Глава 14
По дяволите.
Беше на половината път от вратата, когато Брин се обади, а твърде тихият ѝ глас го постави нащрек още преди да изрече трите най-натоварващи думи в историята.
– Трябва да поговорим.
Всеки мускул в тялото му се напрегна. Той преглътна. Принуди се да си поеме дъх.
– Какво се случва?
– Появиха се някои неща и не… не сме… – Тя прекъсна и каза: – Виж, никой от нас не е очаквал това да продължи, нали?
Той вече беше излязъл през вратата.
– Не е така.
Сега той стоеше пред апартамента на Брин, подпрял ръка на рамката, докато гледаше обувките си и си казваше да се оправя.
Тя не можеше да прави това.
Две едва контролирани вдишвания по-късно той беше толкова добър, колкото щеше да бъде. Той почука. Секундите минаваха, а когато вратата се отвори и той видя очите ѝ, обградени с червено, му се прииска да забие юмрук в стената.
– Преди да кажеш и дума, трябва да знам едно нещо.
Объркването смъква веждите ѝ.
– Какво?
– Това. – Той посегна към нея. Устните ѝ се разтвориха при рязко поемане на дъх, когато той я хвана за врата и я придърпа силно към себе си. Взе устата ѝ, плъзна се с език покрай устните ѝ, вкусвайки сладостта ѝ, когато тя се отвори по-широко за него. Докато тя стенеше около един тласък и се разтапяше в следващия. Ръцете ѝ се вкопчиха в ризата му и се вкопчиха здраво, докато го поглъщаше така, както той поглъщаше нея. Още.
Откъсвайки се от нея с ръмжене, той срещна тези прекрасни ирландски очи.
– Това си мислех. Не ме целуваш като жена, която иска да се сбогува, така че какво, по дяволите, се случва, Брин?
Една-единствена сълза се спусна по бузата ѝ, разкъсвайки дупка в сърцето му с всяко ново парче кремава кожа, което покриваше. Тя хвърли поглед покрай него към празното стълбище, а после избърса бузата си. Вкарвайки го в апартамента си, Брин затвори вратата, заключи я и провери ключалката.
– Не съм казала, че това е, което искам – започна тя и отиде до прозореца, където застана, притиснала ръце към сърцето си. След това, хвърляйки поглед, който той можеше да опише само като копнеж, тя му се усмихна с най-тъжната усмивка, която някога беше виждал. – Ако нещата бяха различни, мисля, че никога нямаше да те оставя да си отидеш.
Смаян, той се пресегна към нея, но тя го подкани да се върне на дивана, хвърли още един бърз поглед към улицата долу, преди да го помоли да седне. Някъде в глъбините на съзнанието си той се зачуди дали тя не се опитва да го държи далеч от прозореца. Дали има някой там.
Само че това беше лудост.
Но и всичко останало беше налудничаво. Господи, тя на практика мъркаше в ухото му, когато разговаряше с нея след мача предишната вечер.
– Брин, няма смисъл. Изгубвам ума си тук и имам нужда да поговориш с мен. Така че просто ми кажи какво се случва, защото каквото и да е, ще се справим с него.
Още една сълза се спусна по бузата ѝ, докато тя го гледаше с пълни с извинения очи.
– Знаех много добре, че нетрябва да се забърквам с теб. Не трябваше да си мисля, че ще мога да…
– За какво, става дума за това, че нещата са станали прекалено сериозни? Брин, не знам от какво се страхуваш, но сериозното е добро. Ти и аз сме добре.
– Не става въпрос за това, че сме сериозни. – Тя си пое хълцащо дъх, после поклати глава. – Джо, продуцентът, за когото ти разказах, че се мести в Бостън – приемам предложението му да пътувам с него.
Подът се разклати под него и той се напрегна срещу сътресението.
– Не.
– Мисля, че е важно да се разграничим.
Тя му говореше за работа, но сенките в очите ѝ обещаваха, че не за това става въпрос.
