Глава 18
Линкълн нямаше време да ме излекува, тъй като само повторното прилепване на ухото на Шиа отне цялото време за почивка. Бях изморена, след като излекувах себе си, но ромбът за енергийни заклинания на Шиа беше равносилен на изпиването на три енергийни напитки. След като го взех, се почувствах бодра и готова да се хвърля в следващите две битки.
Те преминаха добре. И като казвам добре, имам предвид, че си счупих малкия пръст, вероятно имах нужда от няколко шева на лявата вежда и ми липсваше малко коса от конската опашка, но бяхме спечелили. Тези деца бяха страшно яки, отчаяни и злобни деца от квартала. Знаеха как да оцелеят, но и ние знаехме.
Когато излязохме от клетката на третия ни бой, Клои и Люк бяха там, но Линкълн го нямаше.
– Какво става? – Приближих се до Клои, чието лице издаваше, че се е случило нещо лошо.
Тя веднага изгуби изражението „нещо не е наред“ и се усмихна.
– О, нищо страшно. Линкълн просто… припадна, така че момчетата на баща ми го върнаха обратно през границата.
– Той припадна! – О, Боже. Може би сме надценили колко дълго могат да се задържат Небесните в Града на демоните. Колко часа бяха минали? Не знаех, но бях ужасно изтощена.
Шиа протегна трепереща ръка и ми подаде една от онези енергийни таблетки за смучене.
– Благодаря. Поставих я на езика си и сърцето ми се сви в гърдите, когато адреналинът се разнесе из тялото ми.
Стигнах до ъгъла, който сега беше нашето лечебно помещение, и с усилие се добрах до стола си. В общи линии това бяха два стола и спален чувал, които бяха приготвени за нас. Всеки от нас се биеше в основната клетка, докато други по-малки битки се провеждаха навън в полето. Това беше изцяло с цел да ни експлоатират. Бях научила също, че чудовищният сивокос демон Ейбрус отговаряше за вечерта и беше този, който даряваше милион долара на победителя. Той беше отпред и в центъра на всяка битка, наблюдавайки ме като чудовище, което наблюдава плячка. Кракът ми ме убиваше, малкият пръст ме болеше много повече, отколкото си мислите, че може да боли, и нямаше как да се видя в още четири битки.
– Линкълн се обажда – каза Люк, след което пъхна мобилния си телефон в лицето ми.
Свих се на гадния стол за пикник и грабнах телефона.
– Добре ли си? – Попитах.
– Добре съм. Ти добре ли си? – Гласът му звучеше сънливо.
Не. Имах нужда от петчасова дрямка, шоколадов сладолед с фъстъчено масло и един милион долара.
– Да, добре съм – излъгах.
– Слушай, изпратих друг лечител. Тя ще покрие следващите две битки, а после с Ноа ще се върнем за големия ти финал. Ти ще се справиш с това. Ще върнем майка ти у дома.
Той е изпратил нов лечител? Кой е той?
Неговата ободряваща реч напълно ме разплака, сълзите се стичаха по бузите ми, докато се борех да удържа емоциите си.
– Всичко ме боли – признах.
Той въздъхна.
– Знам. Трябва да достигнеш този момент, в който се бориш с нещо друго, различно от тялото си. Умът ти трябва да поеме контрола. Болката ще се излекува, просто трябва да се справиш с нея.
Не бях сигурна какво означава това, но звучеше закономерно.
– Добре.
– Бриел, обичам те и се гордея с теб. – Той звучеше уморено и победено. Знаех, че го убива това, че не е до мен всяка секунда. Щеше да убие и мен, ако не бях с него.
– Аз също те обичам – казах му и затворих слушалката.
След като отпих дълга глътка от водата, се свързах с най-добрата си приятелка.
– Как си? Линкълн каза, че изпраща още един лечител за следващите няколко битки, а той и Ноа ще дойдат за последните две и ще ни закърпят напълно.
Тя изглеждаше ужасно, посиняла и окървавена, вероятно така щях да изглеждам и аз, ако се огледах в огледалото, но духът ѝ не беше сломен, това можех да видя. Тя мразеше това училище, тези задници, тези деца. Бяха оставили своя отпечатък върху нея за краткото ѝ пребиваване тук и тя не го беше забравила.
