ДАРСИ
Орион се втурваше към мен отново и отново, докато аз използвах огъня на феникса, за да се опитам да го задържа. Но не исках да го наранявам, затова хвърлях светкавични огньове в краката му, опитвайки се да го забавя достатъчно, за да го държа само настрана. Усещах силата на заклинанието, под което беше попаднал, и нямаше какво да направя, за да го спра.
Нямаше изход. Нямаше къде да избягам.
Застанах с гръб към далечната стена, като хвърлих огнена дъга пред себе си, за да се опитам да го задържа.
– Ланс, спри! – Изкрещях, когато той се втурна през нея, а аз бързо угасих пламъците, за да не го убия. Единственото по-лошо нещо от това да се окажа мъртва, беше той да умре вместо мен.
Ръката му се уви около гърлото ми и ме притисна към стената, с оголени кътници и очи, в които се въртеше само глад. Той не беше там. Той беше съд, който гладуваше за кръв, а аз се ужасявах, че има само един начин това да свърши.
Той се втурна напред, премести ръката си, за да се опита да впие зъбите си в мен, но изведнъж политнах назад, а стената зад мен се завъртя. Препънах се в един скрит проход и успях да го ритна достатъчно силно, за да го съборя от мен.
Завъртях се и спринтирах надолу по стръмни стълби, които се спускаха в непрогледния мрак.
Орион се стрелна след мен и аз пуснах огнена светкавица зад себе си с вик на уплаха, което го накара да изръмжи като звяр и да падне назад. Краката ми се удариха в дъното на стълбището и аз побягнах, озовавайки се в криволичещ лабиринт, чиито ъгли бяха плътно притиснати от двете ми страни. Пламъците в ръцете ми бяха единствената светлина, докато ги редувах на случаен принцип, чувайки прилив на въздух, когато той се втурна след мен със скоростта на своя Орден, а аз хвърлях огън в различни посоки, за да го отклоня от лова. Той ръмжеше от ярост, докато правеше грешни завои, но беше толкова близо, че тежките му вдишвания достигаха до мен точно отвъд стената вдясно. Единственото, което ме държеше жива, беше чистият късмет, но той щеше да се изчерпи. Няма как.
Затичах се по-бързо, наляво, надясно, наляво, надясно, а умът ми се въртеше, докато се губех в безкрайните пасажи. Движех се колкото се може по-тихо, но всеки мой крак звучеше като гръмотевица в ушите ми. Ужасът ме прониза и замъгли мислите ми. Просто продължавай да вървиш. Не спирай.
Затичах се зад последния ъгъл, докато въздушната струя зад мен се приближаваше. Имах само секунда, за да действам, когато спринтирах в центъра на лабиринта, откривайки редици и редици от статуи, обграждащи голям саркофаг. Статуите бяха изработени от камък, високи и внушителни, с формата на воини.
Звукът на пулсиращата, разтърсваща магия отново изпълни главата ми, по-силна от собствения ми сърдечен ритъм, и в душата си знаех, че Имперската звезда е близо.
Спуснах се зад една от статуите и затаих дъх, като се направих на възможно най-малка, докато се опитвах да се скрия. Угасих пламъците си и се потопих в тъмнина точно преди Орион да се изстреля в пространството.
Чух го да се движи през статуите, преследвайки ме, и страхът ме прониза. Единственото нещо, което ме предпазваше, беше гърмящата магия от Имперската звезда, която сигурно забулваше звука от биенето на сърцето ми. Но ако не успеех да намеря начин да спра тази магия, под която беше попаднал; той щеше да ме намери. И със сигурност щях да стана жертва на кътниците му, защото по-скоро щях да умра, отколкото да убия мъжа, когото обичах.
Назад към част 31 Напред към част 33