Глава 8
Моят приятел Влад веднъж ми каза, че звукоизолация не означава защита от съзнанието, защото телепатията преминава и през най-дебелите стени. Пример за това: Който и да е държавен служител, тайно подкрепил Мадиган, след като Дон го е уволнил, е бил внимателен. Дори и със свръхестествено изострените сетива на вампира нищо видимо или слухово не подсказваше, че бившата лаборатория все още работи, макар и четири етажа под първоначалното си местоположение. Единствено моята и на Боунс способност да четем мисли ни подсказваше; макар че ако не беше той, може би щях да го пропусна така или иначе.
Последвахме мислите на един служител до входа на обекта, скрит в асансьора на паркинг на две пресечки от него. Натиснете един от четирите налични бутона и ще получите посоченото ниво на паркинга, но задръжте едновременно първия и третия бутон, след което въведете код и ще отидете няколко етажа по-надолу до таен тунел, свързващ двете места.
Някой, който е положил толкова усилия да се скрие, не би се скъпил за наблюдение, така че не се опитахме да задържим служителя там. Вместо това Боунс изчака от другата страна на улицата, преди да проследи русокосия, очилат млад мъж, след като той се качи в автомобила си и потегли. Иън и аз бяхме пеша, разположени в противоположните краища на улицата. Без значение накъде щеше да завие мъжът, той щеше да подмине един от нас.
Аз имах късмет с посоката и се възползвах максимално от това, като си пречупих крака и се престорих, че се препъвам на улицата. Колата на младия мъж изсвири и спря само на сантиметри от мястото, където приклекнах.
– Какво, става по дяволите, госпожо? – Изсумтя той и свали прозореца.
Държах главата си наведена, така че косата да скрие лицето ми. Кой знаеше дали Мадиган не беше разпространил снимката ми сред служителите си?
– Глезенът ми – казах с треперещ глас. – Мисля, че е счупен.
Зад гърба му прозвуча клаксон на кола и той издаде раздразнен звук.
– Счупен или не, трябва да се махнеш от улицата.
Изправих се, като все още държах косата си в лицето, а после се сгромолясах с фалшив вик, когато натежах върху глезена си.
– Не мога – проплаках.
Няколко души ме гледаха от тротоара, но никой от тях не предложи да ми помогне. Бог да благослови безразличието на обществото. Ако не бях блокирала пътя, служителят на Мадиган щеше да е също толкова безразличен, както разкриваха мислите му, но аз бях препятствие, което трябваше да бъде премахнато. С подсмърчане от раздразнение той слезе от колата си и се приближи към мен.
– Дай ми ръката си, аз ще…
Това беше всичко, което каза, преди да го ударя с поглед, като с облекчение забелязах, че очите му веднага се насълзиха. Бях се страхувала наполовина, че Мадиган е внушил на служителите си, че не могат да контролират съзнанието си, като им дава вампирска кръв.
– Не говори. Качи се в колата, от страната на пътника – казах с тих, звучен глас, докато се качвах на шофьорската седалка. Русокосият служител се подчини, като се плъзна на съседната седалка, без да каже нито дума.
Хората, които наблюдаваха този развой на събитията, изтръпнаха, но след това Иън се приближи до групата.
– Мое, мое, мое – каза той, докато събираше мобилните телефони на зрителите, като проблясваше със собствения си хипнотизиращ поглед, за да успокои мигновените протести. Сега поне нямаше да се притесняваме, че видеото от това ще се окаже в мрежата.
Потеглих, без да чакам Иън. Той знаеше къде отиваме. След това карах достатъчно дълго, за да запратя колата в тъмна, безлюдна местност, преди да дръпна русия служител и да се издигна нагоре в ноща.
Твърде късно осъзнах грешката си. Бях наредил на мъжа да не говори; не му бях наредил да не се страхува. Когато бяхме на около километър нагоре, нещо топло се промъкна през дънките ми. Един поглед надолу потвърди подозренията ми.