– Готова съм за триседмична ваканция на Хаваите, но съм добре. – Тя се усмихна и излекуваната ѝ устна се напука, капейки кръв върху зъбите ѝ.
– Изглежда, че момичетата се нуждаете от лечител – провикна се познат женски глас.
Завъртях се на стола си и видях госпожа Грийли да стои там, стиснала загорялата си чанта и приличаща на пудел в магазин за питбули.
– Госпожа Грийли! Вие дойдохте. – Изправих се и я прегърнах, въпреки че ме болеше. Когато се отдръпна, тя заглади косата ми.
– Разбира се, скъпа. Рафаел трябваше да подкупи малко граничарите, но аз съм тук.
Рафаел е участвал в подкупването на граничарите на Града на демоните? Ето това щях да платя, за да го видя.
Госпожа Грийли свърши страхотна бърза работа по възстановяването и лекуването на малкия ми пръст, след което премина към лакътя на Шиа. Той беше ударен с някакво увреждащо заклинание. Един тон от тези ученици бяха тъмни магове и явно бяха хвърляли предварително подготвени заклинания, които напредналите им учители бяха изработили.
По време на последната ми битка се бях изправила срещу кентавър, затова и веждата ми беше разцепена. Той ме изрита право в лицето! Имахме късмет, че всеки от състезателите се бяха подчинил и все още не се налагаше да убиваме никого, но се съмнявах, че цялата вечер ще протече по този начин.
Шиа се наведе към мен.
– Другите също се уморяват. Трябва да бъдем експлозивни, да излезем големи още от самото начало и да приключим бързо с тези следващи няколко.
Беше добър план, но по-труден, когато реалността не се развиваше по този начин.
– Какво имаш предвид? – Замислих се, като си помислих, че тя може да има някакъв план за използване на нашите оръжия. Дикторът беше спрял да ни моли да слагаме оръжията в центъра на залата, след като стана ясно, че Сера е лоялна само на мен.
– Помниш ли онова нещо с черния камшик, което направи на демона сукуб? – Приомни ми Шиа.
Поколебах се. Мразех това, че използвах тъмната си магия, за да печеля тези битки. Освен това тя бързо изчерпваше енергията ми.
– Да, ако приемем, че мога просто да го направя отново – отвърнах аз.
– Следващите няколко битки, в момента, в който прозвучи сигналът, просто се нахвърли с този камшик. Аз ще създам нещо като магически щит, за да не ни удрят никакви заклинания.
Това беше добър план, който зависеше от това, че ще мога просто да извикам камшика, както го правех през цялото време.
„Нямаш нужда от камшика. Пусни ме при тях и аз ще ги нарежа на парчета!“ – Изкрещя Сера.
Изсумтях на себе си. Не обичах да си го признавам, но сега тъмната ми магия беше изключително лесна за предизвикване, така че се обзалагах, че мога да го направя. Сера беше невероятна, но използването ѝ изискваше да се приближа много близо до противника си, за да му нанеса сериозни щети. Трябваше да запазя силата на Сера за последната ни битка. Тя беше податлива на умора също като мен, а и не получаваше таблетки за повишаване на силата.
– Струва си да опитам – казах на Шиа.
– Да върнем нашите красиви ангели на ринга! – Избухна дикторът.
Беше ни нарекъл „ангели“, което нямаше как да е по-далеч от истината.
Тогава ми стана ясно колко объркан е станал светът. Участвахме в телевизионна битка до смърт, за да спечелим пари, с които можехме да откупим робския договор на едно човешко същество. Сякаш човек изобщо трябва да бъде държан като роб.
– Успех, момичета. Ще се опитам да остана колкото се може по-дълго – заяви госпожа Грийли, макар че вече изглеждаше изключително позеленяла. Несъмнено това ѝ беше първият път в Града на демоните.
Какво толкова не беше наред с мен, че можех да издържа да живея в Града на демоните, без да се засегна? По дяволите, дори бях преминал през Ада без особен дискомфорт – какво говореше това за мен като човек?
„Казва, че силите ти на Луцифер го позволяват. Това е всичко. Премисляш ли всичко?“ – Попита Сера.
Въздъхнах.
„Слушаш ли всичките ми дълбоко лични мисли или само някои от тях?“ – Отвърнах.
„Почти всички. Това е единствената ми форма на забавление“ – отвърна тя.
