КЕЙЛЪБ
Труп си проби път от земята пред мен и аз се втурнах към него, размахвайки двойните си остриета, докато се движех със скоростта на моя Орден, и го разрязах, така че той падна на купчина кости в краката ми.
Взривих останките с огнената си магия, за да го довърша, но когато пламъците догоряха, открих, че костите са все още непокътнати, а магията в тях ги дърпа обратно, докато се реформират.
Проклех се, докато се навеждах, изтръгнах една ръка от нея и я захвърлих далеч от себе си с цялата сила на Ордена си, преди да хвърля крака в друга посока. Изтръгнах черепа от врата и зъбите му се впиха в пръста ми, което ме накара да изкрещя, преди да го хвърля като питбол, предназначен за Ямата.
Но той не се приземи в Ямата. Той удари един бял върколак в задника и го захапа, като го накара да изкрещи от болка, докато се държеше здраво.
Сет се извъртя, щракна с челюсти, като се опита да откъсне нещото от себе си, но това беше невъзможно при положението му.
Направих крачка, за да се затичам и да му помогна, но на пътя ми се изпречи още един труп, този с повече кожа по костите и някаква интелигентност в бездушните му очи. Замахнах към него с кинжала си и му отрязах ръката, но той вече беше вдигнал другата си ръка и изблик на водна магия ме удари в гърдите.
Изхвърчах от краката си и се преметнах през гробището, като се сгромолясах на земята по гръб и се плъзнах през калта, докато не се блъснах в огромен надгробен камък, който изкара въздуха от дробовете ми.
Изкашлях дъх, докато се преобръщах, но преди да успея да се изправя на крака, от почвата под мен изскочиха ръце и аз изкрещях, докато ме влачеха надолу в калта.
Ритах и се мятах, докато остри зъби се впиваха в ръката ми, изтръгвайки парче плът, докато се блъсках в ковчега, а пръстта се свличаше около мен, притискайки ме от всички страни, потъвайки в тъмнината.
Загубих хватката на единия от кинжалите си, докато не успях да размахам ръката си, за да използвам другия, и изкрещях от болка, когато още зъби се впиха в крака ми.
Забих ръка в почвата, предизвиквайки земна магия, която да се свърже с волята ми, докато изпълвах пространството около себе си с остри като бръснач камъни и ги отблъсквах от тялото си с прилив на сила.
Труповете се откъснаха от мен и аз измърморих проклятие, докато започнах да отблъсквам почвата настрани, за да мога да изляза от гроба и да се върна към битката. Но когато започнах да си проправям път към повърхността, открих две бели лапи, които разкъсваха почвата, докато Сет ме изкопаваше отгоре.
Земята се разтвори и аз се изправих лице в лице с вълчата муцуна на Сет, чийто език премина право в центъра на лицето ми, миг преди той да се преобрази отново във формата си на фея и да ме изправи на крака.
– По дяволите, за момент си помислих, че си загинал. – Той ме разтърси, сякаш се уверяваше, че определено съм добре, преди да се обърне и да изтръгне черепа от бузата на задника си, където той все още се държеше за зъбите.
Грабнах черепа и го хвърлих с възможно най-голяма сила към оградата, където чакаха кучетата на жетварите, надявайки се, че ще го разчистят и ще могат да го довършат вместо мен.
– Съжалявам за това – засмях се аз. – И нямаше нужда да се притесняваш. Трудно е да ме убиеш – обещах му, преди да плесна с ръка по кървящата рана на задника му и да я излекувам за него.
– По-добре да е така – изръмжа Сет, превърна се отново във Вълк и потегли обратно по хълма към битката.
Спрях, протегнах ръка със земната си магия, за да издиря кинжала, който бях изгубил под земята, преди да го изтегля обратно от пръстта и да го хвана ловко. Изстрелях се нагоре по хълма, за да настигна Сет, след което не изостанах от него, докато той със зъби и нокти разкъсваше още трупове до мен.
Джералдин стоеше на върха на един каменен саркофаг и въртеше пламтящия си боздуган като чудовищен боздуган на смъртта, докато трошеше черепи и крещеше на Луната.
– Елате за мен, вие, ужасни гадове! – Изръмжа тя. – Защото аз съм истинска по сърце и изкована от стомана! Владея оръжие, създадено от истинските кралици на Солария, и никой, който се изправи срещу тях, няма да успее! Те са светлината на изгряващото слънце, а аз съм сянката в гърба им – никога няма да ме подминете!
Огнена стрела профуча покрай ухото ми и аз се извърнах, за да забележа Макс, окачен на кула от въздушна магия, който произвеждаше изстрел след изстрел с лъка си, удряйки труповете в центъра на гърдите им, където би трябвало да са сърцата им. Когато падаха, те не се надигаха отново и предполагах, че това има смисъл. Магията все пак живееше в сърцето, така че сигурно оттам черпеха силата си.
