Глава 18
Брин изсмука още един дъх от хартиената торбичка, която Форд беше пъхнал пред лицето ѝ. Трябваше да намери някакъв вид спокойствие, само че нямаше как да го намери. Защото тъкмо когато се осмели да си помисли, че може би нещата не могат да станат по-лоши от това, което вече бяха…
– Ти притежаваш моята сграда. Тази сграда? – Брин отново изпищя.
– И няколко други жилищни и търговски имота в Уикър Парк, както и… – Той прочисти гърлото си. – Да. Аз съм собственик. Или притежавам компанията, която ги притежава. Но това наистина не е толкова голяма работа.
Точно така. Може би не и в сравнение с другата бомба, която беше хвърлил през последните пет минути. Хибачи Канонбол.
Форд не беше просто някакъв геймърски маниак, който работи на две места, докато мечтае да създаде следващото голямо нещо. Той вече го беше направил. Когато Хибачи Канонбол беше пусната преди пет години, тя се превърна в международна сензация за една нощ, с достатъчно голяма сила, че дори и сега не можеше да мине повече от трийсет минути, без да чуе някой да се прехласва по ново ниво, да види дете с плюшено вегетарианско шишче или да зърне някоя препратка към мегахита в медиите. И това беше само една от игрите му. Беше играла и на „Диетична поничка“ и „Лабиринт с уасаби“ – любими игри на момчетата от екипа – и те бяха на Форд.
Той беше невероятен. И ако останеше с нея, всичко, за което беше работил толкова упорито, всичко, което беше постигнал, щеше да е напразно. Защото щом баща ѝ се вкопчи в него…
Боже, ами ако вече ги е видял заедно?
Ами ако вече е знаел?
Захвърли хартиената торбичка настрани, надигна се от малкото си място на пода, където се беше облегнала на хладилника, и се втурна към предния прозорец, като затвори щорите толкова бързо, колкото успя да завърти тази досадна дръжка.
Не.
Дани щеше да каже нещо, ако знаеше за Форд. Щеше да иска тя да знае. Щеше да поиска още пари.
– Брин, просто се успокой. Парите не променят нищо.
Искаше ѝ се да се засмее, само че в това, което означаваше, нямаше нищо смешно.
– Наистина ли? – Попита тя, обръщайки се обратно към Форд. – Затова ли не ми каза за това първата вечер?
Той потърка тила си и рязко се надигна на крака.
– Знаеш какво имам предвид. Не разказвам на хората за игрите, защото…
– Това променя нещата. Прави те мишена за определен тип хора. Хора като Дани Ахеарн. И се обзалагам, че този урок си научил доста бързо. – Ако само го беше научил по-добре. Достатъчно добре, за да прозре, че любовта е достатъчна, за да ги предпази от сериен изнудвач. От човек, който не се интересуваше достатъчно от собственото си семейство, за да ги предпази от последствията от действията си.
– Да, не ти казах веднага. Но не защото мислех, че това ще те промени, Брин. Никога не съм мислил…
– Не съм разстроена, че не си ми казал. – Тя поклати глава. – Искам да кажа, че съм, но само защото никога нямаше да си позволя да се доближа толкова близо до теб, ако беше го направил.
Искаше ѝ се да беше знаела, само за да може да го прегърне и да си тръгне. Вероятно да избяга. Да го остави на живота, който сам си е извоювал. Но вместо това Форд бе постъпил логично, умно и бе изчакал, докато чувствата им се определят. Изчака я да му признае, че го обича като човек, който се нуждае от две работни места, за да се задържи на повърхността – макар че сега, когато се замисли, тя сама беше стигнала до това заключение.
– Тогава добре, че изчаках – заяви той, скръстил ръце на широките си гърди.
Тя поклати глава. Форд трябваше да се махне оттам. Бързо.
– Каквото и да си мислиш, Брин, спри да го правиш – каза той. – Парите няма да ни променят. Освен че може би ще използвам част от тях, за да се измъкнем от бъркотията на баща ти веднъж завинаги.
Той нямаше представа.
– Форд, не виждаш ли? Точно такава прекалена самоувереност човек като баща ми обича да вижда в следващата мишена. Точно този вид наивност момчета като Тимъти О’Шей намират за особено удобна, когато изказват мнението си за това как ще се случат нещата. Това е начинът на мислене, който вкара Карл и сестра му в болницата.
А той не слушаше.
– Брин, умолявам те. Повярвай ми. Няма да позволя нищо от това да се случи.
Дъхът ѝ секна, когато увереността в ситуацията се настани в корема ѝ като оловна тежест.
– Ето на какво мога да се доверя: ако баща ми някога получи дори и най-малка представа кой си ти, никога няма да те остави на мира. Ще бъде точно както когато разбра за парите за моето образование – няма да спре, докато не получи това, което иска. Ще поема все по-големи и по-големи рискове, знаейки, че парите са някъде там и всичко, което трябва да направи, е да намери слабо място, за да може да се добере до тях. Ще направи това, което винаги прави, и ще вземе назаем от неподходящите хора. Ще прави лоши залози. Ще прецака грешния човек по някоя съмнителна бизнес сделка и ще трябва да му върне парите. А след това ще се опита да ме използва като лост срещу вас. И повярвай ми, хората, на които дължи, знаят как да си върнат парите, Форд. Той ще се увери, че знаят за нас. И щом се предадеш, той ще обещае и ще се закълне, че това е за последен път. Че е научил урока си. Но това няма да е така и той не го е направил. Ако остана с теб, той ще съсипе живота ти така, както съсипа моя. А това не е нещо…
– Спри! – Заповяда той, а единствената дума взриви иначе тихия апартамент. – Просто недей. Не искам да го чувам. Не искам дори да го мислиш. Сега сме заедно в това, така както трябваше да бъде от самото начало. Трябва да ми повярваш, бейби. Аз съм шибан умник, който разполага с цял куп ресурси. Мога да те предпазя от това. Повярвай ми и ще ни осигуря бъдещето, което трябваше да имаме.