От мен се изтръгна смях, не можех да се сдържа.
– Хайде, луда дамо. – Шиа ме повлече нагоре.
Упс. Бях забравила за задачата, която ми предстоеше. Ако някога попадна на необитаем остров и можех да взема само един предмет, това определено щеше да е Сера. Тя щеше да ме забавлява, докато и двете не умрем от жажда.
„Аз не пия вода“ – намеси се тя.
„Тихо. Време е да тръгваме“ – казах на безкрайното си оръжие.
Когато влязохме в ринга, се отпуснах малко. Бяхме се изправили срещу Стеф и Бен. Изглеждаха пребити, Стеф държеше набързо увита ръка на гърдите си, а Бен куцаше. Предположих, че не са могли да си позволят лечебен демон.
Бяха казали, че няма да се бият с нас, не и истински. Но доверието беше непостоянно нещо. Не исках да свалям гарда прекалено много, а после да ги накарам да излязат с пълна сила.
Както и друг път, портата се затръшна, оградата се наелектризира и зумерът прозвуча в рамките на няколко секунди. Точно по този начин борбата започна.
Двете с Шиа се спогледахме и аз реших да се доверя. Може би защото исках да прегърна светлата си страна и да имам вяра. Не позволих на черния камшик да се изстреля, както бях обещала на Шиа. Вместо това вдигнах Сера нагоре и тя изстреля концентриран лъч светлина в бедрото на Стеф, като я накара да падне на земята с писък.
Бен изскочи напред и изпусна стрела към главата на Шиа, но тя премина над нея, пропускайки я само на сантиметри.
Дали този пропуск беше умишлен?
Знаех, че ще трябва да изглежда истинско, за да могат да запазят лицето си, след като си тръгнем, но не исках да ги нараня сериозно.
„Не я наранявай много“ – казах на Сера, а после от гърба ми се откъснаха криле и аз се изстрелях във въздуха. Върховете на крилата ми се удариха в ръбовете на клетката и лек шок премина през раменете ми.
Ах, проклетата наелектризирана ограда!
Прибрах малко крилата си и прелетях над смачканата форма на Стеф, приземявайки се зад нея. Хванах косата ѝ в ръка и придърпах Сера към врата ѝ.
„Само толкова, че да се пусне малко кръв“ – наредих.
Усетих как Сера се дръпна напред и преряза гърлото на Стеф, като падна една-единствена капка кръв.
– Подчинявам се! – Изкрещя Стефани.
Тълпата освирка. Борбата беше кратка и лесна, но аз ѝ бях благодарна. Исках да ѝ благодаря, да я прегърна, да ѝ кажа, че аз и майка ми сме ѝ много благодарни.
Вместо това просто спуснах ножа си, като оставих Бен да я загребе и да си тръгне, без дори да погледне в моята посока.
Тогава част от детството ми умря, гледайки как двамата ми стари приятели от училище излизат от ринга, където току-що се бях опитала да ги убия. След края на нощта никога нямаше да се върна и вероятно никога повече нямаше да видя Стеф и Бен.
Надявах се само да знаят колко съм им благодарна.
Следващите две битки бяха ад за тялото и ума ми. Когато чудовищният психопат Некромант и Преобръщачът на зверове, с които се биехме, най-накрая се подчиниха, се разплаках. Приливът на адреналин и изтощението ме бяха налегнали и усещах как разсъдъкът ми се размива.
– Имаме подчинение! – Изръмжа дикторът доста тъпо, сякаш искаше още кръв.
Вратата на клетката се отвори и Некромантът и Преобръщачът на зверове се изнизаха навън, оглеждайки се в черната ми ръка с камшик и в мен, сякаш бях дявол.
Хлипането на Шиа в ъгъла привлече погледа ми и я открих да се държи за гърдите. Загледах се в гърба на некроманта и отидох да помогна на приятелката си.
– Какво става? – Попитах, а по лицето ми се стичаха сълзи.
– Мисля, че ми счупи ключицата – изсумтя тя.
Искаше ми се да се откажа. Исках да вдигна най-добрата си приятелка, да я изведа оттам и никога повече да не споменавам деня, в който бяхме влезли в тази глупава битка. Исках да умра.
– Добре, бойци! Остава последната битка между нашите сладки ангелчета и двама от най-силните ученици в това училище – Надя и Гор!
