П.С.Каст, Кристин Каст – Проклятието на Неферет-новела 10,5 – Част 5

* * *

Макар и не с велосипед – никога повече с велосипед – аз се отправих към дома на Камил още три пъти, като изминах краткото разстояние по Южното Прерийно авеню до имението на Елкот. Два от трите пъти двете с нея успяхме да се разходим до езерото, като искахме да зърнем вълшебния свят, който се създаваше от слънцето и пясъка и беше накарал целия град да се раздвижи.
И двата пъти прислужницата на госпожа Елкот ни беше пресрещнала със спешното съобщение, че съм нужна вкъщи. Когато се връщах у дома, винаги имаше нещо, което трябваше да се свърши, но това нещо никога не беше спешно. И всяка вечер баща ми пиеше много, а горещият му поглед все по-често се спираше върху мен.
Така че, виждате ли, беше лудост да отида при Камий за трети път. Не е ли лудост да правиш едно нещо отново и отново и да очакваш различен резултат? Това не ме ли прави луда?
Но аз не се чувствам луда. Чувствам се много на себе си. Умът ми е ясен. Мислите ми са мои. Майка ми липсва, но тъгата ме е напуснала. Това, което я замени, е чувството на очакване, на страх. За да се преборя с този страх, толкова отчаяно желая нормалността на стария си живот, че не съм в състояние да го изразя с думи.
Може би имам пристъп на истерия.
Но не губя дъх, не припадам и не се разплаквам пламенно. И така, хладният ми темперамент ли е по-голямо доказателство, че съм луда? Или пък това, което чувствам, може да прилича на чувствата на всяко момиче, чиято майка е починала толкова ненавреме? Дали горещият поглед на баща ми е само симптом на вдовишката му скръб? Наистина имам очите на майка си.
Каквото и да е вярно, не можех да остана далеч от Камил и от живота, който толкова много ми липсваше. Още този следобед отново посетих Камил. Този път не направихме опит да напуснем дома на Елкот. По негласно споразумение между нас знаехме, че посещението ни ще приключи внезапно с идването на Карсън, който щеше да ме придружи до дома. Камил ме прегърна, а след това ме покани на чай в старата детска стая, която беше превърната в салон с розови тапети за дъщерята на Елкот. Докато бяхме насаме, Камил ме хвана за ръката.
– Емили, толкова се радвам да те видя! Притеснявах се! Когато те потърсих миналата сряда, камериера на баща ти ми каза, че не си на разположение. Точно това каза и предния петък.
– Бях недостъпна. – Свих устни и се вживях в думата. – И през двата дни бях в мрачната Market Hall, като слугиня на бездомниците от Чикаго.
Гладкото чело на Камила се набръчка.
– Значи не си била болна?
Изхърках.
– Не по тялото, а по ума и сърцето. Сякаш баща ми очаква от мен да заема мястото на майка си във всичко.
Камила се потупваше с нежните си пръсти.
– Толкова съм облекчена! Помислих си, че може да те е сполетяла пневмония. Знаеш, че Евелин почина от нея миналата седмица.
Почувствах потрепване от шока.
– Не знаех. Никой не ми е казал. Колко ужасно… колко много ужасно.
– Не се страхувай. Изглеждаш силна и красива както винаги.
Поклатих глава.
– Красива и силна? Чувствам се така, сякаш съм на хиляда години и целият свят ме е подминал. Толкова ми липсваш и толкова много ми липсва старият ми живот!
– Майка казва, че това, което правиш, е по-важно от момичешките игри, на които играехме, и аз знам, че сигурно е права – да си дама на голям дом е много важно.
– Но аз не съм госпожа на голяма къща! Аз съм повече слугиня, отколкото нещо друго. – Чувствах се така, сякаш исках да избухна. – Не ми е позволено да дишам и частица свобода.
Камил се опита да придаде весел вид на промените ми.
– Сега е средата на април. След две седмици ще се навършат шест месеца от смъртта на майка ти. Тогава ще се освободиш от траура и ще можеш да се върнеш в обществото.
– Не знам дали ще мога да понеса още две седмици, в които всичко ще бъде толкова мрачно и скучно. – Прехапах устните си при изненадания поглед на Камила и побързах да обясня. – Да бъдеш лейди на Уилър Хаус е работа – ужасно сериозна работа. Всичко трябва да бъде точно така – а точно така означава точно така, както иска баща ми, както го е правила майка. Не разбирах колко трудно и мрачно е да си съпруга. – Поех си дълбоко дъх и казах: – Тя се опита да ми каже. В онзи ден. В деня, в който умря. Ето защо бях в родилната стая с нея. Майка каза, че иска да знам какво е да си съпруга и да не се впускам в това сляпо като нея. Затова гледах. Камил, гледах я как умира в потоп от кръв, без любящ съпруг, който да я държи за ръка и да скърби до нея. Ето какво е да си съпруга – самота и смърт. Камил, ние никога не трябва да се оженим!
