам, за да превърне сградата му отново в едностайно жилище след година или повече…
– Наистина ли може да е толкова просто? – Брин попита, като този път тези великолепни зелени очи, които го гледаха, бяха изпълнени с надежда.
– Да. Толкова е просто – каза той и прокара палци по малките изпъкнали кости на бедрата ѝ. Толкова просто, колкото да се влюби отново в него… и да вземе бъдещето, което трябваше да бъде тяхно преди десет години.
Устните ѝ се изкривиха в срамежлива усмивка, която твърде много порази сърцето му.
Този път той я целуна, за да скрепи сделката. А стискането на пръстите ѝ в косата му я направи по-обвързваща от договор.

Назад към част 12                                                         Напред към част 14

Глава 3

На следващия ден тръгнахме да се регистрираме за Нощта на боевете. След като преминахме границата с пропуските си, Шиа инструктира Линкълн как да стигне до Заклеймената академия. Колкото по-дълго пътувахме, толкова повече Ноа и Линкълн се местеха на седалките си, изглеждайки неудобно.
– Как така ние с Шиа не се чувстваме гадно, когато сме тук, а вие се чувствате ужасно? – Попитах Линкълн.
Той ме погледна.
– Шиа не се чувства зле, защото само Небесните го правят, а ти не, защото… – Той погледна белега на гърдите ми.
Ах. Интересно. Тъй като не бях пълноправна Небесна, аз бях хибрид на Луцифер.
Уф. Съжалявам, че попитах.
– Вляво по тази алея – добави Шиа, като се наведе напред.
Профучахме между две тухлени сгради и се спуснахме по тясна алея. Когато стигнахме до края, имаше черна порта от ковано желязо, охранявана от демоничен роб, който приличаше на борец от ММА. В огромната си лява ръка стискаше елегантен черен пистолет.
Линкълн свали прозореца и пазачът се втренчи в него, а ноздрите му се разшириха.
– Какво правиш тук? – Изплю се той.
Линкълн му подаде телефона си, на който имаше баркод, показващ, че сме одобрени да бъдем в Града на демоните.
– Тук сме, за да се запишем за участие в Нощта на боевете – каза му Линкълн.
Охранителят го погледна и сви рамене.
– Пише, че можете да бъдете в Града на демоните. Не казва, че трябва да ви пусна в „Замърсената академия“.
По дяволите.
Тъкмо се канех да говоря, когато Шиа свали прозореца си, точно зад Линкълн. Охранителят присви очи в нейна посока.
– Какво става, сладурче? Страхуваш се, че ще загубиш от няколко хлапета от Падналата академия? – Попита Шиа.
Той я погледна, а веждите му се събраха в една гадна гримаса.
– Ти си тази, която влиза?
– Аз и моето най-добро приятелче – отговори Шиа с кимване, като размаха палец към мен. – Ще изтъркаме пода с тези деца от Заразената академия.
Погледът му се превърна в усмивка, а след това с пълен смях. Протегна ръка надолу и извади уоки-токито си.
– Имам нужда от ескорт за едни пичове от Падналата академия. Дръжте под око тъмнокосия. Той е един от лидерите на Падналата армия.
Той погледна Линкълн и му намигна, след което удари капака на колата.
Профучахме нататък, моят човек беше зад волана и се мръщеше.
Ноа се обърна към Шиа.
– Откъде знаеше, че това ще проработи?
Тя се усмихна и поклати глава.
– Моля те. Мъжете се ръководят от две неща: от члена си и от егото си. Пишка, его, пишка, его…
Ноа махна с ръка пред лицето ѝ, за да я накара да замълчи.
– Разбрах.
Засмях се и погледнах към Линкълн, който се мръщеше зад волана.
– Откъде те познава? – Попитах го.
Той поклати глава.
– Никога през живота си не съм виждал този човек.
Ноа се наведе напред, като изскочи с глава между нас.
– Да, това беше странно. Трябва да кажем на Раф.
Линкълн само кимна и спря на едно място за паркиране близо до входа, където стояха двама едри мъже с автоматични пушки.
– По дяволите, човече, те се събират тук. Това е училище, нали? – Линкълн се наведе назад, за да погледне Шиа.
По лицето ѝ премина мрачен поглед и тя кимна.
– Объркано училище, да.
Сега момчетата вървяха към колата ни. Линкълн отвори вратата и се изправи.
– Никакви оръжия в кампуса – предупреди едрият грубиян с черна гъста коса и червена татуировка на полумесец на челото.
Линкълн мълча цели четиридесет и пет секунди, преди да се наведе към колата и да прошепне:
– Ноа, ти остани тук с оръжията. Ако ти изпратя съобщение, карай в кампуса и ми донеси меча.
По дяволите, той ли си мисли, че ще имаме проблеми?
Разкопча меча си и го постави на централната конзола.
Погледът на Ноа се изпълни с копнеж, докато той се съсредоточаваше върху кампуса. Беше ясно, че иска да види вътрешността, но той само кимна на Линкълн, докато Шиа и аз излязохме. Не бях сигурен дали ще ни проверят, а не можех да рискувам Сера да бъде отвлечена, затова я оставих на седалката.
Когато заобиколих колата, за да застана до Линкълн, видях как мъжете го оглеждат и проверяват за оръжие.
– Какво става с него? – Те посочиха Ноа, който беше пропълзял на предната седалка.
– Шофьорът ми не се чувства добре. Той ще остане в колата – отговори Линкълн с прямо лице.
Беше ясно, че Линкълн е бил този, който ни е докарал. Тъмнокосият демоничен роб му се озъби, а после се пресегна към мен. Бях облечена в доста тесни дрехи, но той ме помоли да повдигна ризата си и да се завъртя, за да може да ме провери за скрити оръжия. Когато завършвах пълното си завъртане, той подсвирна леко и се загледа в корема ми.
Крилете на Линкълн се разпериха и той пристъпи напред, несъмнено готов да намушка човека.
Ръката ми се изстреля и я сложих върху гърдите му.
– Остави го – промърморих аз.
Демонът роб се усмихваше от ухо до ухо.
– Ти си следващата, миличка – каза червенокосият на Шиа.