– Форд, има неща, които не съм ти казала. Причини, поради които съм била толкова устойчива по отношение на нас, колкото съм била. – Раменете ѝ се изправиха и тя си пое бавно дъх. – Не бях честна с теб, когато нещата между нас приключиха преди.
Преди? Той се отдръпна, разочарован и объркан. Какво общо имаше това с нещо?
– Бяхме деца. Това, което се случи преди десет години, е древна история, Брин. Единственото, което ме интересува, е това, което се случва сега. Днес. Миналото няма значение.
Изразът на лицето ѝ разбиваше сърцето му.
– Има. Защото всичко е свързано с него. Тогава. Сега. Всичко е едно и също.
Светът около него спря, когато думите ѝ го удариха право в гърдите, последвани от изтръгващото ехо на последното обаждане.
– Има още някой.
Не. Няма как. Тя не го е направила.
Нямаше никой друг. Не можеше да има. Той го знаеше.
Единствено постоянният начин, по който тя посрещаше очите му, говореше, че му казва нещо, което и беше болезнено да признае.
Но въпреки това той не можеше да повярва. По дяволите, не беше могъл да го повярва и преди десет години. Добре, тя пътуваше много по работа и хората се усамотяват по време на път. Търсеха връзки и контакти, но, ебати…
Може би това беше здравият ритник по челюстта, от който се нуждаеше, за да се събуди и да остави Брин зад гърба си. Да изключи чувствата, над които сякаш нямаше никакъв контрол, когато тя преминаваше през живота му. Може би този път нямаше да му отнеме цяла шибана година, за да я забрави.
Само че един поглед в тези меки, земни очи и той осъзна, че каквото и да му каже, нищо няма да подобри положението. Той я обичаше.
Когато я видя онази първа вечер, когато се смееха заедно и си говореха както преди, а после, когато усети вкуса на устата ѝ. От меките ѝ въздишки и нуждаещите се молби – трябваше да знае още тогава. Беше свършил.
Никога не беше спирал.
– Лъгах те, Форд – започна тя тихо.
– Знам това. Ти ми каза това преди десет години.
– Не. – Тя поклати глава и измърмори една нецензурна псувня от златен клас, след което я смени с неин здравословен братовчед.
Тази нейна противоречива уста. Искаше му се да изръмжи при мисълта, че друг мъж може да вкуси от нея. Не можеше да слуша това. Не можеше да се справи с това да чуе подробности за това как друг мъж я докосва. И все пак, някак си, остана заключен на мястото си.
– Излъгах те, когато ти казах, че има друг.
Той се изкашля от шок. Усети как стените около него пулсират, докато Брин продължаваше тихо.
– Не трябваше да го правя, но бях страхливка. Срамувах се от истината и тогава си помислих, че ще е по-лесно и за двама ни, ако измисля нещо друго.
Ушите на Форд бяха започнали да звънят, но с чиста сила на волята някак си успя да се задържи на думите, които се изливаха от устата на Брин. Сега тя не искаше да го погледне в очите, вместо това се взираше в пода между тях.
Той не знаеше какво да мисли, каква по дяволите игра играеше тя.
Едва тогава гъстото ветрило от руси мигли се вдигна и тези очи. Разбитото сърце и болката в тях. Безнадеждност. И най-вече истината.
Сега ръцете му бяха върху ръцете ѝ, а главата му се сниши, за да улови погледа ѝ.
– За какво говориш, Брин?
– Обичах те, Форд.
Тези думи. Господи, да ги чуя отново.
Те се врязаха в душата му.
– Планирах да се върна след ваканцията. Всичко, което ти казах, беше истина – почти всичко. – Тя поклати глава, после затвори очи. – Всичко за нас и за това, което чувствах към теб. До последното телефонно обаждане всичко, което ти казах, беше истина.
– Господи, Брин, не разбирам. – Нищо от това нямаше смисъл. – Какво се случи между деня, в който си тръгна, и това телефонно обаждане?