П.С.Каст, Кристин Каст – Проклятието на Неферет-новела 10,5 – Част 9

 * * *

В неделя се събудих и направих това, което щеше да се превърне в мой сутрешен ритуал: избутах скрина до вратата си. След това избягвах баща си през целия ден. Казах на Мери, че съм изтощена от вълнението на вечерята и че искам да остана в стаята си, за да си почина. Бях съвсем категорична и Мери не ме попита. Тя ме остави насаме със себе си и за това ѝ бях благодарна. Спях, но и планирах.
Не съм луда. Не съм истерична. Не знам какво точно виждам в погледа на баща ми, но знам, че това е нездрава мания и само засилва решимостта ми скоро да напусна Уилър Хаус.
Отидох до огледалото си, излязох от дневната си рокля и изучавах голото си тяло, каталогизирайки атрибутите си. Имам високи, стегнати гърди, тънка талия и щедри бедра, които не са склонни към напълняване. Косата ми е гъста и пада почти до кръста. Подобно на тази на майка ми, тя е с необичаен цвят – тъмна, но докосната от богати кестеняви отблясъци. Устните ми са пълни. Очите ми, също като тези на майка ми, са безспорно поразителни. Истинско сравнение е да ги наречем изумрудени на цвят.
С пълна липса на суета или емоции признах, че съм красива, дори по-красива от майка ми, а тя често е била наричана най-красивата жена във Втори град. Също така осъзнах, че макар да е гнусно чувствата му да са такива, именно моето тяло, моята красота беше това, което баща ми така очевидно желаеше.
Умът и сърцето ми все още бяха изпълнени с Артър Симптън, но бяха изпълнени и с чувство на отчаяние, което ме плашеше. Имах нужда Артър да ме обича не само защото беше красив, мил и с добро положение в света. Имах нужда Артър да ме обича, защото той беше моето бягство. В понеделник щях да посетя дома му. Взирайки се в огледалото си, реших да направя всичко, за да спечеля обета и обичта му.
Ако искам да спася живота си, трябва да го направя свой.

