Глава 7
На следващата сутрин влязох в кухнята и закачих раницата си на куката, след което погледнах към печката, където знаех, че госпожа Мери ще работи върху закуската на Стоун.
– Добро утро, госпожо Мери, ще се върна да помогна веднага щом се преоблека.
Г-жа Мери сведе очи към мен и се върна към масата с намръщена физиономия. Проследих погледа и. Облегнат на кухненския стол, изглеждащ нелепо секси за седем сутринта, седеше Джакс. Той ме дари с крива усмивка и сърцето ми се разтуптя.
– Здравей – казах аз, без да звуча засегната от присъствието му. Знаех, че е казал, че ще се мотае в кухнята по-често, но не бях разбрала, че има предвид толкова рано сутрин. – Какво? Защо си тук?
Той повдигна вежди и ми се усмихна.
– Мислех, че това е очевидно.
Знаех, че се изчервявам. Обърнах се към госпожа Мери и обратно към него. Знаех, че тя не е доволна от присъствието му, и осъзнах, че това може да доведе до проблем.
– Всичко е наред, Сейди. Тя не ти се сърди. Тя е разстроена от мен. Случи се така, че ти си този, когото тя защитава.
– Аз, хм, трябва да отида да се преоблека. Ще се върна веднага – казах, надявайки се, че намръщената физиономия на госпожа Мери не е за мен.
Тръгнах към пералното помещение. Сърцето ми се разтуптя от разочарованието на смесените ми чувства. Знанието, че Джакс иска да ме види, ме правеше изключително щастлива, но също така не исках да разстройвам г-жа Мери. Джакс прошепна нещо, което прозвуча защитно. Трябваше да побързам. Не исках да го оставям сам с госпожа Мери. Което изглеждаше глупаво, тъй като тя работеше за него.
– Няма да я нараня. Знам, че е специална и се опитвах да стоя настрана, но когато съм с нея, не се чувствам толкова студен и самотен.
Джакс стоеше пред масата, като вниманието му беше насочено към госпожа Мери. Аз замръзнах пред вратата.
Госпожа Мери се обърна от печката и насочи дървена лъжица към Джакс.
– Разбирам това. Но това момиче има много на плещите си за дете на нейната възраст и, е, не можеш да помогнеш, но ще разбиеш сърцето и, когато си тръгнеш. – Шепотът и не беше много тих. Тя се върна към бъркането на тенджерата и поклати глава. – Просто не искам да я нараняваш.
Джакс не отговори веднага. Накрая каза шепнешком:
– Опитвам се да измисля как да я предпазя от нараняване. Да я нараня е последното нещо, което искам да направя.
Изчаках още минута, след което се върнах в кухнята.
– Добре, г-жо Мери, откъде да започна?
Г-жа Мери ми подаде две чинии.
– Продължавайте напред и се насладете на закуската си с господин Джакс.
Обърнах се към него, докато той вървеше до мен.
– Не спори, моля те – прошепна той, след което взе чиниите от ръцете ми и се върна на масата. Загледах се безпомощно в госпожа Мери. Тя се усмихна и ми подаде две високи чаши с портокалов сок.
– Просто яж с момчето, преди да е започнало да се моли и да се засрами – каза тя достатъчно силно, за да го чуе.
Той постави чиниите с усмивка.
– Това е истината и ти я знаеш – каза тя.
Не можех да не се усмихна. Взех чашите и отидох до масата. Джакс издърпа стола ми и аз седнах. Той седна до мен, посегна под масата и ме хвана за ръката.
– Благодаря ти, че закусваш с мен.
Усмихнах му се и кимнах. Не ми се струваше, че да кажа „няма за какво“ звучи правилно. Трябваше аз да съм тази, която да му благодари.
Бях толкова гладна, а днешната закуска имаше много по-добър вкус от това, което обикновено похапвах, след като Стоунс приключиха със закуската си. Взех едно парче бекон и го сдъвках, но тежестта на погледа на Джакс ме накара да се почувствам неудобно.
Преглътнах и прошепнах, без да искам госпожа Мери да ме чуе:
– Няма да мога да ям, ако ме гледаш.
Той се усмихна.
– Съжалявам, просто това е нещо, което никога не съм виждал преди.
Намръщих се, без да съм съвсем сигурна какво има предвид.
– Никога не си виждал момиче да яде? – Попитах, объркана.
Той се засмя.