Усмихнах се, като скочих върху косматия гръб на Сет, след което се хвърлих към най-близкия труп и забих кинжала си в гърдите му. Крехките кости се счупиха, сухожилията се разкъсаха и светлината в немъртвите му очи угасна, преди да се сгромоляса на земята в краката ми.
Сет изрева от възбуда, когато се впусна в битката, като се втурна в тълпата трупове, опитващи се да се изкачат до Джералдин, и повали група от тях, преди да се нахвърли върху тях един след друг, смазвайки гърдите им с огромните си пламтящи лапи.
Дариус и Тори се биеха по-нагоре по хълма, като той размахваше огромната двуостра брадва с цялата сила на своя орден и разсичаше немъртвите на части, докато тя изпращаше копия от огъня на феникса, летящи към цели, които бяха по-далеч от тях.
Забелязах група немъртви, които настъпваха по пътя, по който бяха поели Орион и Дарси, и заобиколих надгробните камъни, за да ги пресрещна.
Нападнах право към тях с ръмжене от жажда за кръв и вдигнати кинжали, но един от тях изпрати взрив от въздушна магия, който се разби в мен, преди да успея да ги посека, и отново бях отхвърлен.
Това гробище беше най-престижното в цяла Солария и всички трупове тук някога са били могъщи феи. По дяволите, сред масите сигурно се биех срещу моя пра-пра-прадядо и всички те явно бяха запазили силата си и в смъртта.
Имаше причина повечето феи да бъдат кремирани след смъртта си. Магията ни оставаше в костите ни и беше твърде изкушаващо за разбойниците да дойдат и да откраднат костите, за да ги използват в тъмната магия. Оттук и безумната охрана на това място. Разбира се, би било логично да кремират всички феи, но могъщи задници като моето семейство винаги са обичали да правят нещата по трудния начин, само за да докажат, че могат.
Изстрелях се обратно в боя с ръмжене на решителност, докато групата немъртви продължаваше да настъпва по пътеката, като изглежда знаеше точно къде отива, докато тичаше след Дарси и Орион, оставяйки останалата част от групата ни да се бори с останалите.
Но аз нямаше да им позволя да ги настигнат. Те трябваше да получат звездата и моята работа тук беше ясна. Тези същества трябваше да бъдат спрени.
Прибрах в кобура едно от остриетата си и дръпнах земята под краката им под свой контрол, като я разбутах бясно и ги изпратих всички да летят, докато спринтирах сред тях.
Острието ми намери място в сърцата на трима от тях, преди още да са разбрали, че съм там, след което в мен се вряза още един див взрив от въздушна магия, който отново ме отхвърли.
Ударих се тежко в земята, паднах надолу по склона и отново скочих на крака, като се стрелнах обратно към мъртвите.
Огнена стена разцъфна пред мен и аз се скрих зад един висок надгробен камък, за да се прикрия, след което вдигнах ръка и се борих да установя контрол над стихията.
Огънят беше див и хвърлен без цел, освен да ми се изпречи на пътя, и аз успях бързо да го овладея, като го насочих към волята си и подхраних пламъците, които се завъртяха около мен в горящ вихър.
Издигах пламъците все по-високо и по-високо, след което ги изстрелвах надолу по пътеката, като разкъсвах труповете и ги пращах да се сгромолясват на земята, преди отново да се стрелна към тях и да забия остриетата си в сърцата им едно след друго.
В момента, в който всички бяха обезсилени, аз се завъртях и се стрелнах обратно към останалите, а звукът от болезнен вой проряза въздуха и ме подтикна да се движа още по-бързо.
Открих Сет, застанал с гръб към внушителен каменен мавзолей, който се бореше като луд срещу поне двайсет от немъртвите създания, които се бяха обединили, за да се опитат да го повалят. Бяха твърде близо до него, за да мога да хвърля огън по тях, затова вместо това използвах земя, изтръгнах пръстта изпод краката им и накарах група от тях да паднат на колене.
Сет се възползва от открилата се възможност да прониже с нокти гърдите на няколко от тях и да ги обезвреди завинаги, но това даде възможност на трима от тях да скочат на гърба му.
Проклех се, докато Сет виеше от болка, риташе и се мяташе, докато се опитваше да ги изтласка, а те забиваха зъбите си в плътта му.
Тръгнах напред, забивайки острието си в три трупа в бърза последователност, преди огромен взрив от огнена магия да прониже всички ни от един от тях и да ме събори от краката ми.
Вдигнах ръце нагоре, контролирайки стихията със собствената си сила и държейки я далеч от себе си, но бях изгубил следите на Сет и когато той изрева в агония, сърцето ми почти се изтръгна от гърдите.