Лицето на почиващата кучка на Шиа беше включено, докато тя вдигаше ризата си и правеше въртеливи движения.
– И така, момичета, смятате, че можете да спечелите в битка срещу най-добрите от нас? – Той изгледа Шиа и мен.
Майната му на този човек. С малко повече от мисъл крилата ми се разпериха, като върховете им сега докосваха тези на Линкълн.
Очите им се разшириха при черните ми криле и сякаш едва сега забелязаха татуировката на Принца на мрака на гърдите ми.
Шиа пристъпи напред.
– Ти просто ни покажи къде да се запишем, захарче. Тези пари са наши. – Тя беше най-добрата в сладкото заговаряне на човек, който се отказва от бой.
Той се усмихна.
– Ще видим това.
Линкълн беше като животно, готово да атакува. Цялото му тяло беше напрегнато и сковано, не помръдваше дори за да диша. Знаех, че ако тези момчета дори посегнат към оръжие, той щеше да грабне мен и Шиа и да отлети към Ангелския Град.
Момчетата погледнаха Линкълн за последен път, извърнаха очи и започнаха да вървят към входа.
Пристъпих към моя човек, плъзнах ръката си в неговата и го дръпнах да ме последва. Трябваше да се регистрираме за битката, иначе нямаше да мога да спася майка си.
Линкълн изчака, докато охраната ни беше на двайсетина метра напред, за да не чуят, когато той започна да говори глупости.
– Той те гледаше като парче месо. Искам да му изрежа очите – изръмжа той.
Веждите ми се удариха в косата ми.
– По дяволите, кой е тъмният сега?
– Казах ти, че това училище е объркано. Сигурно ще ни позволят да се запишем, а после, докато си тръгваме, ще ни прецакат или някаква подобна гадост – прошепна Шиа.
Линкълн се подигра.
– Бих искал да видя как ще опитат.
Двете с Шиа се спогледахме. Те имаха полуавтоматични пушки. Ние бяхме без оръжие, а Линкълн не изглеждаше толкова горещ, потеше се и дишаше тежко. Ако се нахвърлеха върху нас, със сигурност щяхме да получим ритник в задника.
Влязохме в двора и веднага видях, че сградите са в окаяно състояние. Всички бяха от напукани тухли и гофриран метал в различни цветове, с две големи сгради вляво и по-малка ивица класни стаи вдясно. Кампусът сигурно е бил старо средно училище или нещо подобно. Не беше нищо грандиозно като Падналата академия.
Нашите охранители бяха преминали през малкия атриум и сега стояха пред отворената врата на една класна стая.
Когато се приближихме, Линкълн излезе пред мен и се приближи до вратата, като надникна вътре. Момчетата трябваше да се отдръпнат от пътя, за да избегнат крилата му. Линкълн сигурно беше доволен от това, което видя, защото влезе в стаята, като крилата му се сгънаха назад, за да мине през вратата.
Охранителите се намръщиха към нас, докато го следвахме вътре, Шиа пред мен, докато аз прибирах собствените си крила, за да се поберат.
Погледът ми падна върху часовника. Имахме право да бъдем тук само един час. Интуицията ми подсказваше, че ако просрочим времето, имат пълното право да направят нещо по въпроса. Сега, след като Линкълн се беше отдалечил от пътя, видях, че е поставена евтина масичка за карти с ръчно нарисуван плакат отпред. На него с червена боя, която капеше, за да прилича на кръв, беше изписано „Записване за бойна вечер“.
– Знаех си, че това ще бъдеш ти, Шели. – Момичето, което беше заговорило, седеше зад бюрото с голям космат мъж. Тя се взираше в Шиа.
Шиа стисна зъби и ми хвърли поглед.
По дяволите, да можех да чета мисли, защото нямах представа коя е тази кучка.
Момичето се изправи. Беше висока, с яркорозова коса, а на китката си имаше татуировка със знака на смъртта, която я обозначаваше като тъмен маг.
– Когато ми казаха, че някакви припряни деца от Падналата академия искат да се запишат за Нощта на боевете, просто знаех, че това ще е тази кучка Шели. – Тя ми намигна.
Дъхът на Шиа излизаше на накъсани вдишвания и знаех, че се изисква всичко в нея, за да не се затича и да не удари това момиче.
Пристъпих напред.
– Всъщност това е Шиа. А аз съм Бриел. Може би ще искаш да си го запишеш, за да го напишеш правилно в чека ни за милион долара.
Тя за момент изглеждаше шокирана от думите ми, но плавно го прикри със смях и погледна косматото си гадже.
– О, Боже мой, те са очарователни. Нямам търпение да ги пулверизирам.
При последните ѝ думи от ръцете ѝ се издигна черно-зелена магия и аз замръзнах.
Шиа сякаш бе намерила своя дзен, пристъпи напред и протегна ръка. В нея бяха парите за вход.
– И така, къде да се подпишем? – Добави Шиа, без да обръща внимание на болната магия, която се излъчваше от ръцете на момичето.
Магията се отдръпна и момичето скръсти ръце, гледайки стодоларовата банкнота в ръката на Шиа.
– О, ами. Това беше цената на Замърсената академия. Ако искаш да влезеш, ще струва хиляда. За всяка. – Тя се усмихна, когато приятелят ѝ се разсмя.
Кучка.
– Ние нямаме толкова пари! – Изкрещях. Всичко това беше едно гадно шоу. Дори нямаше да ни пуснат да влезем. Как сега щях да измъкна майка си оттук? Бяхме тренирали напразно!
Тя сви рамене.
– Тогава бягай, скъпа. Твоето момче-играчка не изглежда толкова горещо.
Проследих погледа ѝ към Линкълн, който се мръщеше и потта се стичаше по врата му. Бях забравила колко зле му се отрази присъствието там.
– Вземате ли Анджел Express? – Попита Линкълн и измъкна кредитната си карта.
Очите ми се разшириха, както и тези на Розова коса.
– Наистина ли толкова много искаш да те пребия? – Издекламира тя.
Двете с Шиа кимнахме, което беше глупаво предвид това, което току-що ни беше попитала.
