Глава 21
Кошмарите не спираха.
Шест седмици безкрайни кошмари. Ад. Демони. Луцифер.
Беше ужасно и заради това се превърнаха в безсъни. Сега правех всичко, за да избегна съня – кафе, енергийни напитки, нощни разходки. Просто не исках да бъда засмукана обратно в това място. Беше ме страх да затворя очи. Всичко беше толкова реално.
И за капак на всичко майка ми не можеше да си намери работа. Очевидно в Града на ангелите нямаше място за некромант – освен да се грижи за мъртви цветя и да украсява торти, но тези работни места се даваха на некроманти, които са израснали в града и са завършили академията. Това, че майка ми беше отглеждала мъртъвци в Града на демоните, беше равносилно на криминално досие.
Единственото хубаво нещо, което се случваше в живота ми в момента, беше Бърни. Той процъфтяваше. Беше качил малко килограми, изглеждаше чист и щастлив с ежедневните си душове и бръснене. Рафаел дори му беше дал малка работа да сгъва чаршафи и кърпи. След като камериерките от училището ги изпираха, те ги оставяха в караваната на Бърни и той ги сгъваше. Казваше, че това му дава смисъл, но единственият недостатък беше да се опитва да държи Максимус далеч от чистите сгънати чаршафи.
Сега ме викаха в кабинета на Рафаел между обяда и часовете по бой. Не знаех за какво става дума, но се надявах да нямам неприятности.
След като почуках на вратата, Рафаел ме извика да вляза. Издърпах голямата тежка врата назад, влязох вътре и го видях да стои на бюрото си.
Усмихнах се.
– Здравей.
Моля те, нека да няма някакви неприятности.
– Здравей, Бриел. Как се лекуваш? – Попита любезно Рафаел.
Добре де, това не изглеждаше като нещо, което бихте попитали някого в беда.
Извих рамото си, което се беше излекувало преди седмици.
– Чудесно, господине. Благодаря ви.
Той се ухили.
– О, хайде. Вече наближават две години, откакто сме приятели. Можеш да ме наричаш Раф или Рафаел. Всички останали ученици го правят.
Въздъхнах с облекчение.
– Значи нямам проблеми?
Той се намръщи.
– Разбира се, че не. Защо бих…? О, точно така.
Изглежда едва сега осъзна, че ме е извикал в кабинета си по средата на деня.
– Исках да дойдеш, защото Падналата армия дава повишение на Линкълн и то е изненада. Знам, че той би искал да си там, когато това бъде обявено. Това е тази събота. Той си мисли, че ще връчи награда на свой другар, но всъщност аз ще го повиша в капитан.
Сърцето ми едва не се пръсна от гордост. Линкълн беше един от най-заслужилите хора, които познавах. Той приемаше работата си сериозно и беше напълно отдаден на войната отвъд стените на града.
– Разбира се, че ще бъда там. – Усмихнах се толкова широко, че ми се стори, че лицето ми може да се напука.
Рафаел грейна, а крилете му засияха в цвят на мед, тъй като настроението му сякаш се подобри.
– Перфектно! Ще трябва да си там точно в шест. Ще имам маса за теб и неговите приятели, Ноа, Дарън и Блейк. Линкълн преживя няколко трудни години и това, че всички вие сте там, за да го подкрепите, ще означава много за него.
Той беше преживял няколко трудни години и фактът, че Рафаел ме помоли да бъда на масата му, означаваше всичко за мен.
– Ще бъде невероятно – уверих го и погледнах към вратата. Трябваше да стигна до бойния клас.
– Преди да тръгнеш… – Рафаел си пое дълбоко дъх и се изправи, прекосявайки стаята с елегантни крачки, които биха накарали гепард да изглежда тромав. – Линкълн ми каза за кошмарите.
Чудесно. Време за лекция.
Кошмарите бяха абсолютно ужасни и сега, когато се унасях, бях толкова изпълнена със страх, че само след секунди се събуждах с разтуптяно от адреналин сърце. Може би Линкълн беше прав да каже на Рафаел.
– Седни. Ще ти дам бележка, за да те освободя от час – предложи Рафаел.
Въздъхнах и пуснах чантата си, свличайки се на дивана.
– Защо мислиш, че сънуваш кошмари? – Попита той, седнал с кръстосани крака на земята пред мен, с разперени криле зад гърба си. Беше толкова непринуден, че имах чувството, че сме просто двама стари приятели, които разговарят за времето.
Не криех много неща от Рафаел. Най-вече той знаеше за камшика ми за тъмна магия и за всичко, което се беше случило със Сера в Ада. С него се говореше лесно и той никога не ме осъждаше.