– Аууу, ти се изпика върху мен?
Скуайърти, разбира се, не отговори. Избутах го назад, доколкото можех, без да го изпусна, като със закъснение му заповядах да не се страхува. Той спря да хипервентилира, но петното в предната част на панталоните му продължаваше да расте. Изглежда, щом кранчето беше включено, щеше да продължи да тече, докато се изпразни. За да стане още по-лошо, независимо накъде го обръщах, мокрото петно продължаваше да се блъска в мен.
Иън ще се смее като глупак, когато види това.
Стиснах зъби и се съсредоточих върху това къде отивам, като се радвах, че вятърът не позволяваше на миризмата да ме удари. Навигацията от птичи поглед беше трудна, тъй като уличните знаци не се четяха от тази височина, но след няколко корекции се приземих в тревата до нашия фургон, като при удара разкъсах само малка буца пръст.
– Ставаш все по-добра, жено – отбеляза един английски глас зад мен. – Макар че ти отне доста време.
По дяволите, Иън вече беше тук. Подготвих се, когато той излезе иззад фургона. Той подсмърча, носът му се набръчква. След това огледа мен и русокосия ми пленник и се усмихна.
– Успяхте да си вземете златен душ по пътя ли? Колко развратно. Впечатлен съм.
– Запази го – казах рязко и пуснах Скуайърти, след като му заповядах да не бяга. Тъй като му бях наредила и да мълчи и да не се страхува, той стоеше там, а мислите му предаваха само леко любопитство от това, че е попаднал в гората с две същества със светещи очи.
Преди да заговоря отново, го погледнах с цялата тежест на хипнотичния си поглед.
– Когато ти задам въпрос, ще отговаряш само истината, разбираш ли?
Твърдо кимване, а думата „Да“ отекна в съзнанието му.
– Как се казваш? – Беше първият ми въпрос. Не можех да продължавам да го наричам Скуайър, макар че панталоните ми бяха доказателство за точността на прозвището.
– Джеймс Франко.
– Като актьора? – Не можех да не попитам.
Изражението на лицето му се отпусна в усмивка.
– Да, но по-беден и грозен.
Не исках да намирам Джеймс за смешен. С неговата работа това вероятно нямаше да свърши добре.
– Не говори извън отговорите на въпросите ми – казах с твърд глас. – Знаеш ли какво сме?
– Да.
Този път дървен отговор. Кимнах рязко с глава.
– Добре, това спестява време за обяснения. А сега знаеш ли кои сме ние?
– Не.
Предполагам, че не е било нужно да прикривам лицето си по-рано.
– Чувал ли си някога името Кат Крауфийлд?
– Не.
Иън и аз си разменихме изненадани погледи. Мислите на Джеймс бяха памучни под контрола на съзнанието, с който го бях зашеметила, но те се съгласяваха с отговора му, не че си мислех, че се преструва на хипнотизиран.
– С какво се занимаваш в работата си? – Просто късмет, че бяхме хванали един безпомощен работник…
Джеймс започна подробно да описва сложни неща, свързани с ДНК анализа, сплитането на гени и междувидовата генетика. Не разбирах и половината от това, което казваше, но същността беше ясна: той беше точно в центъра на експериментите на Мадиган.
– Има ли във вашето съоръжение хора като мен, хванати в капан? – Попитах, като оголих зъби за акцент.
– Не.
– Защо, по дяволите, не? – Изригнах разочаровано. Ако Тейт и Хуан не бяха там, значи и Дейв и Купър не бяха. По дяволите, това беше най-добрата ни следа!
– Тестовите субекти са настанени другаде – отговори Джеймс на риторичния ми въпрос.
– Къде? – Попита Иън преди да успея.
Джеймс примигна.
– Нямам разрешение за тази информация.
Боунс влезе на поляната точно когато хванах Джеймс за раменете и го вдигнах от краката му, като почти го разтърсих с внезапния си прилив на надежда.