Изпуснах рев на ярост, като хвърлих цялата си сила, за да принудя пламъците да се вкопчат в мен, търсейки формата на тялото на Сет сред труповете и отвличайки огъня от него колкото се може по-бързо. След това накарах огъня да гори все по-силно и по-силно, като го използвах, за да разкъсам всяко едно скелетно тяло около нас, а топлината на пламъците беше почти непоносима, докато ме притискаше. Но аз не спрях, издигах ги все по-високо и по-високо, докато яростта, която разкъсваше плътта ми, беше толкова силна, че открадна всички мисли и фокус от мен. И единственото желание, което ми остана, беше да предпазя Сет от всякаква вреда, която можеше да бъде насочена към него.
Пламъците горяха с бяла жар и ярост, докато поглъщаха труповете, а аз останах задъхан и почти без сили, които погълнаха пламъците.
Сет се беше върнал във формата си на фея, лежеше в пръстен от зелена трева, заобиколен от овъглени и почернели сажди във всички посоки, докъдето можех да стигна, и аз се стрелнах към него на мига.
Паднах до него и се разплаках от обгорената и покрита с мехури плът, която покриваше тялото му, когато от него се изтръгна болезнен вой и аз грабнах ръката му в своята.
Магията ми се свърза с неговата толкова лесно, колкото и дишането, силата на торнадо се вля във вените ми, а тежката тежест на земната му магия се сля с моята, сякаш бяха едно и също и винаги им е било писано да се съединят по този начин.
Лечебната магия се разнесе от тялото ми в неговото и той изстена, когато я вкарвах все по-бързо и по-бързо, призовавайки всяко изгаряне и мехур да заздравеят възможно най-бързо, докато той смазваше пръстите ми със смъртоносна хватка.
В мига, в който се излекува, пуснах ръката му, хванах лицето му между дланите си и целунах челото му, преди да го придърпам към себе си.
– По дяволите, Сет, никога повече не ми прави това – изръмжах, докато сърцето ми биеше извън ритъм и трябваше да мигам многократно, за да изтласкам от съзнанието си образа на изгореното му тяло.
– Стига ти да не го правиш с мен, имаме уговорка – засмя се той и можех да го целуна, за да чуя отново закачливия му тон.
Ръцете му се увиха плътно около кръста ми и ме притиснаха за миг, преди да се изстрелям на крака и да го издърпам със себе си.
Ръцете ми трепереха от липсата на магия във вените ми, а кътниците ми изскочиха, когато погледът ми попадна на пулса в основата на гърлото му.
– Престани да ми гледаш във врата и просто ме ухапи вече, Кал – каза Сет, а земно-кафявите му очи ме изкушаваха да се приближа, докато вдигаше брадичката си. – Имаме битка, която трябва да спечелим, а аз цяла нощ тичах под пълната луна. Магията ми ще се попълни за пет секунди, щом се преместя отново, така че престани да ме държиш настрана и го направи.
Той протегна ръка, за да хване предната част на ризата ми, и ме дръпна силно към себе си, а аз се усмихнах, докато се хвърлях към врата му.
Стонът, който се изтръгна от устните му, когато го захапах, накара ръцете ми да се завържат около кръста му. Притиснах го обратно към опушената стена на мавзолея и вкусът на силата му върху устните ми предизвика тръпка на удоволствие по гръбнака ми.
Юмрукът му се стегна в ризата ми, докато ме придърпваше възможно най-близо, а аз отпивах дълбоко, докато пръстите ми се впиваха в плътта му и се вкопчвах във факта, че той е тук, солиден и присъстващ с мен, точно както трябва да бъде.
Отдръпнах се, когато се наситих, брадата на челюстта ми се допря до неговата, а гърдите ми се издигаха и спускаха тежко, докато отново се взирах в очите му, луната се отразяваше в тъмните му зеници, сякаш също ме гледаше.
– Кал – изръмжа Сет, а устата му беше толкова близо до моята, че усетих движението на името ми върху устните му.
– Да?
– Аз…
Той все още държеше ризата ми здраво, сякаш мислеше, че мога да избягам, ако я пусне, а аз не бях отпуснал хватката си на кръста му, палците ми се движеха по твърдите извивки на коремната му преса, докато коригирах държането си върху него.
Сърцето ми биеше в този дълбок и ритмичен ритъм, който сякаш искаше да остана там, където съм, и за миг ми хрумна безумната идея просто да се наведа напред и…
Откъм останалите в битката се разнесе вик на болка, а Макс изрева толкова силно, че усетих страха и яростта му, докато даровете му изпращаха поток от емоции, разкъсващи цялото гробище.
– Джералдин – изпъшках аз, обърнах се от Сет и се стрелнах да и помогна.
Но докато се втурвах обратно в битката, червата ми се свиха от разочарование и не можех да не се запитам какво ли щеше да се случи, ако бях прекарал още няколко мига насаме в компанията на най-добрата си приятел?
Назад към част 28 Напред към част 30