Докоснах с пръсти медальона на врата си. Беше нов, който господин Клеймор беше направил за мен, за да замени напукания, но той не работеше толкова добре, колкото първият. Не бях успяла да създам нищо, което дори да се доближава до Небесно кълбо.
– Мисля, че когато свалих огърлицата, за да прибера Сера… тъмната ми магия ме завладя и… не знам, предполагам, че сега тя има контрол. – Имах нужда да поговоря с някого за това, а Рафаел беше най-добрият човек, с когото да споделя истинските си чувства.
– Грешка – каза той. – Винаги контролираш ситуацията. Просто трябва да поработиш върху някои неща.
Въздъхнах.
– Като какво?
Рафаел ме погледна с един от своите любящи погледи – този, който обикновено предшестваше някой труден за чуване съвет.
– Онази тъмна магия, която притежаваш в тялото си, угасва бързо в присъствието на Небесната светлина, от която си погълната.
Прехапах долната си устна, а сърцето ми се разтуптя лудо. Това ми напомни за думите на Михаил, че притежавам най-ярката светлина, която някога е виждал в човек, но че тъмнината прилича на молец, привлечен от пламък.
– Тогава защо тъмната ми магия е все още… жива и здрава?
Ако тя не можеше да се поддържа в присъствието на Небесната светлина, тогава какво, по дяволите?
Рафаел ме погледна тъжно.
– Защото постоянно я подхранваш с негодувание и гняв. Толкова много негодувание, че те разболява. То подхранва силите, които си наследила от Тъмния принц – заяви Рафаел, взирайки се в гърдите ми, сякаш някое извънземно щеше да изскочи.
Намръщих се.
– Негодувание към какво…
– На мен, за това, че не излекувах баща ти. На света. Ангелския град. Бог. На всички, които те подведоха и оставиха баща ти да умре.
Думите на Рафаел разкъсаха гърдите ми, физическа болка притисна сърцето ми и аз се задъхах. По бузите ми започнаха да се стичат сълзи, тъй като всяка потисната емоция, която бях задържала, изплува на повърхността.
– Защо не го направи? – Изведнъж изкрещях. – Ти си архангелът на шибаното изцеление, а дори не го докосна!
Думите ми се превърнаха в кратки ридания и осъзнах колко силно съм искала да го попитам. Той беше там, в болницата, когато баща ми беше подложен на първоначалните изследвания. Винаги беше в болниците, молеше се за хората и се опитваше да ги утеши, но нито веднъж не бях чувала да е изцелил някого.
Рафаел погледна към пода.
– По чисто егоистични причини. Ако излекувам някого по чудодеен начин, няма да мога да се прибера у дома. – Начинът, по който каза „у дома“, беше сърцераздирателен, сякаш толкова много копнееше да се върне там, откъдето е дошъл. Господин Клеймор беше намекнал за нещо подобно, но да чуеш Рафаел да го казва, беше лудост.
Отпуснах се още повече на дивана.
– Какво? – Това беше безсмислено. За пореден път исках да му съобщя, че той е Архангелът на изцелението. Как би могъл да носи тази титла, ако всъщност никога не е излекувал никого?
Раф разклати леко крилата си, сякаш се отърсваше от стари спомени.
– Това е моето наказание за това, че започнах войната на падналите. – Гласът му беше толкова тих, че не бях сигурна дали съм го чула правилно.
– Чакай… ти си започнал войната? – Сега седях толкова напред, че се страхувах да не падна. – Чух в часовете по история на падналите, че Луцифер се е опитал да проникне в Рая с демоните си, а ти и другите ангели сте ги срещнали на половината път, спирайки ги.
Рафаел кимна.
– Отчасти е вярно. Луцифер първо дойде на Земята с демоните си и започна да тероризира хората. Аз… напуснах дома си без разрешение и се намесих. Против свободната си воля.
Устата ми се отвори. Свободната воля беше изключително важна за четиримата архангели. Начинът, по който Рафаел го каза, звучеше така, сякаш беше извършил отвратително престъпление.
Бях очарована.
– Тогава какво се случи?
Рафаел прокара ръка през косата си.
– Най-добрите ми приятели ме последваха тук долу и се сражаваха на моя страна, като по този начин започнаха войната на падналите.
Уау.
– Но ако не беше слязъл тук, човечеството щеше да бъде напълно поробено от Луцифер!
Рафаел леко повдигна едната си вежда, сякаш това може би не беше истина.
– Луцифер някога беше мой приятел. Знаеш ли това? – Попита ме той.
Сега това наистина ме шокира.
– Знаех, че и той е бил архангел някога.
Раф кимна, загледан през прозореца, сякаш изгубен в старите времена.
– Не биваше да лишавам човечеството от духовното развитие, което би получило, ако се бори с Луцифер самостоятелно, защото то е повече от способно.