– Не можеш – каза тя, а гласът ѝ се пречупи в ридание. Тя не се притесняваше за нея.
– Няма да те пусна да си отидеш. – Той я хвана за раменете, като грубият захват съвпадна с гласа му. – Разбираш ли това, Брин? Изгубих те веднъж, няма да те изгубя отново. И съм сигурен, че няма да те оставя да ме напуснеш, за да можеш сама да се справяш със заплахите и насилието, които баща ти внася в живота ти. Загубих родителите си за един миг. Не можех да направя нито едно шибано нещо, за да ги спася. И това ме убива, но се научих да живея с него. С теб? Ако нещо се случи с теб – Исусе Христе, не разбираш ли това? Не бих могъл да живея с това. Няма да го направя. Кажи ми, че сме на едно мнение, Брин. Кажи ми, че ще ми позволиш да те пазя. Че ще ми позволиш да те измъкна от това.
Вземайки твърдата челюст в дланта си, тя прокара палец по бузата му. Тя го обичаше. Как можеше да не разбере? Чувстваше се по същия начин. Сякаш би направила всичко, би поела всеки риск, за да го предпази.
Притискайки нежна целувка към устните му, тя кимна.
– Добре. Ще ти позволя да ме пазиш.
***
Трябваше да се потруди, но в крайна сметка Форд убеди Брин да се върне при него. Беше се съгласила да вземе със себе си по-голямата част от дрехите си и след като всичко бъде уредено, след като види, че вече не е нужно да се притеснява за баща си, ще измислят какво да правят с апартамента и вещите ѝ. Това означаваше, че е имал малко време да се обади, докато тя е събирала багажа. Да се обади за някоя услуга.
Оказа се, че приятелите му, които се катереха по Андите, нямаше как да не се зарадват, че го чуват – по дяволите, те бяха говорили за него точно този следобед, а що се отнася до осигуряването на охрана? До следващия ден щяха да имат хора на място. Добре подготвени, дискретни, качествени момчета, които да следят Брин, майка ѝ, брат ѝ, Ава, Маги и Пенелопе.
След като се настаниха в апартамента му с наденичка, чушки и лук на Lou Malnati’s, Форд поиска да разбере повече за миналото ѝ. Семейството ѝ. Отначало тя се съпротивляваше, не искаше да разнищва още неприятности, но това беше важно за него. Така че той настоя и тя му разказа за О’Шей и за това, че като е израснала, е мислила за него като за чичо. Разказа му за баща си и за това, че въпреки недостатъците му, всички са го обичали. Как го е боготворяла като дете, но с напредването на възрастта не е била в състояние да се поддава да разбере начина, по който всички прощават всеки негов грях, когато той е направил толкова много, за да нарани хората около себе си. Тя му разказа за майка си и за доброволната жертва, която е направила от себе си. За живота, който Брин е живял до този момент. Истинският живот, който е крила толкова дълго време.
Тя му каза истината за себе си.
Даде му доверието си.
И когато той я взе в леглото си онази вечер, сложи я с гръб към чаршафите си и се люби с нея, това беше най-искреният момент в живота му. Погребан дълбоко в плътната прегръдка на тялото ѝ, с втренчени очи, той ѝ каза, че това е завинаги. Той целуна сълзите, които се плъзнаха от ъгълчетата на очите ѝ, докато тя шепнеше:
– Искам това.
Беше заспал под ритмичното ѝ дишане на гърдите му и обещанието ѝ, че ще го остави да се справи с баща ѝ и О’Шей.
И тогава се събуди. Часовникът показваше 5:07, а ръцете му бяха празни. Чаршафите от страната на леглото на Брин бяха хладни, а апартаментът около него – тих.
Сърцето му започна да бие, когато извика името ѝ и се стрелна от леглото. Може би тя не беше успяла да заспи. Да. Това беше така – беше нервна и беше станала. Сигурно накрая е заспала на дивана му и когато я намери там, щеше да е цялата секси и сънлива, да му подари онази срамежлива усмивка, срещу която никога нямаше да може да се защити.
Само че дневната беше празна. Както и офисът му и всеки друг сантиметър от шибаното му място.
Включително и ъгълът, където бяха оставили двете торби с дрехи, които тя беше донесла със себе си от апартамента си. Дрехите, които му беше казала, че не иска да разопакова предната вечер, защото е уморена.
Върна се в кухнята и намери това, което знаеше, че ще бъде там. Един-единствен лист хартия, надраскан със синьо мастило.
Исках да кажа това, което казах. Искам завинаги. Искам да я имаме. Но те обичам прекалено много, за да те оставя да се забъркаш с тези хора.
Имай прекрасен живот, Форд. Ще ме направи щастлива, ако знам, че го правиш.
Обичам те завинаги,
Брин
Назад към част 19 Напред към част 21