– Добре. Това е вашето погребение. – Навеждайки се напред, тя грабна картата на Линкълн, като я вкара в приставката в края на телефона си. Тя имаше и малък принтер, поставен до касата.
– Трябва да видя личната карта – изръмжа гаджето.
Двете с Шиа пристъпихме напред, като извадихме личните си карти от Ангелския Град, в които бяха посочени имената, адресът на училището и възрастта ни.
Той ги прокара в някаква машина и тя започна да печата.
Погледът ми се насочи към Линкълн, той подписваше разписката за кредитната си карта. Исках да му кажа да не го прави, че никога няма да мога да му върна две хиляди, но той само ме погледна и ми намигна.
Ах, намигването. Въздишка. Намигване номер четири. Всяко едно от тях беше гравирано в сърцето ми. Бях почитателка на намигванията на Линкълн Грей.
– Бриел Атуотър – каза косматото гадже, като погледна приятелката си.
Очите ѝ се стесниха върху мен, а после се усмихна.
– Предполагам, че е сестрата на Майк?
В този миг видях червено. Ако кажеше още една дума за брат ми, щях да изрисувам стаята с нейната кръв.
– Престани – изръмжа и Шиа и изтръгна документите ни от косматото гадже.
Опитваше се да ме подмами да се бием. Знаех го и въпреки това не можех да се накарам да се успокоя.
Гаджето ни подаде четири лъскави билета с баркод.
– Всеки боец може да доведе някого, който да поиска тялото – заяви той, докато прибирах билетите в джоба си.
– Ще се видим в Нощта на боевете – извика момичето със стиснати юмруци.
Шиа се усмихна.
– Надявам се, че ще се състезаваш.
Розовата коса кимна, като разгъна китките си.
– За щастие ръцете ми са заздравели от лицето на брат ѝ. – Тя ме погледна и се усмихна.
Ще вляза в затвора за убийство.
Крилете ми се разпериха и с един порив се издигнах във въздуха и полетях към нея. Лицето ѝ беше на път да се разкъса.
Остра болка прониза дясното ми крило и аз изкрещях, тъй като бях отхвърлена назад.
Линкълн.
Мамка му…
– Тя иска това! Падаш в ръцете ѝ. Спри го – прошепна той.
Изпепеляващата болка в крилото ми пулсираше, докато той държеше желязна хватка върху него. Бях се хвърлила към тялото му и сега той също беше обвил едната си ръка около кръста ми.
Момичето ми се усмихваше, а от дланите му отново изригваше черно-зелена магия. Беше готова да се хвърли на земята.
– Да вървим – каза Шиа.
С още едно дълбоко пречистващо дишане се принудих да се отдалеча. Щях да запазя разправата с нея за ринга. Очите ми останаха върху нейните, докато позволих на Линкълн да ме издърпа.
Възмездието щеше да бъде кучка.
Бързо ни придружиха до колата, където Ноа седеше разтревожен зад волана. След като всички бяхме вътре – аз и Шиа бяхме отзад, а Линкълн отпред – Ноа започна да кара към дома.
– Как мина? – Попита той. Изглеждаше гадно – потен, пепеляв и не беше мигнал нито веднъж през цялото време, докато бяхме в Града на демоните.
– Добре. Записаха се – каза му Линкълн.
– Еми, не е добре – възразих аз и се наведех напред. – Не мога да повярвам, че похарчи две хиляди за това. Ще ми трябват две години, за да ги изплатя. – Или повече, ако щях да помагам на майка ми.
Той се засмя, като ме погледна.
– Няма за какво.
Въздъхнах.
– Е, благодаря ти, очевидно, но се надявам, че това не е разбило банковата ти сметка. – Не знаех финансовото му положение, но да живее в каравана, докато останалите момчета са отседнали в хубави апартаменти на Падналата армия, не предвещаваше нищо добро.
Ноа се засмя.
– Линкълн е богат. Това не е нищо.
Линкълн го погледна.
– О – промърморих аз. – Предполагах, че с караваната…
Ноа избухна в смях.
– Казах ти, че тази каравана е като гето.
Линкълн се пресегна и го удари по ръката.
– Харесвам си караваната. – После се обърна към мен. – Не съм богат, но родителите ми оставиха малко пари със застраховката живот, така че… да. Нямам нищо против да ги похарча за вас, момичета.
О, Боже мой. Той е похарчил парите от смъртта на родителите си за мен. Любовта избухна в гърдите ми и точно тогава се заклех един ден да имам деца от Линкълн Грей.
Шиа изпищя „абе“ и аз се усмихнах.
– Кой знаеше, че през цялото време си бил просто преструващ се задник? – Заявих.
Устните му се набръчкаха.
– Да се преструваш на задник? Това нещо ли е?
Наведох се напред, прокарах пръсти през косата му и го целунах по бузата.
– Да, нещо е.
– Мисля, че той е истински задник, който има само хубави моменти – измърмори Ноа.
Още един кос в ръката.
– Аууу.
Шиа се ухили.
– Един задник и една мъжемелачка отиват на приключение в Града на демоните. Звучи като началото на объркана детска книжка – промърмори тя.
Смехът изригна от мен, когато стигнахме до портите на Ангелския град.
Ноа спря колата, когато стигнахме до портала, и погледна към Линкълн.
– Мога ли да бъда мъжемелачка, ако не съм докосвал друга жена освен Шиа от почти година?
Линкълн се усмихна.
– Не. Не можеш.
И двамата погледнаха назад към Шиа, която се беше загледала, но тя просто изпъна дланта си в движение от типа „говори на ръката ми“.
– Както и да е.
Труднодостъпната постъпка скоро щеше да се провали и да изгори. Трябваше да предяви претенции към тази глупост, иначе Ноа щеше да си тръгне.
Но трябваше да присъстваме на церемонията по Пробуждането на брат ми, така че нямаше смисъл да се опитваме да оправяме живота ѝ сега. Това щеше да почака.

Назад към част 3                                                                 Напред към част 5

Глава 21

Две седмици преди Коледа Фабиан пристигна на новото ни място в една изоставена фабрика на брега на морето с новината, която чакахме.
– Денис прибра обвиненията и е на лодката.
