Глава 24
На следващата сутрин се събудих от силна ръка, която масажираше гърба ми. Вдишах и усетих мирис на бекон и кафе. Клепачите ми се отвориха и попиха гледката на моя бъдещ мъж. Линкълн седеше на леглото в стаята ми в общежитието и разтриваше гърба ми с бавни, успокояващи кръгове.
– Здравей, днес е вече следобед. Исках да се уверя, че си добре – прошепна той.
Погледнах кафето, чинията с яйца и бекон на скрина и кимнах.
– Вече съм добре – заявих, като натъпках две големи ленти бекон в устата си наведнъж. Ако някой мъж ти донесе кафе и бекон в леглото, се омъжваш за него.
Линкълн се ухили.
– Радвам се да го чуя. – Той обгърна лявата ми ръка и завъртя пръстена на пръста ми. – Не точно така си мислех, че ще завърши тази нощ.
Да, разкажи ми за това.
Той огледа стаята – балоните и тоалетната хартия.
– Поне изглежда, че си имала малко празненство.
Отпих от кафето, усещайки как душата ми най-накрая се присъединява към тялото ми – нещо, което само кафето беше способно да направи.
– Това е моят живот. Черни крила, дяволски следи и… това, което се случи снощи. – Исках да знае какво го очаква.
Линкълн се намръщи.
– Но не винаги ще бъде така. Тази война ще свърши и ние ще живеем… завинаги, наистина.
Завинаги.
Уау.
Удобно бях забравила за това – безсмъртието. Живей вечно, освен ако не бъдеш убит.
Кимнах.
– Но ако това не стане, аз винаги ще бъда преследвана от него…
Него, той. Вече дори не можех да произнеса името му.
Линкълн сви рамене.
– Тогава ще се справим с него. Заедно.
Въздъхнах, притискайки глава във врата му. Той винаги знаеше перфектното нещо, което да каже.
Тази вечер беше изненадващото повишение на Линкълн за капитан.
Погледнах часовника, за да видя, че вече е три. Бях спала цял ден.
„Край на Небесните балове. Лоша идея, не си заслужава“ – възкликна Сера.
„Съгласна съм.“
– Трябва да си взема душ – казах на Линкълн и отлепих завивките. Той погледна голите ми крака и очите му се присвиха.
– Аз също бих могъл да си взема душ. – Той ме взе в ръцете си и ме вдигна от леглото.
Смехът се изтръгна от корема ми, докато той ме водеше към банята. Прокарвайки пръсти през косата му, не можех да не оценя колко съвършен беше Линкълн Грей в този момент.
Исках да го замразя и да го запечатам завинаги.
Същата вечер Ноа ме вкара в залата за приеми и аз седнах на голямата маса, покрита с бял плат, заедно с най-близките приятели на Линкълн. Линкълн беше излязъл на сцената под претекст, че помага на Рафаел да почете някои други загинали войници от армията, което те и направиха. Но когато Рафаел представи изненадващото си повишение, аз започнах да плача. Беше изброил постиженията на моя човек, включително многобройните животи, които беше спасил, и семействата, които беше довел в безопасност в Ангелския Град. Беше красива церемония, а когато Линкълн видя, че съм там, засия от гордост.
Сега бяхме на партито след празника. Архангелите се бяха прибрали вкъщи, музиката беше силна, а Шиа, Люк и Клои официално бяха нахлули на партито.
Танцувах с Линкълн, когато той се наведе към ухото ми.
– Жаден съм. Искаш ли да пиеш?
Кимнах.
Докато той се отдалечаваше от дансинга, Шиа си проправи път към мен, за ужас на Ноа, който се беше втренчил в нея.
– И така, замислих се. – Шиа изкрещя над музиката. – Ако сте заклещени в кампуса през следващите няколко години, обзалагам се, че ще успеем да убедим Раф да ни даде собствени стаи в общежитието догодина, точно една до друга.
Усмихнах се.
– Наистина? Ще останеш с мен в куцото общежитие, въпреки че всички останали ще получат апартаменти?
Шиа кимна.
– Какво да кажа? Просто съм толкова добра приятелка.
Засмях се. Тя наистина беше такава и аз ѝ го казах.
След едно кимване тя се наведе по-близо.
– Чухте ли, че Академията на падналите ще бъде отворена само още няколко години? След това всички останали деца ще бъдат хора.
Изявлението ѝ ме шокира до болка. Бързо направих изчисления и разбрах, че е права. Бях на пет години, когато войната започна, така че пет години след постъпването ми в академията последният надарен с ангел или благословен с демон тийнейджър щеше да има церемония по Пробуждането си и тогава…
– Какво ще правят с училището? – До този момент напълно бях спряла да танцувам, завладяна от разговора.
Шиа погледна наляво и надясно, сякаш се готвеше да разкрие някаква голяма тайна.