– Кой има?
Двете думи се разминаха от яростта ми, но само ми спечелиха още едно бавно мигане. Тогава Джеймс проговори и краткотрайните ми надежди бяха разбити.
– Само старецът, директорът Мадиган.
Дръпнах малката вратичка на душа и я отворих, след което проклех, когато тя се откъсна. В лошото си настроение бях забравила да проверя силата си – новаторска грешка, която не бях правила от години. След това щях да светна със очи към някой турист и да му кажа с европейски акцент, че искам да му изпия кръвта.
– Не всичко е загубено, котенце.
Появи се Боунс в малката спалня на фургона. Увих кърпа около себе си, докато го стрелях с изморен поглед.
– Ти си известен с честността си, така че нещата трябва наистина да са зле, щом лъжеш, за да ме накараш да се почувствам по-добре.
По устните му се появи усмивка.
– Не лъжа, любима. Джеймс знае повече, отколкото си мисли.
Отидох до тесния гардероб и избрах още един тоалет, като погледнах зад себе си, за да се уверя, че Боунс е затворил вратата, преди да пусна кърпата си. Иън безсрамно щеше да надникне в безплатен спектакъл, независимо дали има или няма семейни връзки.
– Освен че ме боли мозъкът от тънкостите на генетичния код и сплитането на ДНК, не виждам как знанията му ще ни помогнат да намерим приятелите си. Ако Мадиган вече не ги е убил.
От продължителните погледи, които Боунс хвърляше на определени части от тялото ми, той също се възхищаваше на безплатното шоу, въпреки сериозността на темата.
– Докато се къпеше, Джеймс разкри, че на всеки две седмици в сградата се изпращат нови кръвни проби за изследване. Последната била преди осем дни, така че скоро ще пристигне нова. Този куриер ще има информация откъде е дошъл и оттам ще намерим обекта.
– Мислиш, че Мадиган е достатъчно глупав, за да има обратен адрес, отпечатан на етикета на FedEx?
Въпросът ми беше брутален, за да прикрие искрата, която трептеше в мен. Моля те, Боже, нека това се получи, нямаме нищо друго…
Боунс взе дрехите, които се канех да облека, и ги захвърли настрани.
– Не, но куриерът или ще дойде от този обект, или ще ни каже от кого е получил пакета. Това ще ни отведе до Тейт и останалите, Котенце. Обещавам.
После ме придърпа към себе си, а устата му се плъзна по моята. Едно по едно копчетата на ризата се разкопчаха, докато нищо друго освен твърда, гладка плът не се търкаше в голата ми кожа. Стонът ми се превърна във въздишка при искането в целувката му, а когато щитовете му паднаха и похотта заля емоциите ми като горещ карамел, изтръпнах.
– Иън – успях да кажа.
Едно кикотене завибрира срещу устните ми.
– Не ми се иска той да се присъедини към нас, съжалявам.
Притиснах се към гърдите му, но това не го раздвижи.
– Той ще ни чуе – измъкнах се, преди устата на Боунс да ми отнеме гласа. После ръката му открадна разума ми, когато се плъзна между краката ми, галейки плътта, която се подуваше и се плъзгаше под допира му.
Друг кикот, този път подчертано злобен.
– Да, така че не се скъпи на комплименти.
Възнамерявах да споря повече. Тогава ръцете му не бяха единствените, които ме галеха. Силата премина през тялото ми с вкусни тръпки, карайки плътта ми да бръмчи, преди да се настани върху най-чувствителните ми части с чувствено намерение. Едва забелязах, че Боунс ме вдигна на леглото, а тялото му ме покри, преди гърбът ми да се удари в матрака. В момента, в който устата му се спусна по корема ми и се задържа между бедрата ми, вече не ме интересуваше какво ще чуе Иън.
Единственото, което ме интересуваше, беше, Боунс да не спира.
Назад към част 9 Напред към част 11