От думите му ме побиха тръпки. Хората? Те са най-слабата жива раса.
– Не. Те не са слаби.
Чудовищен четец на мисли.
– Но ти помагаше! – Защитих го.
Той въздъхна.
– Част от мен помагаше, но част от мен искаше да си отмъсти на стария ми приятел за това, че ме напусна. Да му покажа колко съм могъщ, колко съм способен да защитавам хората. Борех се от гняв и обида.
– О. – Седнах назад. Боже, това не звучеше добре. Всъщност звучеше доста познато.
Той поклати глава.
– И така, за да докаже силата си, вместо десетината демони, които беше довел на Земята онази нощ, Луцифер отприщи хиляди и ние се сражавахме. Заразихме човечеството и за всичко това бях виновен аз.
Плъзнах се от дивана и коленичих пред падналия ангел. Цялото му тяло беше потънало, изражението му беше победено.
Хванах ръцете му и погледнах в дълбоките му сини очи.
– Прощавам ти. – Тези думи сякаш отключиха нещо в гърдите ми и едно ридание ме разтърси от главата до петите. – За баща ми, за войната, за всичко това. Прощавам ти.
Лицето му се изкриви, докато привидно сдържаше сълзите си. Тогава ръцете на ангела се вдигнаха и ме прегърнаха. Изведнъж се почувствах по-лека, сякаш петдесеткилограмовият товар, който носех през цялото време, най-накрая беше паднал.
Когато се отдръпнахме, видях, че и двамата плачем. Засмях се и избърсах очите си.
– Имам още толкова много въпроси, толкова много неща, които не разбирам.
Като например, че ако другата страна, или Небето, е толкова велика, тогава защо изобщо са дошли тук?
Рафаел се засмя.
– Няма нищо, което бих могъл да кажа, за да отговоря на тези въпроси и което земният ти ум да разбере напълно. Трудно е да се разбере от тази страна на завесата.
Завесата. Бяха говорили за това в часовете по история на падналите. Това означаваше, че докато съм жива, няма да разбера. Когато умра и прекося завесата от другата страна, всичко ще се разкрие, или някаква философска глупост в този смисъл.
– Добре, още един въпрос. – Вдигнах пръст.
Рафаел се усмихна.
– Добре.
– Реално ли е прераждането? Защото, когато растяхме, имахме куче, Пепър, което се удави. Но нямаше и година по-късно си взехме ново кученце и то имаше същите маниери и характер. Кълна се, че беше същото куче, затова го нарекохме Сол.
Рафаел се засмя добродушно.
– Да, разбира се, че прераждането е реално. Мислиш ли, че можеш да разбереш всичко и да научиш урока на душата си в един малък човешки живот?
Уау. Умът ми се размъти.
„Това е силно. Попитай го дали Михаил има човешка съпруга“ – коментира Сера. Почти подскочих, като бях забравила, че е с мен.
– Михаил имаш ли човешка съпруга? – Изтърсих въпроса на най-популярния архангел.
Очите на Раф блеснаха.
– Ще запазиш ли отговора ми в тайна?
Устата ми се отвори.
– Има ли?
Архангелът кимна.
– И дъщеря.
Какво!
– На колко години е тя? Къде живеят? От колко време са женени? Дъщеря му човек ли е или…
Коремният смях на Рафаел ме спря на място.
– Мисля, че е време да се върнеш в клас. – Той се изправи бързо, като ме издърпа за ръцете.
По дяволите, бях толкова близо до това да науча всички отговори на най-търсените въпроси в живота.
Рафаел ме потупа по рамото.
– Някои от най-удовлетворяващите отговори в живота идват от неща, които научаваме сами.
Уф. Скучно.
Очите ми изведнъж се присвиха, когато ми хрумна нова мисъл.
– Баща ми прероден ли е? Дали той е дете, което се разхожда някъде по Земята?
Рафаел отново се усмихна и сви рамене.
– Вероятно не. Той би искал да изчака майка ти, преди да се прероди отново, тъй като те са сродни души.
Дъхът ми избухна при тази проста, но сладка декларация. Уау. Той беше казал, че „са“ сродни души, а не „бяха“. Сякаш баща ми не беше наистина мъртъв.
– Разбира се – промълвих аз, опитвайки се да се сдържа. Бях плакала прекалено много за едно посещение.
Грабнах чантата си, докато Рафаел написваше бележка за мен. Когато ми я подаде, той се разсмя.
– Бриел, нека спиш спокойно тази нощ.
И аз го направих. Заспах без никакви сънища, само дълбок, спокоен сън и знанието, че мракът в мен вече не се подхранва.
Всъщност той се беше оттеглил.
Назад към част 21 Напред към част 23
