Глава 20
Когато навлязоха в скоростната магистрала, Форд хвърли поглед към нея.
– Обадих се на О’Шей и се срещнах с него в „Брат Стоп“ в Кеноша с два пъти по-голяма сума от тази, която баща ти каза, че дължи, което, между другото, беше завишено число.
– Два пъти? Какво… защо ще го правиш? – Само че тя вече знаеше. Той си мислеше, че ако плати напред, това ще е достатъчно, за да я предпази. За да я предпази от следващата грешка на баща ѝ. Боже, парите му бяха изчезнали и сега, когато способността му да плаща беше призната…
– Допълнителните средства трябваше да действат като хонорар. За да предпазят баща ти от неприятности. В общи линии наех О’Шей да го гледа като дете.
Добре, може би тя не знаеше.
– И смяташ, че това ще е достатъчно? – Не би било.
– Сам, вероятно не – призна той. – Но затова донесох някакъв допълнителен стимул. Спомняш ли си Дитер, Блейк и Сол от училище?
Онези момчета? Тя си спомни тяхното преклонение пред героя Форд и пълната им преса, за да го накарат да се присъедини към техния таен хакерски клуб. Бяха заобикаляли периферията на закона и от това, което си спомняше, изглеждаха така, сякаш са на път да изпаднат точно там.
– Бих предположила, че досега ще са в затвора.
– Да, не чак толкова. Сол се занимава с ИТ сигурност на свободна практика, а Блейк работи за Министерството на отбраната. Дитер всъщност е бариста в „Старбъкс“ – обясни той, като само най-малкият намек за усмивка докосна устните му и накара сърцето ѝ да я заболи още повече заради липсата ѝ в очите му. – Но всички те все още имат своите хобита.
О, Боже. В какво се беше забъркал Форд?
– Направил ли си нещо незаконно? Форд, ще…
– Бяхме внимателни. Момчетата са добри в това да влизат на места, на които не би трябвало да могат, без да задействат никакви предупредителни аларми. Успяха да получат достъп до сметките на О’Шей, законните, както и да влязат в компютъра на счетоводителя му. Дълговете. По-малко законните сметки. Паролите. В общи линии обясних колко време ни е отнело да влезем в досиетата. Колко лесно щеше да бъде да ги променим. Да ги повредим. Да ги разпространим. Или да ги изтриете напълно. Когато се уверих, че му обръщам внимание, му дадох останалата част от парите и му предложих да прояви специален интерес да предпази баща ти от неприятности. Оказа се, че О’Шей има свободна позиция за Дани в една от фирмите си. Той ще започне работа от утре.
– Ти си заплашвал Тимъти О’Шей. – Човек с нулева съвест и обхват, който…
– Той те е заплашвал. Да, по дяволите, аз му отвърнах. – Воланът изскърца под хватката на Форд. – Но това няма да се повтори.
– Той може да те нарани, Форд – прошепна тя и посегна към ръката му. Как е могъл да направи това?
– Няма да го направи. Този човек е бандит. Дребен престъпник с организация, която е твърде незначителна, за да привлече вниманието на федералните – все още. Това, което не е, не е глупак. Уверихме се, че е разбрал, че не работя сам по този въпрос и ако нещо се случи с мен, с теб или със семейството ти, някой от другите момчета ще бъде в сметките му до час и ще прецака операцията му отвътре, преди да я предаде на властите парче по парче. Повярвай ми, О’Шей знае, че току-що му е връчена карта за освобождаване от затвора – с прикрепен паричен бонус. Да се каже, че е съгласен, би било слабо казано.
Когато тя можеше само да гледа, той постави ръката си върху нейната и я освободи от шока и. Стисна я за последен път и спря на едно място срещу невзрачен бар с надпис „Будвайзер“ на витрината.
– Това е мястото, където ще се срещнем с баща ти. Едно от момчетата на О’Шей ще чака отвън, за да го откара обратно в Милуоки, когато приключим. Така че ако го видиш, не се плаши. Няма да има никакво насилие и той не е тук заради нас.
– Сигурен ли си?
– Да, но за всеки случай нашият човек от охраната също е тук. – Тогава той я погледна така, сякаш все още не можеше да повярва, че тя не го е разбрала. – Казах ти, че ще те защитя.
Тя преглътна трудно, твърде много емоции напираха в гърдите ѝ и се опитваха да си проправят път през гърлото ѝ. Благодарност и облекчение. Страх и несигурност. Надежда и любов. Всяко от тях беше непреодолимо само по себе си, но заедно бяха почти непоносими.