* * *

В неделя вечер очаквах Мери да ми донесе поднос за вечеря. Вместо това Карсън почука на вратата ми.
– Извинете ме, мис Уийлър. Баща ви моли да се присъедините към него за вечеря.
– Моля, предайте на баща си, че все още не съм добре – казах аз.
– Извинете, мис, но баща ви е накарал Кук да направи лечебна яхния. Каза, че или ще дойдете в трапезарията, или той ще се присъедини към вас в салона тук за вечеря.
Почувствах ужасна слабост и трябваше да стисна ръце, за да не покажа как треперя.
– Много добре, тогава. Предайте на баща ми, че ще се присъединя към него за вечеря.
С оловни крака се запътих към трапезарията. Баща ми вече седеше на мястото си, с отворен неделен вестник и чаша червено вино, вдигната до устните му. Беше вдигнал поглед, когато влязох в стаята.
– Ах, Емили! Ето те. Джордж! – Изръмжа той. – Налей на Емили от това прекрасно вино. С него и с яхнията на Кук тя ще се оправи за нула време – направо като цвете.
Седях, без да говоря. Баща ми сякаш не забеляза мълчанието ми.
– Знаеш, разбира се, че откриването на Колумбовото изложение е точно след една седмица, на първи май. След успеха на снощната ви вечеря госпожа Айерс, както и госпожа Бърнам, проявиха особен интерес към вас. Дамите ви поканиха да се включите в тържествата по случай откриването, чиято кулминация ще бъде вечерята в Университетския клуб.
Зяпнах го, без да мога да скрия изненадата си. Университетският клуб беше ексклузивен и разкошен и не беше място, където се канят млади, свободни момичета. Жените рядко бяха допускани там, а тези, които бяха допускани, бяха придружавани от съпрузите си.
– Е, нямаш ли какво да кажеш? Само ще зяпаш като треска?
Бях затворила уста и вдигнала брадичка. Той все още не беше пиян, а трезвият баща беше много по-малко страшен.
– Поласкан съм от вниманието на дамите.
– Разбира се, че си. Би трябвало да бъдеш. Сега трябва да обмислиш внимателно какво ще облечеш. Първо ще отидем в Мидуей, а след това и в клуба. Трябва да избереш някоя от по-изящните рокли на майка си, но не и такава, която да е толкова декадентска, че да не е на място по време на церемонията по откриването.
Една малка мисъл накара сърцето ми да олекне и аз кимнах мрачно.
– Да, татко. Съгласна съм, че роклята е много важна. Когато утре се обадя на госпожа Симптън, трябва да я помоля да ми помогне в избора, а може би дори и в преправянето ѝ. Тя е дама с безупречен вкус и съм сигурна, че ще…
Той махна с ръка, за да ме прекъсне.
– Вече накарах Карсън да изпрати съобщение до шивачката на майка ти да дойде утре в къщата. Нямаш време за такива социални фриволности като обикаляне из града. Изпратих извиненията ти на Симптънови и ги уверих, че няма да е необходимо синът им да те вземе. Вместо това в понеделник вечерта ще се отбия при г-н Симптън, за да пием бренди след вечеря и да обсъдим деловите въпроси. Тази негова подагра го кара да отсъства твърде дълго от заседанията на борда. Ако Симптън не иска да отиде при борда, президентът на борда ще отиде при Симптън.
– Какво? – Притиснах пръсти към челото си, опитвайки се да спра ударите в слепоочията си. – Отменихте посещението ми в къщата на Симптън? Защо изобщо го направи?
Твърдият поглед на бащата срещна моя.
– Цял ден си била болна и си се крила в стаята си. Прекалените вълнения очевидно не са полезни за организма ти, Емили. Ще си останеш вкъщи през цялата тази седмица, за да бъдеш във форма за следващия понеделник и университетския клуб.
– Татко, просто бях уморена от партито. Утре ще бъда съвсем добре. Вече се чувствам повече като себе си.
– Може би, ако се чувстваше по-рано като себе си, щях да повярвам на думите ти, но както е тръгнало, реших какво е най-добре за теб – и това е да се запазиш за следващия понеделник. Ясно ли се изразих, Емили?
Изпратих твърдия му поглед обратно към него, като във въображението си го изпълних с дълбочината на омразата си. – Да, изяснил си се. – Гласът ми беше каменен.
Усмивката на баща ми беше самодоволна и жестока.
– Добре. Дори майка ти се подчини на волята ми.
– Да, татко, знам, че тя го направи. – Трябваше да спра дотук, но гневът ми позволи на думите ми да бъдат свободни. – Но аз не съм майка си и никога не съм искала да бъда.
– Не можеш да направиш нищо по-добро в живота си от това да бъдеш дамата, която беше майка ти.
Бях позволила на гласа си да отрази разширяващата се в мен студенина.
– Замислял ли си се някога, татко, какво би казала майка ми, ако можеше да ни види сега?
Очите му се свиха.
– Майка ти никога не е далеч от мислите ми.
Тогава Джордж започна да сервира яхнията и баща ми ловко смени темата, като започна монолог за нелепите разходи на изложението – като това да докараш цяло племе африкански прасета на Мидуей, а аз седях мълчаливо, планирах, мислех, премислях и най-вече го мразех.