– Чух, че Рафаел щял да открие академия за ловци на демони. Обучение на хора.
Уау.
Хора? Искам да кажа, без да обиждам хората, но те бяха… слаби човечета. Все пак щеше да е напразно училището просто да си стои там, а и бях сигурна, че все още ще имаме нужда от войници за армията.
Кимнах.
– Да, това е логично.
Шиа се канеше да отговори, когато се разнесе пронизителният звук на демоничната аларма.
Музиката заспира и цялото ми тяло замръзна.
Очите на най-добрата ми приятелка се разшириха.
– Това ли е…? – Попита тя с треперещ глас.
– Бриел! – Линкълн изкрещя от другия край на стаята.
Той гледаше не към мен, а зад мен, а на лицето му се бе изписал ужас. Тогава знаех, без сянка на съмнение, че Тъмният принц стои зад мен, вероятно с ордата си от демони. Той нямаше да спре да идва за мен, знаех това сега.
Завъртях се на петите си и се изправих срещу него. Стоеше в безупречен костюм – нито един тъмен косъм не беше на мястото си – и беше Луцифер в цялата си зла слава. Мастилено-черните му криле бяха разперени зад него и точно както си мислех, до него се бяха разпръснали асортимент от адски кучета, демони от тиса, абрис, Бримстоун и три-четири отвратителни демона от Ларкспур. Зад него се въртеше вихрен портал право към Ада – от мястото, където стоях, усещах миризмата на сяра.
– Бриел, скъпа моя. – Луцифер пристъпи напред, а аз се отдалечих от Шиа, разпервайки криле, за да прикрия нея и всички, които обичах, зад себе си. Линкълн, Шиа, Ноа, Клои, Люк – почти всеки човек, когото обичах на този свят, беше в стаята.
Сера оживя на хълбока ми, като почти изгори крака ми.
„Нямаш представа на какво съм способна“ – каза ми заплашително тя.
Светая светих.
„Е, сега е добър момент да ми го покажеш. Всички тези хора могат да пострадат заради мен“ – отвърнах.
Сера пулсираше, когато я взех в ръката си.
„Най-голямата сила на Земята е любовта“ – каза тя и тогава ръката ми се вдигна пред мен, докато ордата демони напредваше, а от острието на Сера се изстреля огнена стена от светлина, която се разпространи като океанска вълна.
Трябваше да вкопча петите си в дървения под, за да не се плъзна назад от мощния удар, който идваше от острието ѝ. Небесната светлина се надигна като приливна вълна, като напълно засипа Тъмния принц и неговите демони. Свистене и писъци се разнесоха, когато светлината ги заля. Когато тя отмина, Луцифер стоеше в защитен черен балон, докато останалите му демони бяха овъглени до пръсване.
Светци. Ужас. По дяволите.
Сера се беше държала за мен, но това не беше достатъчно, Луцифер все още стоеше.
Линкълн изведнъж застана пред мен с вдигнат меч.
– Обратно в ада с теб! – Изръмжа той, след което започна да тича към Принца на мрака. Ноа, Блейк и Дарън бяха точно зад него.
Идиоти!
– Линкълн, не! – Думите едва излязоха от устата ми, когато стаята се взриви.
Луцифер плесна с ръце, след което ги изпъна напред, изстрелвайки милион малки парченца черна магия във всеки един стоящ човек, включително и в мен.
Чувствах се така, сякаш дузина малки стрели бяха пронизали тялото ми.
Паднах назад, опитвайки се да избегна черните стъкловидни отломки, и тогава Луцифер наистина извади големите оръжия. Той вдигна меча си във въздуха, по острието му избухна червен огън, след което го заби в дървения под, предизвиквайки земетресение, което раздели стаята на четири различни части. Шиа трябваше да скочи, за да не падне в бездната. Видях как Линкълн и Ноа се гмурнаха, за да се опитат да се качат на напуканото парче, на което стоеше Тъмният принц, но не можаха, крилата им бяха привързани към гърбовете им с тъмна магия.
О, Боже.
„Не се паникьосвай“ – опита се да ме успокои Сера.
Когато стаята спря да се тресе, ние с Луцифер се намирахме на една и съща част от пода, само на десет метра един от друг, а порталът се въртеше зад него. Той щракна с пръсти и против волята ми започна да ме тегли в неговата посока.
„Добре, да се паникьосваме“ – съгласи се Сера.
– Не! – Изръмжа Линкълн. Крилете му се разпериха, натискайки черните ленти, които свързваха ръцете му, а от гласа му се изтръгна звукът на абсолютна агония.
Счупени са! Той се опитва да извади счупени крила!