– Слава Богу, че е успяла да се измъкне – въздъхнах аз. – Как го е направила?
– Рейс не се съгласи да я пусне да си тръгне, независимо какво извинение си измисли, затова Денис се превърна в дубликат на твоята котка и мяукаше на вратата, докато някой от тях не я пусна навън. Те така и не разбраха, че това е тя.
Слабо учудване оцвети гласа на Фабиан от способността на Денис да променя формата си. Тя все още учудваше и мен, а аз я бях виждала да го прави няколко пъти.
Иън се ухили.
– Умна мадама.
Бях твърде развълнувана, за да коментирам умната импровизация на Денис. Боунс се намираше долу в бившето котелно помещение, потънал във веригите си, вкопчен в битка на волята срещу същество, което можеше да е на хиляди години. Толкова голяма част от волята му беше съсредоточена върху вътрешната борба, че не можеше да отдели енергия, за да се изправи. Петнайсетте дни, в които не си позволяваше и миг сън, се бяха отразили жестоко.
Беше ме измъчвало да гледам как демонът го разяжда отвътре, докато не можех да му помогна, но накрая можех да действам. И то не твърде скоро. Дори с изключителната си воля не мислех, че Боунс ще може да издържи още дълго.
– Тогава нека да започнем това шоу – заявих аз. – Фабиан, знаеш какво да правиш. Иън, извикай Балчек. Аз ще взема Боунс.
Слязох долу и сърцето ми се сви, когато видях тъмната му глава, наведена напред върху гърдите му. Очите му бяха затворени и нито един мускул не трепна на високата му фигура. Вътрешно въздъхнах. Беше заспал. Знаех, че това ще се случи скоро. Беше цяло чудо, че издържа толкова дълго, особено след като Боунс нямаше представа, че чакаме конкретна дата, за да действаме. Как можехме да му кажем, след като това само щеше да предупреди и демона? Беше се борил без край и тялото му най-накрая се беше предало.
Е, може би щяхме да имаме късмет и той щеше да спи толкова дълго, че щяхме да победим демона, преди той да се събуди и тя да поеме управлението…
Очите му се отвориха, като ме стреснаха. Те се спряха върху мен по нещо, което изглеждаше като нефокусирано.
– Кат?
– Боунс? – Отговорих със същото количество въпрос в гласа си.
– Ммм. – Това беше единственият му отговор, сякаш повече думи бяха твърде много за него.
Все още ли беше той? Може би беше затворил очи, за да се концентрира; бях го виждала да го прави и преди. Но в сегашното му състояние бих се учудила, ако можеше да затвори очи и да не заспи. Или пък беше заспал и това беше демонът, който се преструваше на изтощен, за да си помисля, че Боунс все още е на преден план?
Трябваше да съм сигурна.
– Какво беше първото нещо, което ти казах, когато се запознахме? – Демонът беше заразил тялото му, но Боунс потвърди, че няма достъп до спомените му, както и че той не знае почти нищо за нея.
Той не отговори, просто продължаваше да ме гледа с онзи нефокусиран поглед в очите си. Разтърсих грубо рамото му, веригите затрещяха под допира ми.
– Хайде, Боунс! Какво беше първото нещо, което ти казах, когато се запознахме?
Още докато говорех, извадих пистолета от панталона си. Вече винаги държах един в себе си, защото знаех, че е само въпрос на време да го застрелям.
– Здравей, красавецо – промълви той. – Искаш ли да се чукаме?
Облекчението премина през мен и аз върнах пистолета в кобура. Това бяха думите, които бях казала, когато бях неопитен ловец на вампири, който искаше да подмами Боунс навън, за да го убие. Това, което ми липсваше като чар, компенсирах с прямота.
– Трябва да се задържиш още малко – казах му, докато започвах да развързвам веригите, които го привързваха към няколко тръби. – Преместваме се на друго място.
– Котенце, не мога повече да правя това.
Думите ме пронизаха като дузина сребърни остриета. Звучеше толкова ужасно, че единственото, което исках да направя, беше да го люлея, докато спи три дни подред. Това беше прекалено. Не бих издържала и половината от това време. Беше ужасно да искам нещо друго от него, но въпреки че беше несправедливо, трябваше да изтласкам всичките си нежни чувства настрана.
– Трябва да го направиш – казах рязко. – Тук не сме в безопасност и трябва да си тръгнем. Не смей да заспиваш и да я оставиш да ни нападне сега. Мислех, че ме обичаш.
Мразех се за всяка дума. Ако бях на мястото на Боунс, щях да му кажа да се разкара, а след това щях да започна да хъркам. Но той поклати глава, сякаш за да я прочисти, а после някак си се принуди да се изправи дори със стотици килограми вериги, намотани около него.
Никога не съм го обичала повече – или не съм била по-решена да изпратя тази кучка в него обратно в ада.
– Точно така – продължих аз, като мислено си обещавах да го компенсирам. – Бъди нащрек.
Поддържах постоянен поток от разговори, които само един сержант би сметнал за насърчителни, докато свалях повечето вериги, но държах ръцете му заключени към гърдите в метална версия на усмирителна риза. След това пъхнах в ушите му слушалки и сложих черна качулка на лицето му с последното рязко предупреждение да остане съсредоточен. Безсърдечна кучка! Помислих си, но ако нещата вървяха по план, той щеше да се освободи от демона още тази вечер. Като последна стъпка от подготовката си, залепих с тиксо един iPod към веригите му и го включих. Силно.
Така ослепен и оглушал, го поведох по стълбите към първия етаж. Щеше да е по-бързо, ако го носех, но едно рязко „не“ изпод качулката ме спря, когато започнах да го вдигам. Изглежда, мъжката гордост оцеляваше дори след двуседмична липса на сън и безмилостна атака на демон. Това беше добре. Боунс можеше да ме проклина от едната и от другата страна като неблагодарна кучка и ако това му даваше сили, щях да се радвам.
Иън стоеше до окървавена поредица от символи, Балчек беше от другата им страна. Добре е да знаеш, че все още реагираше своевременно на свръхестествените си надписи. Пластмасов контейнер с размерите на чанта беше в краката на демона и той го вдигна с усмивка.