– Форд – прошепна тя, – не съм…
Наистина ли беше възможно? Искаше ѝ се да вярва, но всеки път, когато си беше позволявала в миналото, това само я подготвяше за по-голямо падение, когато неизбежно откриваше, че не е трябвало да го прави. Само че този път Форд искаше вярата ѝ. Форд, който никога не ѝ беше давал обещание, което да не е спазил. Форд, който никога не я беше разочаровал.
И все пак опитът, натрупан през целия и живот, накара съзнанието и да се движи в образи на най-големите и страхове. Едва тогава тя осъзна, че в сърцето ѝ се случва нещо съвсем различно. Онова тежко чувство на страх, което носеше от толкова години, колкото си спомняше, се беше вдигнало. Чувстваше как притеснението освобождава хватката си. Дебелият слой тревога, обвил всичко, за което се грижеше, се изпаряваше, докато седеше и гледаше как Форд гаси колата, разкопчава колана си и излиза в нощта.
Тя примигна, а сълзите отново напираха в очите ѝ, но този път по причина, която не приличаше на нито една от предишните пъти. Чувстваше се… свободна. Сякаш от гърдите ѝ беше паднала тежест. Сякаш най-накрая можеше да диша.
Вратата на колата се отвори до нея и Форд беше там, протегнал към нея ръка.
– Хайде, Брин. Това е краят на всичко. Знам, че се страхуваш, но всичко ще бъде наред.
Хванала ръката му, тя излезе от колата и се вгледа в красивите черти на лицето му.
– Вярвам ти – каза тя, а тихата истина в думите беше твърде малка за това, което означаваха.
Очите на Форд се втренчиха в нейните, в тях проблесна нещо, което тя не можа да разбере, преди той отново да ги затвори. И тогава ръката му беше на малкия и гръб, а малките искри от тези допирни точки преминаваха през нея с всяка стъпка, докато пресичаха улицата. Беше усещала тази връзка между тях от самото начало, отпреди десет години и всеки път, когато през последния месец бяха на по-малко от петдесет метра един от друг, но никога не беше изпитвала чистото, неограничено блаженство от нея.
Никога не е имало момент, в който на някакво ниво да не се притеснява за това какво ще стане, ако животът е извън нейния контрол.
Никога досега.
Форд се провря през вратата на бара и се отдръпна, докато Брин влизаше в сивия, слабо осветен интериор. Мястото беше лишено от чар, с износени стени с тъмни ламперии, лепкав под и въздух, миришещ на мухъл и разлята бира. Наоколо имаше няколко празни маси, а зад бара стоеше човек, който изглеждаше също толкова изтормозен и невдъхновен, колкото и самото заведение.
Но тогава откъм задния ъгъл прозвуча топъл, приветлив глас.
Баща ѝ се отдръпна от масата, на която беше седнал с още три момчета, и размени няколко смешки с тях, докато прекосяваше предимно празното заведение.
Дани Ахърн изглеждаше така, сякаш не му пукаше за нищо на света. Дори и след като я беше помолил да не ходи сама при Тимоти. След като звучеше на ръба на сълзите, когато го молеше да му позволи да поеме риска.
Но ето че той седеше. Смееше се с приятелите си.
Ръката на Форд се уви около нейната, обгръщайки я с топлина и напомняйки ѝ, че той е там. Че нищо няма да се случи. Нищо нямаше да я нарани. Защото той беше обещал, че няма да го направи.
Онова приповдигнато чувство на възторг, което беше изпитала навън, се беше върнало и когато погледна в избледнелите сини очи на баща ѝ, който я беше разочаровал твърде много пъти, за да ги преброи, единственото, което си помисли, беше, че това е краят. Баща ѝ никога нямаше да се справи. И ако дадеше обещание, тя беше напълно сигурна, че то щеше да бъде нарушено. Но що се отнася до това, че той преобърна живота ѝ, остави я да се страхува за себе си и за всички, които обичаше… това щеше да е за последен път.
Защото Форд беше направил това, което беше казал.
Защото я беше поставил над себе си по начин, по който никой друг в живота ѝ не го беше правил.
– Моето момиче – изръмжа баща ѝ. Очите му настръхнаха по краищата, докато се усмихваше адски широко. Човекът все още го имаше, това беше сигурно. – Слава Богу, че се оправи. Знам, че си израснала, мислейки за О’Шей като за своеобразен чичо, но той не е компания, която трябва да поддържаш. После, навеждайки се със заговорническо намигване за Форд, добави: – И предполагам, че на този дължа благодарност, че те вразуми. Форд, за мен е удоволствие да се срещна с теб лице в лице.