Цветът на лицето на Шиа се изпари.
– Какво? – Издишах.
– Това е тъмният маг, който преби брат ти и нейното гадже – звероподобен преобръщач. Той е пантера – отвърна Шиа.
Вероятно имах нужда от терапия, защото при думите ѝ се развълнувах. Момичето, което беше пребило брат ми? Мацката от деня, в който се записахме за битката? О, аз щях да избърша пода с нея. Не ме интересуваше колко зле се чувствам.
Пред мен премина размазана руса коса, а след това се появиха светещите златни ръце на Ноа, който дърпаше Шиа в прегръдките си.
– Здравей, бейби. – Намигна ѝ той.
Тя напълно припадна, със счупена ключица или не, и ние излязохме от клетката.
– Къде е Линкълн? – Попитах развълнувано. След като госпожа Грийли ни изненада, като успя да издържи и да ни излекува за две битки, се бяхме договорили Линкълн и Ноа да дойдат само за последния рунд. Те щяха да ни излекуват много преди това, а след това щяха да имат достатъчно енергия, за да ни измъкнат оттам, когато всичко свърши. Нямаше как да шофирам във формата, в която бях в момента.
Ноа се провираше през тълпата към мястото, където Клои и Люк пазеха свободното ни малко лечебно място в гетото. Някои от нощните кръвопийци на бащата на Клои охраняваха ъгъла ни, както охраната охраняваше вратата на бара на баща ѝ.
Ноа не каза нищо. Нима не ме чу?
– Ноа, Линкълн каза, че ще бъде тук за последната битка. Добре ли е? – Може би времето, което беше прекарал тук по-рано, го беше изморило твърде много.
– Той е добре. Ще дойде, когато може. – Ноа не ме погледна. Нещо не беше наред. Линкълн никога нямаше да пропусне последната ми битка. Никога.
– Ноа, каквото и да е фамилното ти име, кажи ми всичко точно в този момент. – Хванах го за ръката. Силно.
„Много съм добра в извличането на информация от хората“ – информира ме Сера.
Ноа постави Шиа върху спалния чувал и задържа светещите си ръце върху ключицата ѝ. След това погледна зад мен към затихващите демони и други общо взето лоши хора и разшири очи.
– Можеш ли да влезеш в кабинета ми? – Каза той през стиснати зъби.
О. Това беше тайна.
Всеки един мускул в тялото ми, включително и онези, които не знаех, че имам преди този ден, изпищя, когато коленичих до него и се наведох, за да се приближа колкото се може повече.
– Какво е това? Ужасявам се – прошепнах аз.
Ноа задържа погледа ми за миг и не можах да не отбележа колко красиви са зелените му очи.
– Някой… е нападнал майка ти. Опитал се да я убие. Той…
От гърлото ми се изтръгна задушен вик, а Шиа се задъха.
– Тя добре ли е? – Успях да измънкам. Стаята се размърда, докато заплашвах да припадна. От сутринта се бях движила с адреналин и той най-накрая ме настигаше.
Ноа се протегна и хвана ръката ми.
– Тя е разтърсена, но е напълно добре. Тя се обади на Майки, който се обади на Линкълн. Той вече е там и е убил демона, който се е опитал да я нарани. Просто трябва, момичета, да спечелите тази битка възможно най-бързо, за да можем да вземем майка ти и да се махнем оттук.
Кръвта ми закипя. Първото нещо, което ми дойде на ум, беше Грим. Този майкопродавец е нанесъл удар на майка ми, така че дори да спечеля и да му преведа парите, няма да си тръгна щастлива. Усещах го в костите си. Това беше той.
И преди съм се ядосвала понякога в живота си, но никога не съм била толкова разярена. Крилете ми се откъснаха от гърба против волята ми, карайки ги да се отразят в далечната стена.
– Ще го убия – изръмжах аз.
Ноа погледна крилата ми, ужасен.
– Успокой се. Ти си….
– Запалена – довърши Шиа, сочейки крилата ми.
Погледнах надолу към върховете на крилата си, за да видя как от краищата им се извива черен дим.
Добре.
Изправих се и погледнах Шиа.
– Да приключим с това.
Забъркваш ли се със семейството ми, тогава ще получиш пълния ми гняв.
Назад към част 18 Напред към част 20