– Добре, пантери. Да сложим бебето с приятеля ви в леглото!
Мислите ми бяха точно такива.
В тази изоставена част на града имаше много малко хора, което беше добре. Ако някой ни видеше да водим до колата мъж с качулка и вериги, щеше да се обади в полицията и да съобщи за отвличане. Но, за щастие, никой не ни видя, докато потегляхме към Оушън Айл Бийч, където ни чакаше лодка в бурните води на брега на Северна Каролина.

Назад към част 20                                                                 Напред към част 22

Глава 2

– Категорично не! – Изръмжа Линкълн. Звукът беше още по-силен поради факта, че се намирахме в малката му каравана. Беше късно и просто исках този гаден ден да свърши, но не можех да го излъжа. Освен това щях да имам нужда от неговата помощ.
– Мило. – Никога досега не бях използвала гальовно име, но може би сега щеше да помогне да се смекчи ударът. – Ще го направя независимо от това. Просто те моля да ми помогнеш да се подготвя за битката.
Той изглеждаше ядосан. Вените на врата му бяха изпъкнали, а левият му клепач потрепваше.
– Ти дори не знаеш дали той ще вземе парите!
– Ще ги вземе – заговори в този момент Шиа, която беше мълчала, докато се карахме. – Той е мотивиран от парите. Работих за него почти шест години. Ако клиниката „Некро“ не печели много, тогава той ще го сметне за справедливо заплащане за загубата на служител. Ще наеме нов Некро и ще бъде доволен от сделката.
Линкълн я стрелна с убийствен поглед.
– Ние с Ноа ще се бием – отвърна той накрая.
Помръкнах и посочих листовката.
– Там пише осемнайсет до двайсет и една. Вие сте на по двайсет и три. – Все пак беше мило от негова страна да предложи да се бие за майка ми, което никога нямаше да забравя.
Връхчетата на пръстите му се притиснаха към слепоочията му, разтривайки ги.
– Е, ти няма да го направиш. Ще се финансираме от тълпата или нещо подобно.
Засмях се.
– Финансиране на милион долара? Хората дори не ме харесват! Мислят, че съм зла. Никой няма да плати, за да изведе майка ми, обвързана като роб, от Града на демоните, Линкълн.
Той въздъхна.
– Е, това е лоша идея. Можеш да умреш.
Прехапах устните си и се приближих до него, като протегнах ръка, за да докосна ръката му.
– Това е майка ми, Линкълн. Моята плът и кръв. Жената, която ми даде живот. – Видях момента, в който той призна поражението си.
– Ти ще бъдеш моята смърт.
Усмихнах се.
– Значи ще ме обучаваш?
Той кимна с ръмжене.
– Кой е твоят боен партньор?
Шиа се изправи, като изпука кокалчетата на пръстите си.
– Кучките от Академията за заклеймени в гетото нямат нищо общо с мен – заяви тя чистосърдечно.
Линкълн въздъхна и погледна към тавана, сякаш той криеше някакви отговори.
– Ще видим за това. Срещаме се в малката спортна зала всеки ден след тренировъчния лагер. Всеки. Ден. Включително през уикендите. А когато започне училище, искам да си там всеки ден след училище.
Шиа изстена и очите му се насочиха към нейните с поглед. „Просто се шегувам. Ура.“ Тя се развесели фалшиво.
Линкълн потърка слепоочията си.
– А сега върви, преди да съм размислил.
Обърнахме се, за да си тръгнем, а ръката му се измъкна и ме придърпа към него. В момента, в който устните му докоснаха моите, усетих как всичките ми притеснения се стопиха. Линкълн ме подкрепяше. Ако той ни обучаваше, можехме напълно, вероятно, да спечелим това.
Когато се отдръпна, кобалтовите му очи се впиха в моите.
– Обичам те, Бриел. Но моля те, спри да се опитваш да умреш – помоли той.
Подадох му палец и се усмихнах.
– Имаме сделка. Само след това едно нещо.
С присвиване на очи той се ухили.
– Лека нощ. – Той ме целуна още веднъж, от което коленете ми отслабнаха.
– Лека нощ. – Усмихнах се.
Когато с Шиа се отправихме към вилата на Майки, за да го проверим, тя ме погледна.
– Можем да направим това, нали? Да се бием с децата от Града на демоните? Искам да кажа, че те са хардкор там…
Знаех, че и е било тежко за краткото време, което беше прекарала в „Замърсената академия“, но не можех да я накарам да загуби надежда за мен. Спрях с лице към нея и се вгледах в големите ѝ кафяви очи.
– Израснахме в същия квартал като тях. Знаем как да се бием мръсно, а и тук получихме много по-добро образование. Със Сера и с твоята магия знам, че можем да победим. За мама.
Шиа никога не я наричаше с името „мама“, винаги Кейт, но тя беше като майка и на Шиа.
– За мама – съгласи се тя с усмивка.
Семейството си беше семейство. Кръвта нямаше значение.
Прегърнах я, а след това тръгнахме бързо към вилата, в която беше отседнал брат ми.
Когато стигнахме до къщата на Майки, почуках силно, като тъкмо се чудех дали той все още не е дрогиран.
– Влезте! – Извика той грубо.
Двете с Шиа влязохме и го видяхме да лежи в леглото и да преглежда телефона си. Той го остави и седна бавно, когато влязохме, все още стискайки ребрата си.
– Благодаря, че ми намерихте това място. – Той направи жест към стаята, но лицето му помръкна, когато погледът му попадна на листчето хартия в ръцете ми.
– Разбира се. – Вдигнах листовката. Макар че беше само година по-малък от мен, все още му бях сестра.
Поглеждайки към мен, той въздъхна. Синините по лицето му бяха силни, но поне носът му отново изглеждаше нормален.
– Затова ли децата те нападнаха? – Попита Шиа, като кръстоса ръце.
Тази мисъл дори не ми беше хрумнала.
Той кимна.
– Отидох да се запиша. Те казаха, че съм прекалено голям слабак и ми скочиха. Взеха ми стоте долара.