* * *

Тази вечер не посмях да посетя градината си. Извиних се, преди баща ми да налее брендито си, като плавно използвах собствените му думи срещу него, казвайки, че все пак съм разбрал, че е бил прав – наистина съм напълно уморен и трябва да си почина и да се подготвя за следващия понеделник.
Избутах тежкия скрин пред вратата, после седнах върху него с ухо, притиснато към студеното дърво, и се заслушах. Доста след изгрева на луната го чувах да крачи напред-назад по площадката.
През целия понеделник бях изпълнена с разочарование. Толкова ми се искаше да се обадя на Артър и родителите му! Единственото ми утешение беше фактът, че бях сигурна, че Артър ще прозре хитростта на баща ми. Вече го бях предупредила за притежанието на баща ми. Това щеше да е още едно доказателство, което да потвърди истинността на думите ми.
Със сигурност Симптонови щяха да присъстват поне на откриването на Колумбовото изложение, ако не и на вечерята в Университетския клуб. Щях да видя Артър отново в понеделник – трябва да го видя тогава. Щях да използвам целия си ум, за да намеря възможност да говоря с него. Щеше да е пресилено от моя страна, но обстоятелствата бяха такива, че изискваха драстични действия. Артър беше любезен и разумен. Той и майка му ми бяха обърнали специално внимание. Със сигурност тримата щяхме да намерим начин да заобиколим драконовските мерки в поведението на баща ми.
Драконовско поведение. В продължение на много часове мислех как да обясня неестественото притежание на баща ми. Бях се поучила от реакцията на Камил, когато се опитах, макар и съвсем леко, да ѝ доверя притеснението си от баща си. Шокът ѝ беше пълен, а след това тя оправда страховете ми. Дори Артър онази вечер под върбата беше отминал поведението на баща ми като поведение на скърбящ вдовец, който скърби за загубата на жена си и затова е разбираемо да внимава за дъщеря си. Аз знаех по-добре. Знаех истината. Все по-нарастващото му внимание към мен не просто беше прекалено и обсебващо, а ставаше ужасяващо неподходящо. Беше отвратително, но бях започнала да подозирам, че баща ми иска да заема мястото на майка ми във всяко отношение. Започнах да вярвам, че подозренията ми никога не могат да бъдат споделени. Така че вместо истината щях да нарисувам картина на груб, властен баща, който плашеше деликатната ми чувствителност. Призовавайки джентълмена в Артър да ме спаси.
Щеше да е абсурдно баща ми да отхвърли почтено предложение за брак от семейство с богатството и социалния статус на Симптонови. Съюзът с техните пари и власт щеше да е твърде изкусителен. Единственото, което трябва да направя, е да си осигуря обичта на Артър и да го убедя, че страхът ми от господството на баща ми е толкова голям, че здравето ми е изложено на риск, и че трябва да имаме кратък годеж. Самият ми баща ме беше научил, че мъжете искат да вярват в крехкостта и истерията на жените. Въпреки че Артър беше мил и добър, той беше мъж.
Шивачката пристигна в късния следобед в понеделник. Беше решено най-елегантната изумрудена копринена рокля на майка да бъде преработена, за да пасне на моята фигура. Все още ме пристягаха и пристягаха, когато баща ми нахлу в салона на третия етаж без представяне или предупреждение.
Видях шока в очите на шивачката. Трябваше да вдигна ръце, за да прикрия полуоткритите си гърди, тъй като тя беше в процес на пришиване на корсажа на роклята.
Погледът на бащата беше изпепелил тялото ми.
– Коприната – отличен избор. – Той кимна в знак на одобрение, докато обикаляше в пълен кръг около мен.
– Да, господине. Съгласна съм. Ще бъде прекрасна за дъщеря ви – каза шивачката и сведе очи.
– Златната дантела обаче е вулгарна за една толкова млада жена като моята Емили – обяви баща ми. – Махнете я.
– Мога да го направя, господине, но тогава роклята ще бъде напълно неукрасена, а, ако ми позволите да го кажа, господине, случаят изисква нещо впечатляващо.
– Не съм съгласен. – Баща ми беше погладил брадата си и продължаваше да ме изучава и да говори така, сякаш не бях в стаята, а само бездушна манекенка. – Направете кройката проста, но приятна. Коприната е най-богатата, която беше възможно да се набави от тази страна на света, а невинността на Емили е достатъчно украшение за роклята. В противен случай ще потърся бижутата на покойната ѝ майка и може би ще намеря нещо подходящо за вечерта.
– Много добре, сър. Ще бъде както желаете.
Шивачката беше прибрала и пристегнала роклята, така че не беше видяла топлината в очите на баща ми, когато той отговори:
– Да. Наистина ще бъде, както желая.
Аз не казах нищо.
– Емили, очаквам скоро да слезеш за вечеря. След това ще посетя Симптънови, за да можеш да отидеш в леглото си и да си починеш. Искам да си в добро здраве за следващия понеделник.
– Да, отче.

Назад към част 8                                                         Напред към част 10

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!