– Е, сега като го спомена, не, не съм виждал много да ядат. Обикновено не могат да ядат пред мен или просто не го правят по правило. Но това, което исках да кажа, е, че никога не съм те виждал да ядеш, а това е сладко. Не съм искал да те зяпам. Съжалявам.
Той отново ми напомни за онова малко момче, което се опитваше да се измъкне от наказание, и аз не можех да не се усмихна.
– Няма страшно, но сега си ме видял, така че престани да гледаш и изяж закуската си, преди да е изстинала.
Той се усмихна и погледна надолу към собствената си храна.
Вратата на кухнята се отвори и Маркъс влезе вътре, подсвирквайки си.
– Добро утро, госпожо Мери, имате ли нещо хубаво за ядене?
Госпожа Мери го стрелна с мълчаливо предупреждение, което ясно казваше, че трябва да се държи прилично, а Маркъс се намръщи и се обърна към нас. Джакс се облегна назад на стола си и отпи от сока си.
– А, добро утро, Сейди, г-н Стоун.
Джакс кимна с глава към Маркъс, а погледът на Маркъс не се задържа. Той просто тръгна обратно към пералнята, за да се облече в униформа. Въздъхнах с облекчение, че не е казал някоя глупост. Джакс се наведе към мен.
– Нищо, което може да каже, няма да ме накара да го уволня, освен ако не е срещу теб. Престани да се тревожиш. Осъзнавам, че ми е ядосан, и част от мен не го вини, но другата част просто е облекчена, че ме искаш.
Мястото в сърцето ми, където се беше настанил Джакс, се разрасна. Усмихнах му се.
– Благодаря ти.
Той сви рамене и отново се облегна назад.
– Няма за какво да ми благодариш, но нямаш нищо против.
Останалата част от закуската мина гладко и Джакс ме дръпна настрани, преди да отида да помогна за почистването от закуската.
– Ще се опитам да стоя настрана от теб, ако мога, докато работиш. Но веднага щом си тръгнеш, ще дойда да те взема.
На лицето ми се изписа глупава усмивка и аз кимнах. Той взе ръката ми и я целуна, преди да се обърне и да си тръгне.
Принудих се да изтласкам всички мисли за Джакс настрана, за да остана съсредоточена през останалата част от деня. Няколко пъти през мен премина топло изтръпване и сърцето ми се разтуптя, знаейки, че ме наблюдава. Краят на работния ми ден не можеше да дойде достатъчно скоро. Точно когато излизах от пералнята, след като се преобличах от униформата в дрехите си, една ръка излезе и ме хвана за ръката.
– Ела с мен – прошепна Джакс и аз му позволих да ме поведе по стъпала, които никога не бях използвала, и през няколко врати и коридори, за чието съществуване не знаех. Накрая бяхме пред вратата на спалнята му. Ясно си спомнях последния път, когато бях влязла там, но влизането в нея с ръка в неговата всичко беше различно. Това беше мястото, където той спеше и пишеше песни. Нещо вътре в мен знаеше, че всеки път, когато се приближавах до него, щеше да ми бъде много по-трудно, когато го пусна. Влязох вътре, а той затвори вратата и се обърна, за да ми се усмихне.
– Исках да видиш стаята ми. Е, предполагам, че трябва да кажа, че исках да видиш стаята ми с мен.
Той ме хвана за ръка и ме дръпна към стената от китари. Стигна до старата износена китара в средата и я свали. Почитта, която изглежда изпитваше към инструмента, ме накара да се усмихна.
– Това трябва да е била първата ти китара. Изглежда много обичана.
Той кимна и я протегна към мен. Взех хладното, твърдо дърво в ръцете си и изучих надписа върху него. Отначало си помислих, че е с автограф от някой друг, но като го задържах отблизо, видях, че детският подпис ясно гласи: „Джакс Стоун“. Прокарах пръсти по името, мислейки си колко отдавна трябва да му се струва това сега.
– Когато бях на седем години, помолих родителите си за китара. Те не искаха да ми я купят, тъй като предишната година бях молил и за барабани и не бях продължил с уроците си. Обещах им, че ще се науча да свиря и без уроци, ако мога да имам само една. Минаха две години, преди най-накрая да ги изморя. Една Коледа се събудих, а тя стоеше пред елхата. Никога няма да забравя вълнението, което премина през мен. Грабнах китарата и побягнах право към спалнята си. Свирех на нея, докато не разбрах припева на „Wanted Dead or Alive“. Тогава разбрах, че мога да свиря по слух.
Веднъж прочетох тази случка, но я причислих към рекламните измислици.
– Сигурно родителите ти са били изненадани.