Опитах се да издърпам ръцете си нагоре, да насоча Сера към Дявола, но не можех да помръдна, напълно обездвижена. В този момент осъзнах, че Луцифер си е играл с мен и преди, подигравал се е с мен и е чакал да бъда обучена, за да може да ме сграбчи, когато пожелае. Лесно можеше да ме вземе онази първа нощ на Ръкавицата, но ме остави да остана. Позволи ми да се влюбя във всички тези хора, да се обучавам да бъда добър убиец и за какво?
Напомпах крилата си, опитвайки се да се боря срещу силното привличане на примамката му. Шиа хвърляше лилаво заклинание след лилаво заклинание, но всички те се блъскаха в тъмния му щит, разпадаха се и не причиняваха никаква вреда.
– Едно младо момиче с черни криле ще отиде в подземния свят и ще убие Луцифер, слагайки край на войната – изохка Тъмният принц и стомахът ми се сви.
Пророчеството.
Той вярваше ли в него?
– Това не е много добре да се случи, нали? – Попита той.
Той щеше да ме убие.
– Бриел! – Извика Линкълн за последен път и аз извърнах глава, за да го видя.
Той скочи.
Благословете сърцето му, той скочи на двайсетте метра, със счупени крила и черни ленти около горната част на ръцете си. Сърцето ми се сви в гърлото. Ако трябваше да го гледам как се спуска към смъртта си, нямаше да оцелея.
Той прелетя през пропъата, но нямаше да успее. Тя беше широка.
О, Боже.
С вик той измъкна ръката си от ограничаващата лента и в последната секунда се хвана за ръба на повърхност, като едва се задържа на върха на пръстите си.
Сега вече го бях достигнала, Дявола, гадния задник, който беше съсипал живота ми.
– Линкълн! – Изкрещях зад себе си, а сълзите се стичаха по лицето ми. Вече не го виждах, не знаех дали все още се държи.
Луцифер ме завъртя, притисна ме плътно до тялото си и постави върха на меча си на врата ми. Ръцете ми, краката ми, всичко беше циментирано. Не можех да се движа, едва успявах да дишам.
– Кажи сбогом, Бриел – подиграваше се той, докато вървяхме назад, а краката ми се влачеха по горната част на дървеният под, докато се борех с невидимите си ограничения. Сера пулсираше от сила, но нищо не го нараняваше.
Беше непобедим.
Това е то. Той ще ме убие. Не исках да си отида по този начин, да бъда запомнена по този начин.
Погледнах право в очите на Линкълн, докато той се мъчеше да се изкачи над ръба.
– Обичам те – казах му, след което срещнах погледите и на Шиа, Люк и Клои. – Обичам ви всички.
В този момент Линкълн изскочи от ръба с рев и започна да тича към нас с всички сили. Само едната му ръка беше освободена и затова не беше в състояние да направи нищо, дори да държи оръжие.
– Не мисля така, влюбено момче – промълви Луцифер, след което придърпа острието силно към врата ми.
Болка проряза кожата ми, докато топла кръв се стичаше по ризата ми.
Скръбното лице на Линкълн беше последното нещо, което видях, преди порталът да се затвори и всичко да почернее.
Изведнъж хладна ръка ме стисна за шията и в тъмната адска пещера се появиха светлини.
Краката ми бяха слаби, а главата ми се въртеше от загубата на кръв… Умирах ясно е.
Но ръката около врата ми беше все по-студена с всяка изминала минута, а когато усетих миризмата на канела и масло, онази отчетлива миризма на магията на демоничния лечител, леко се задъхах. Тъмният принц плуваше в погледа ми, изтръгваше Сера от мен и я слагаше в черна кутия тип въглен със символи по нея.
„Бриел!“ – Извика тя.
Не можех да ѝ отговоря, опитвах се да разбера как не съм мъртва.
– О, успокой се. Не съм те порязал достатъчно дълбоко, за да те убия. – Информира ме Луцифер.
Бях спусната на земята от хладни твърди ръце и се озовах лице в лице с намусен рогат демон-лечител. Бяха ярко бели във всяко отношение – кожа, коса и очи, и много, много редки. Изглежда, Луцифер не искаше да създава твърде много от тях.
Докато тази миризма на канела се въртеше около мен, а магията си проправяше път в шията ми, се зачудих защо. Защо би направил това? Да фалшифицира смъртта ми?
– Защо? – Извиках.
Луцифер се усмихна, беше опустошително красив, което ме отврати.
Протягайки ръка, той заби остър нокът в носа ми.
– По-добре да им дам край малко архдемонче. Никога повече няма да ги видиш.
О, Боже.
„Бриел! Какво става?“ – Попита ме Сера.
Кутията, в която я беше сложил, някак си беше притъпила силите ѝ. Тя не можеше да вижда или усеща нещата.
„Ние сме заседнали в ада. Завинаги. И всичките ми приятели мислят, че съм мъртва.“