Камила бъркаше чая си доста маниакално, докато аз се разтоварвах от мислите, които копнеех да споделя с някого. Тя изпусна лъжицата си при моето възклицание. Наблюдавах как погледът ѝ нервно се стрелна към затворената врата на салона, а после отново към мен.
– Емили, не мисля, че е добре да се задържаш в мислите си за смъртта на майка си. Това не е здравословно.
Сега, когато записвам разговора ни, разбирам, че бях започнала да казвам повече, отколкото Камил можеше да понесе да чуе, и че трябваше да приключа темата и да запазя мислите си за себе си и за този мой мълчалив, непредубеден дневник. Но тогава всичко, което исках, беше да поговоря с някого, с когото да споделя нарастващите си страхове и разочарования, затова продължих.
– Мислите ми трябва да се задържат върху нейната смърт. Самата майка го желаеше. Тя беше тази, която настояваше да бъда там. Тя искаше да знам истината. Мисля, че може би майка е знаела, че смъртта ѝ е близо, и се е опитвала да ме предупреди – опитвала се е да ми покаже, че трябва да избера различен път от този на съпруга и майка.
– Друг път? Какво имаш предвид? Религиозна работа?
Двете с Камил бяхме свили носове, съзнанието ни в този аспект напълно съвпадаше.
– Едва ли! Трябва да видиш девойките от църквата, които са доброволки в ГФЖК. Толкова са слаби и жалки, като недохранени врабчета, които кълват остатъците от живота. Не, аз си мислех за прекрасните малки магазинчета, които се откриха в района на Loop. Ако мога да управлявам „Уилър Хаус“, със сигурност мога да управлявам и обикновен магазин за шапки.
– Баща ти никога не би позволил това!
– Ако можех да си проправям път сама, нямаше да имам нужда от неговото разрешение – казах твърдо.
– Емили – каза Камил, като звучеше притеснена и малко уплашена. – Не можеш да мислиш да напускаш дома си. На момичета без семейство и пари се случват всякакви ужасни неща. – Тя сниши гласа си и се наведе по-близо до мен. – Знаеш, че вампирите току-що се преместиха в своя дворец. Купиха целия Грант парк за ужасното си училище!
Повдигнах пренебрежително рамене.
– Да, да, банката на баща ми се справи със сделката. Той е говорил безкрайно много за тях и за парите им. Наричат училището Дом на нощта. Баща ми казва, че е напълно изолирано от останалата част на града и се охранява постоянно от собствените им воини.
– Но те пият кръв! Те са вампири!
Бях напълно раздразнена, че темата за окаяното състояние на живота ми беше изместена от един от клиентите на баща ми.
– Камил, вампирите са богати. Всички знаят това. Те имат училища в много американски градове, както и в столиците на Европа. Те дори помогнаха за финансирането на построяването на Айфеловата кула за Световното изложение в Париж.
– Чух майка да казва, че жените вампири ръководят обществото им – прошепна Камила, докато отново поглеждаше към вратата на салона.
– Ако това е вярно, казвам, че е добре за тях! Ако аз бях вампир, можех да избера да не се оставям да бъда хваната в капана на баща ми и да се преструвам на майка си.
Очите на Камила се разшириха. Определено бях намерила начин да обърна разговора към моите проблеми.
– Емили, той не би могъл да иска от теб да се преструваш на майка си. В това няма никакъв смисъл.
– Смисъл или не, но така ми се струва.
– Трябва да гледаш на това с други очи, Емили. Бедният ти баща просто се нуждае от помощта ти в този труден момент.
Почувствах, че вътрешността ми сякаш започва да кипи, и не можех да спра думите си.
– Мразя го, Камил. Мразя да се опитвам да заема мястото на майка си.
– Разбира се, че мразиш да се чувстваш така, сякаш трябва да компенсираш отсъствието на майка си. Трудно ми е да си представя всичко, което имаш да правиш – беше казала Камил и беше кимнала мрачно. – Но когато си великата дама на една къща, има и бижута за купуване, и рокли за поръчване, и блестящи партита за организиране. – Тя отново се усмихна, докато наливаше още чай в чашата ми. – Веднага щом излезеш от траура, всичко това ще бъде и твоя отговорност. – Тя се захили, а аз я погледнах, осъзнавайки, че изобщо не разбира какво се опитвам да и кажа. Когато не отговорих, тя продължаваше да бъбри щастливо, сякаш и двете бяхме безгрижни момичета. – Колумбовото изложение се открива след две седмици, точно навреме, за да можеш да излезеш от траура. Помисли си! Баща ти сигурно ще има нужда от теб, за да организираш вечери за всякакви чуждестранни високопоставени гости.
– Камил, баща ми не ми позволява да карам велосипед. Той съкращава посещенията ми при теб. Не мога да си представя, че ще ми позволи да организирам вечери за чужденци – бях се опитала да обясня, да я накарам да разбере.
– Но така би постъпила майка ти, а както ти каза, той ясно е дал да се разбере, че ти наследяваш нейното място в домакинството.