Е, дявол да го вземе. Сега ми беше много мъчно за него, а и бях напълно разгневена, че някакви задници от „Замърсената академия“ са скочили на брат ми.
– Майки, не можеш да се занимаваш с такива глупости! Първо трябва да дойдеш при мен. С кого щеше да се биеш? – Попитах, раздразнено.
– Щях да разбера това – отговори той с вдигане на рамене. – Ти вече не си наоколо, така че не знаеш колко зле е станало с мама. Онзи задник и намалява заплатата всяка седмица, казва, че не му върви бизнесът. Но тя не е демон! Тя няма връзките на Бърдок.
Заля ме разкаяние. Нямах представа, че убийството на Бърдок от Линкълн щеше да има такива дълбоки последици за майка ми. Грим намаляваше заплатата ѝ всяка седмица? Нищо чудно, че беше дала стаята ми под наем.
О, Боже, сега се притеснявах за майка си. При следващата заплата щях да ѝ изпратя пари. Ако се наложеше, щях да я принудя да ги вземе.
Ръката на Шиа се уви около раменете на Майки, когато тя седна.
– Не се притеснявай. Ние с Бри ще спечелим парите и ще измъкнем майка ти.
Тя винаги беше толкова мека с него, гальовна. Обикновено просто го удряше по рамото и му казваше да млъкне.
Той ме погледна с усмивка.
– Наистина?
Кимнах.
– Кога приключват регистрациите?
Дългият му пръст посочи дребния шрифт в долната част на листовката – деня на Пробуждането.
Имахме време. Бях спечелила тази битка.
След като разпитах Майки за всякаква информация за тази бойна вечер, му съобщих, че сега той е новият пазач на земята. Поне за лятото.
След като се примири с факта, че ще трябва наистина да работи, за да си изкарва прехраната, всички се успокоихме. Той се занимаваше с поддържането на терена, а ние с Шиа тренирахме до насита. Разказах на Рафаел за случката с „Замърсената армия“, но той не изглеждаше изненадан, а само натъжен.
Сега ни оставаха само няколко дни до края на лятото, а церемонията по пробуждането беше утре.
Шиа стоеше в залата, стиснала оръжията си, потта се стичаше по гърдите ѝ, а в очите ѝ имаше поглед на лош човек. Линкълн стоеше пред нея с вдигнат син огнен меч.
– Разсечи ме! – Изръмжа той и Шиа нападна. Юмруците ѝ държаха плоските дръжки на остриетата, докато острите полукръгове се размахваха, стремейки се да посекат моя човек. Линкълн беше размазан, толкова бърз, че едва успях да го проследя.
Той и момчетата ни бяха тренирали усилено. Докато ги наблюдавах разсеяно, Ноа изрита краката ми и изведнъж паднах. Следващото нещо, което разбрах, беше, че острието му е в шията ми.
Откачалка.
Той ме погледна надолу, потта блестеше върху перфектната му порцеланова кожа.
– Когато се биеш двама на двама, трябва да следиш собствения си бой. Ако се разсейваш с това, което прави Шиа, само ще те убият.
Той беше прав. Когато настъпи моментът, трябваше да се тревожа само за собствената си битка.
С бързо завъртане се измъкнах от обсега на меча му и използвах краката си, за да го ритна с ножица. Когато се свързах с краката му, той падна, а аз се захванах, за да направя скок, като се преместих отгоре му. Докато пълзях нагоре по тялото му, в опит да го разпъна и да се опитам да го притисна, ръката му се изстреля и ме поряза в гърлото.
Свещени дяволски топки.
Болката избухна във врата ми, докато се борех да дишам. В гърлото ми се беше образувала буца и аз се свлякох настрани в слаба защита.
Ноа ме погледна.
– Това беше мръсен ход и се чувствам много зле, че го използвах, но децата от Замърсената академия ще се бият мръсно по този начин, така че трябва да си подготвена.
Със сълзи, които изтичаха отстрани на очите ми, единственото, което можех да направя, беше да кимна. Той беше прав. Беше толкова прав, че чак ме заболя.
Линкълн и Шиа бяха спрели боя и си бяха взели почивка.
– Прав си – каза Линкълн на Ноа. – Това ми дава идея.
– О, не. Не ми харесва това лице. Ти правиш лицето – казах му аз.
Той само се усмихна, а после погледна към Шиа.
– Добре, кога ще му се обадиш?
Въздухът се изду през пълните устни на Шиа.
– Не знам. Сега-скоро.
Решихме, че Шиа ще е тази, която ще се обади на майстор Грим и ще поиска разрешение да влезем в Града на демоните, за да се регистрираме за състезанието по борба, тъй като аз бях тази, която се опита да го убие и всичко останало.
Линкълн поклати глава.
– Добре, вземи три пропуска. Аз идвам с вас, момичета.
Устните на Ноа се набръчкаха.
– Хей, никога не съм бил в Града на демоните. Искам и аз да отида.
Заговорническият поглед на Шиа се свърза с неговия.
– Повярвай ми, нищо не ти коства.
– Просто попитай – каза и Линкълн и протегна телефона си.
Тя сдъвка долната си устна.
– Човече, гадно ми е. Ами ако той откаже? Цялото това време ще е било загубено.
– Не му позволявай да откаже. Познаваш го. Използвай всичко, което знаеш – насърчих я аз.
Тя си пое дълбоко дъх и набра номера му на високоговорител, след което започна да се разхожда.
– Какво искаш! – Изръмжа той в момента, в който вдигна слушалката. Беше работила за него в продължение на шест години, така че, разбира се, той щеше да има запазен номера ѝ в телефона си.
Шиа спря на място и потърка потната си длан по крачола на панталона си.
– Да ти дам един милион долара за договора с демон на Кейт Атуотър – отвърна тя с глас, гладък като масло.
Грим се засмя добродушно.
– Не ми губи времето с приказки, ангелска любовнице – изплю се той.
Най-добрата ми приятелка сдъвка устните си.
– Не съм. Просто трябва да ми осигуриш четири пропуска в Града на демоните, за да мога да се запиша за Нощта на боевете. Когато отборът ми спечели, ще ти дам парите. Всичките. В замяна ще освободиш договора на Кейт.