Той се засмя и кимна.
– Да, не всеки ден едно деветгодишно момче хваща китара и изсвирва песен на Бон Джоуви, без да има официално обучение.
Усмихнах се и му подадох китарата.
– И така, ето откъде започна всичко. Нищо чудно, че тази е в центъра.
Той кимна и се обърна, за да я закачи обратно на стената.
– Не, почакай – протегнах ръка и докоснах ръката му. Той погледна назад към мен. – Изсвири ми го.
Той се обърна обратно към стената със скъпи китари.
– Ами всъщност те привлякох тук, за да ти разкрия магнитната си дарба за мацки. – Усмихна ми се криво. – Като се има предвид, че моята звездна персона не те впечатлява, щях да изневеря и да сваля оригиналния Fender Stratocaster там, да ти изсвиря една от моите номер едно и да видя дали ще успея да те накарам да станеш на пух и прах в ръцете ми.
Засмях се и поклатих глава с „не“.
– Съжалявам, че ще те разочаровам, но твоят Fender Stratocaster оригинал и номер едно хит, който съм чувала безброй пъти по радиото, няма да ме направят на пух и прах. Ако обаче мога да те чуя да свириш на тази китара, първата песен, която някога си свирил, ще видя какво мога да направя, за да се превърна в пух и прах.
Той въздъхна игриво и седна на ръба на леглото си. Потупа мястото до себе си и аз седнах до него.
– Работя с недостатъка на една стара износена китара и песен, която не съм свирил от години, но ако това е необходимо, за да те впечатля, тогава ето, че нищо не става. – Той започна да свири и скоро гласът му се присъедини към китарата.
Ако се беше прицелил в пух и прах, успя, защото от звука на гласа му ми стана топло навсякъде. Искаше ми се да затворя очи и да си представя малкото момче в стаята му в коледната сутрин. Можех да видя момчето, преди да се превърне в звезда. Желанието той да е нормален, а не известен, ставаше все по-силно. Чувствах се виновна, но не можех да го накарам да изчезне. Ако само беше обикновено момче, което свири добре на китара и ми пее на срещите долу при водата. Позволих си да го гледам, докато пееше думите, с усмивка на лицето. Представих си го как си пее като момче, докато обикаля навън и се преструва на каубой.
Песента свърши и той ми се усмихна.
– Е, какво мислиш?
Усмихнах се в отговор.
– Перфектно.
Той се засмя и поклати глава.
– Повечето момичета искат любовни сонети, а ти искаш песен за каубой, когото търсят жив или мъртъв.
Той закачи китарата на стената.
На вратата се почука и Джейсън Стоун влезе. Той ме забеляза и се спря.
– Ех, извинявай, не разбрах, че си с компания. Просто минавах и чух, че свириш онази стара песен, и реших да се отбия и да видя за какво е това припомняне.
Джакс се обърна и се усмихна на брат си.
– Всичко е наред. Можеш да влезеш.
Джейсън влезе в стаята и затвори вратата след себе си.
– Доведох Сейди тук, за да и изсвиря любимата и от песните, които съм правил, и се оказа, че тя няма такава. Изобщо не ме харесва.
Засмях се на изражението му, а шокираният поглед на Джейсън моментално премина в усмивка, когато разбра, че брат му иска да ме подразни.
– Не е вярно. Случи се така, че много ми хареса песента, която изпяхте за борбата да намериш себе си.
Джакс посегна към друга китара и замръзна. Обърна се обратно към мен. Не знаех какво съм казала погрешно, но той се вгледа много сериозно право в очите ми за период, който ми се стори цяла вечност. Бавно на съвършените му устни се оформи усмивка точно преди да попита:
– Наистина?
Кимнах, без да знам защо това го изненада.
– И аз – каза той накрая, преди да свали другата китара.
Погледнах към брат му, объркан, а Джейсън ми се усмихна.
– „Inside War“ беше първата песен, която Джакс написа. Той се бореше със зъби и нокти, за да я издаде. До този момент в кариерата си той записваше песни, написани от други хора. Той се бореше упорито за „Inside War“ и тя така и не стигна до номер едно, но влезе в първата десетка. От този момент нататък му беше дадена по-голяма свобода да избира какво да пее в албумите си.
Кимнах.
Джакс беше взел още една китара и стоеше до леглото и ме наблюдаваше.
– Повечето момичета харесват любовните ми песни. – Той сви рамене. – Продължаваш да ме изненадваш.