– Той даде да се разбере, че съм хваната в капана да бъда негова робиня и въображаема съпруга! – Бях изкрещяла. – Единственото време за себе си, което успявам да отделя, са няколкото минути, които открадвам с теб, и времето, което прекарвам в градината на майка си – и то само през нощта. През деня той кара слугите да ме шпионират и ги праща след мен, ако е недоволен от това къде отивам или какво правя. Ти знаеш това! Дори тук идват да ме приберат, сякаш съм избягал затворник. Да бъдеш господарка на голяма къща не е сбъдната фантазия – това е буден кошмар.
– О, Емили! Не обичам да те виждам толкова разстроена. Спомни си какво каза майка ми преди всички тези месеци – грижите, които полагаш за баща си, ще направят човека, който ще стане твой съпруг, много щастлив. Завиждам ти, Емили.
– Не ми завиждай. – Видях, че студенината в гласа ми я нарани, но не можех да се сдържа. – Аз нямам майка и съм в капана на мъж, чиито очи ме изгарят! – Прекъснах думите си и притиснах обратната страна на ръката си към устата.
В мига, в който изражението ѝ се промени от загриженост към шок, а после към недоверие, разбрах, че съм допуснала ужасна грешка, като съм казала истината.
– Емили, какво искаш да кажеш с това?
– Нищо – уверих я аз. – Просто съм уморена, това е всичко. Неправилно се изразих. И не би трябвало да отнемам цялото ни време заедно, за да говорим само за мен. Искам да чуя за теб! И така, кажи ми, Артър Симптън направи ли вече официално ухажването си към теб?
Както и знаех, че ще стане, споменаването на Артър отвлече всички други мисли от ума на Камил. Макар че все още не беше говорил с баща ѝ, Камил няколко пъти беше карала рамо до рамо с него по време на среднощния маршрут на клуб „Хермес“ по брега на езерото. Дори предния ден беше разговарял с нея за това колко е заинтригуван от огромното виенско колело, което всички можеха да видят, че се издига на Мидуей на територията на изложението.
Щях да кажа на Камил, че се радвам за нея и че ѝ желая успех с Артър, но думите не се образуваха в устата ми. Не че бях егоист или завистник. Просто не можех да спра да мисля за неизменния факт, че ако Артур ухажва Камил, един ден, в недалечно бъдеще, моята приятелка ще се окаже в негово робство и ще чака да умре сама в потоп от кръв…
– Моля за извинение, мис Елкот. Камериерът на господин Уилър е тук, за да прибере госпожица Уилър. – Когато камериерката на Камила ме прекъсна, осъзнах, че от няколко минути не съм слушала какво казва Камил.
– Благодаря ви – казах аз и бързо станах. – Наистина трябва да се прибирам.
– Мис Уилър, камериера помоли да ви дам тази бележка за да я предадете на мис Елкот.
– Бележка? За мен? Колко вълнуващо! – Каза Камила. С изпълнен с ужас стомах я подадох на нетърпеливите ѝ пръсти. Тя я отвори бързо, прочете я, примигна два пъти и след това лъчезарна усмивка превърна лицето ѝ от хубаво в красиво. – О, Емили, това е от баща ти. Вместо да ти се налага да бързаш тук, когато намериш време, той ме покани да те посетя в Уилър Хаус и да те посетя в официалния салон. – Тя бе стиснала ръцете ми щастливо. – Няма да ти се налага изобщо да излизаш от къщата. Виждаш ли, това е точно като да си велика лейди! Ще дойда веднага следващата седмица. Може би Елизабет Райърсън ще се присъедини към мен.
– Това би било хубаво – казах дървено, преди да последвам Карсън до черната карета, която чакаше отвън. Когато той затвори вратата зад мен, имах чувството, че не мога да си поема дъх. Цялото пътуване обратно до Уилър Хаус прекарах, задъхвайки се за въздух, както би направила риба, извадена от водата.
Докато завършвам този, първи запис в дневника от месеци насам, си напомням, че никога не трябва да забравям отговора на Камил на моето чувство на затворник. Тя реагира с шок и объркване, а после се върна към нашите момичешки мечти.
Ако съм луда, трябва да запазя мислите си за себе си, защото се страхувам, че никой друг не може да ги разбере.
Ако не съм луда, а наистина съм толкова затворник, колкото започвам да вярвам, че съм, трябва да запазя мислите си за себе си от страх, че никой друг няма да ги разбере.
И в двата случая има една константа – само на себе си мога да разчитам и на собствения си ум да измисля начин да се спася, ако изобщо съществува спасение за мен.
Не! Няма да изпадна в меланхолия. Живея в модерен свят. Младите жени могат да напуснат дома си и да намерят нов живот – различно бъдеще. Трябва да използвам разума и хитростта си. Ще намеря начин да бъда диригент на собствения си живот! Ще го направя!
За пореден път записвам най-съкровените си мисли в дневника си, докато очаквам изгрева на луната и настъпването на най-дълбокия мрак на нощта, за да мога да отида в единственото си истинско убежище – сенките на градината и скриващия уют, който намирам там. Нощта се е превърнала в моя сигурност, в мой щит и в моя комфорт – да се надяваме, че няма да се превърне и в мой саван …

Назад към част 4                                                             Напред към част 6

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!