Мълчание. Дълго, ужасяващо мълчание. Дали той затвори слушалката?
– Не можеш да спечелиш. Без съмнение си отслабнала в Ангелския град. Не ми губи времето. – След това затвори.
Той, по дяволите, затвори.
– Гадняр! – Шиа изкрещя в телефона, после седна на пода и започна да пише яростно на клавиатурата.
Намръщих се и отидох.
– Какво си…? – Въпросът ми угасна, когато забелязах, че тя е извадила снимка на Грим от един от сайтовете на стриптийз клубовете му.
– Ще му покажа кой е слаб. – Тя започна да се люлее напред-назад, да пее и да движи ръцете си наляво-надясно, докато тъмносинята магия изтичаше, покривайки телефона.
– Това светлинна магия ли е? – Гласът на Линкълн беше загрижен.
Вдигнах вежда, но Шиа пренебрегна въпроса му.
– Това е магия, да му паднат рогата – заяви тя и аз пребледнях.
– Шиа… – Преди да успея да я разубедя, телефонът светна с обаждане от Панси-Ас Бос Ман.
Шиа спря магията си и се усмихна, като отговори с мъркане:
– Ало, здравей там?
– Какво правиш! – Изръмжа той. На практика можех да си представя как от устата му се изсипва слюнка.
– Кой е слаб сега? – Шиа се ухили в слушалката. – Преди два месеца помогнах да бъдат убити четирима демони, така че не ми казвай, че не мога да победя. Този милион долара е мой – изръмжа тя.
Тишина.
Още мълчание.
– Не, той е мой. Имаш сделка. А сега престани да се ебаваш с рогата ми – изръмжа той и затвори.
Шиа се усмихна, докато всички се споглеждахме с шок и облекчение. Две минути по-късно той ѝ изпрати смс с едночасов пропуск за пътуване на четирима души от Ангелския град.
– Да тръгваме – извика Линкълн.

Назад към част 2                                                                 Напред към част 4

Глава 20

Отпуснах се срещу него, чувствайки се така, сякаш ръцете и краката ми са заменени с желе. В някакъв момент той беше коленичил дотолкова, доколкото позволяваха веригите, така че студеният метал се впи в коленете ми от разпъването ми върху него, но не ми пукаше. Всичко все още изтръпваше прекалено силно, за да се съсредоточа върху липсата на комфортна среда.
– Не искам да мърдам… никога – успях да кажа.
Смехът му беше мек, злобен и без притеснения, които го свързваха по-здраво от веригите, приковаващи го към опорната греда. Да го чуеш беше друга форма на блаженство, само че този смях отекваше по-дълбоко дори от предишното ми, експлозивно свършване.
Нещо меко докосна краката ми. Погледнах надолу и видях как одеялото, което преди това беше в ъгъла, си проправя път нагоре. Силата на Боунс го навиваше все по-високо, докато не се преметна през раменете ми и не отблъсна хладината във въздуха. Само още едно доказателство, че само волята му го е ограничавала, а не всички вериги и ключалки, които Иън и аз бяхме увили около него.
– Показно – промърморих аз, като го преметнах и през двама ни.
Той се усмихна, но по чертите му премина сянка, за която знаех, че е демонът, който отново застана между нас.
– Аз и попречих да използва тази сила, доколкото можах. Ако тя ме завладее още веднъж, веригите ще я забавят достатъчно, за да можеш да ме застреляш. Не се колебай. Ще имаш само миг.
Не погледнах зад себе си към мястото, където бяхме подредили оръжията, но те бяха на една ръка разстояние.
– Няма да го направя, но нека не говорим за това сега. Трябва да се опиташ да се наспиш.
– Не – каза той веднага. – Тя иска да заспя, за да отслабне решимостта ми и да може да ме превземе отново.
Гневът ме изгаряше, подхранван от любовта ми към Боунс и териториалността, която се предаваше от всеки вампир преди мен. Този демон нямаше да спечели. Тя щеше да си плати за това, че избра съпруга ми, за да го обладае. Щях да я преследвам чак до ада и обратно, ако това трябваше да направя, за да си отмъстя.
– Е, тогава ще чака дълго, по дяволите – казах аз, като принудих гнева си да се върне достатъчно, за да се усмихна. – И без това рядко спиш, и то когато не се опитваш да смачкаш някоя адска кучка.
Той допря челото си до моето и затвори очи.
– Ти спи, Котенце. Знаеш, че обичам да те държа, докато сънуваш.
Той не можеше да ме докосне с ръце, но по-нататъшни вълни от сила ме обгръщаха, някак по-интимни от плътта. Мразех го, че си е помислил, че това може да е последният път, когато заспивам до него, както ми казваха емоциите, които четкаха моите. С демона, заседнал в него, Боунс се чувстваше така, сякаш всеки миг между нас има срок на годност, ако искаше да ме опази. Но аз бях също толкова упорита в желанието си да спася живота му. Този демон все още не го знаеше, но беше избрал грешната двойка, с която да се заиграе.
Плъзнах ръцете си около врата му, като се преместих, докато не се настаних в скута му, вместо да го обкрачвам. След това затворих очи и въздъхнах, докато се чувствах възможно най-удобно. Не се страхувах да заспя до него, обладана от демон или не. Нищо в този свят или под него не би накарало Боунс да свали бдителността си и да ме застраши, докато съм уязвима.
– Обичам те – прошепнах аз, подпряла глава под брадичката му.
Нещо дразнеше подсъзнанието ми точно когато усетих, че се унасям. Балчек, който говореше за тънкостите на едновременното обладаване на вампири. Положителната страна е, че ако успееш да го направиш, не си ограничен само до обладаването на човешкото семейство на котвата си. Можеш да стигнеш и до третото или четвъртото поколение на родословната линия на котвата си…
Рейф беше котвата на женския демон, но това означаваше, че първо би трябвало да може да притежава само Боунс. След като се е вселила в Боунс, тя е можела да се раздели с другите вампири, когато те заспят; всички в хижата, освен Денис, са били в рамките на изискваните първи четири поколения от една и съща вампирска кръвна линия. Но не Боунс беше този, който демонът беше осакатил в онази хотелска стая, за да наложи първото си едновременно обладаване. Това беше Анет, но Рейф и Анет не бяха роднини, както той и Боунс, така че това не би трябвало да е възможно, освен ако…
Изправих се, изненадвайки Боунс.
– Какво? – Поиска той.
– Боунс. Аз – мисля, че Анет може да е човекът, който е превърнал Рейф във вампир преди два века.
Слънцето тъкмо започваше да залязва, когато Балчек внезапно се появи в подземното ни скривалище.
– Имам новина – обяви той. Може и да пренебрегваше призраците, но имаше много общо с тях, когато ставаше дума за неочаквани влизания. – Нека поговорим отгоре, за да се уединим.
– Върви – каза Боунс, когато се поколебах, мразейки нуждата да се отнасям с него по този начин заради врага в него. Но аз изтласках това назад и облякох няколко дрехи, след което се срещнах с Балчек навън край пътя, където беше невъзможно Боунс да ни чуе. Иън също беше там и гледаше демона с очакване.
– Поразрових се за това как да извадиш демона от приятелите си – започна Балшезек. – Бях прав! Има и друг начин освен подхода с ножа до костите и единственият човек, който трябва да умре, е главната котва на демона.
– Рейф – казах аз и се почувствах раздвоен. – Ще трябва да убием Рейф?
Балчек се разсмя.
– Кой е любимият ти демон, а? Казах ти, че ще заслужа отвратително високия чек, който ще ми дадеш.
– Но ти преди казваше, че можеш да спасиш Боунс и всички останали, без да ги убиваш – напомних му аз.
– Да, другите ти приятели. – Повдигна рамене. – Не мислех, че смяташ Рейф за свой приятел.
– Не го смятам, но ако той е обладан, един невинен човек, който по случайност е брат на съпруга ми, все още е някъде там – отвърнах рязко.
Балчек въздъхна.
– Ако вярваш в наивната идея, че някой е невинен, тогава това е вярно. Вижте, не обичам да използвам клише, но не можеш да направиш омлет, без да счупиш няколко яйца, ясно? Трябва да избираш между живота на всичките си приятели или живота на един непознат, с когото случайно си роднина.
Не казах нищо, но челюстта ми се сви – единственият външен знак за бушуващите в мен емоции.
– Ако това ще помогне, съмнявам се, че му е останала много индивидуалност – продължи Балчек. – Казах ти, че Хазаин би трябвало да е обладал котвата си, когато все още е бил човек. Колко време според теб момчето ти е било вампир? Защото точно толкова време е бил обладан. Вероятно вече е зеленчук. – Повдигна рамене. – Както казах, ако твоят вид беше лесен за клякане в него, моите хора нямаше да се страхуват да разрошат перата ти. Вместо това щяхме да ви превземем преди хилядолетия.
Две столетия на обсебване. Дори Рейф да е останал със съзнание, той трябва да е луд, след като волята му е била похитена толкова дълго време. Ничий здрав разум не би могъл да издържи на такъв стрес.
– Ако това е единственият начин да спасим останалите, тогава Рейф умира – заяви Иън.
Исках да не се съглася, да намеря друг начин, защото беше достатъчно ужасно да осъдиш невинен човек да умре в името на по-голямото добро, но още по-лошо, когато този човек беше братът, когото Боунс никога не е познавал. Но не казах нищо и мълчанието ми потвърди моето съгласие.
Радвах се, че не можехме да кажем това на Боунс. Той щеше да си помисли, че укриваме информация, защото не искаме демонът в него да подслушва заговорите ни, но аз не исках Боунс да носи вина за това. Той беше отмъстил на баща ми, за да не се налага на мен. Най-малкото, което можех да направя, беше да нося греха на кръвта на брат му върху моите ръце в сравнение с неговите. Може и да не ми харесваше да жертвам живота на Рейф, но ако трябваше да избирам между него или Боунс, за мен това не беше избор.
И демонът сякаш не го осъзнаваше, но беше разкрил още една важна подробност. Размених поглед с Иън, който кимна почти незабележимо. Той също го беше доловил.
– Кога ще ударим? – Попитах.
– Трябва да изчакаме до средата на декември – отвърна Балчек.
– Няма как. Тя знае, че сме я хванали. Защо да и даваме още две седмици, за да крои заговори срещу нас?
Балшезек се намръщи.
– В средата на декември много от най-големите световни религии започват големите си дела. Коледа, Ханука, Зимно слънцестоене, Мухарем. … вярата е на най-високо ниво за всички времена. Това отслабва демоните. Ако искате да прогоните тези разклонения от приятелите си, тогава имате най-добрия шанс.
– Ако знае, че скоро ще отслабне, какво я спира да убие всички, преди това да се случи? Така бих постъпил аз – заяви Иън с откровено бездушие.
– Инстинкт за оцеляване – отвърна демонът. Той дръпна глава към мен. – Знаеш ли как твоят вампир грабна контрола, вместо да я убие или да те гледа как правиш секс с нея? Какво мислиш, че ще стане, ако демонът се опита да убие хората, за които тези други вампири се грижат? Тя ще вдигне масово въстание, ето какво. Така че, докато не се справи с всичко, тя ще държи тези вампири в самодоволство, като не се фука с този, когото обичат.
Всичко е на мястото си. За демона това щеше да бъде нейната гаранция, че ще поеме линията на Боунс, когато той умре. Той публично се беше отрекъл от мен, но ако се наложи, можехме да обърнем това и да се справим с последствията от това, че враговете и хората му знаят, че нямат глава на рода си. Освен това, докато имахме Боунс, демонът все още не можеше да действа срещу останалите. Щеше да има нужда от тях, ако се опита да намери друг начин да заграби същата власт. Ние щяхме да използваме нейния собствен план срещу кучката.
– Добре, тогава в средата на декември. – Усмивката ми беше стегната. – Значи трябва да убием Рейф, което знаем как да направим. Но как да измъкнем разклоненията на демона от Боунс и останалите?
Балчек сплете ръце зад главата си.
– Тук се намесват твоите малки филмови приятели.

Назад към част 19                                                                 Напред към част 21