Опитах се да си спомня някоя любовна песен, която беше записал, но не ми дойде наум нито една. Вкъщи Джесика ме принуждаваше да слушам музика от 80-те години. Тя не слушаше почти нищо друго. Музиката не беше нещо, за което знаех много.
– Добре, изпей ми една от онези известни любовни песни.
Той се усмихна и изсвири една мека гладка мелодия. Скоро гласът му се присъедини и аз установих, че не мога да откъсна очи от него.
„Само за да накарам очите ти да заблестят, бих направил всичко. Бих могъл да се откажа от всичко, за да знам, че ти си моето момиче. Само това, че съм с теб и слушам смеха ти, е това, което съставлява другата ми половина. Бях изгубен и студен отвътре, когато твоето сърце извика моето. Сега знам, че ти си единственото нещо, което ме държи на крака, когато целият останал свят сякаш се срива.
„Не ме оставяй сега! Никога няма да се справя! Не ме оставяй сега. Не съм достатъчно силен! Ти си причината да мога да взема тази китара и да я накарам да пее. Не ме оставяй сега, защото ще се разпадна.
„Знам, че понякога животът с мен е труден за справяне. Увличам се по светлините и тълпата. Но ти си причината да продължавам да свиря. Без теб, момиче, всичко щеше да угасне. Дръж се за мен през това пътуване, моля те, защото ако ме пуснеш, и аз ще го направя. Ако блясъкът в очите ти започне да избледнява, сърцето ми няма да бие и песента ми ще изчезне.
„Не ме оставяй сега! Никога няма да успея! Не ме оставяй сега. Не съм достатъчно силен! Ти си причината да мога да взема тази китара и да я накарам да пее. Не ме оставяй сега, защото ще се разпадна. Не ме оставяй сега, иначе ще се разпадна. Момиче, ако ме оставиш, всичко ще се разпадне.“
Гладкият му, дрезгав глас спря, а свиренето на китарата се забави. Когато песента свърши, се взирах в него, без да мога да кажа нищо.
Той се усмихна широко.
– Първият номер едно, който всъщност написах. Това е песента, която момичетата винаги искат да чуят.
Усмихнах се, а после въздъхнах.
– Иска ми се да кажа някоя мъдрост, но след това изпълнение се разкъсвам между това да стана и да ръкопляскам или да припадна.
Той отметна глава назад и се засмя.
– А, най-накрая!
– Съжалявам, че не се научих да свиря на китара. Никога не съм виждал момиче, което да не се омотае, когато той избухне в любовна песен – каза Джейсън.
Повдигнах рамене в знак на поражение.
– Иска ми се да мога да споря, но трябва да призная, че като го гледам как пее тази песен и свири на китара, е невероятно трудно да устоя. Чувала съм я и преди, но никога с гледката, която току-що ми предостави, и никога няма да превключа станцията, когато я пуснат отново.
Джейсън избухна в смях, а Джакс ми се усмихна.
– Не можеше да го оставиш, без да ми напомниш колко не се влияеш от това кой съм аз, нали?
– Не бихме искали да ти се надуе главата.
Джейсън отново се засмя.
– Главата му е голяма още от първия път, когато разбра, че е вундеркинд.
– Аз просто те дразня. Никога не съм изключвала песните ти. Истината е, че почти никога не слушам радио. Имаме едно радио в къщата ни, а майка ми обича осемдесетте години. Знам повече песни от този период, отколкото сегашните.
– Мразя музиката на 80-те и много съжалявам за теб – каза Джейсън искрено.
Усмихнах се и свих рамене.
– Не е толкова лошо, когато това е всичко, което някога си познавал.
Джейсън повдигна вежди, сякаш не беше толкова сигурен.
– А, да, разбира се – каза той и се намръщи.
Джейсън погледна зад гърба ми към Джакс, а после изчисти гласа си и се изправи.
– Хм, добре, предполагам, че ще си тръгна. Трябва да бъда някъде. Ще се видим по-късно, Сейди.
– Добре, довиждане.
– Да, ще се видим.
Насочих вниманието си към Джакс след прибързаното заминаване на брат му.
– Защо го изгони?
Джакс се престори на невинен.
– Нямам представа за какво говориш. Чула си човека, той има къде да бъде.
Засмях се.
– Разбира се, че има.
Джакс ми се усмихна, отиде до един висок скрин и отвори едно чекмедже.
– Ако ти дам нещо мое, ще го приемеш ли, ако наистина искам да го имаш?
Не бях сигурна как да отговоря.
– Хм, предполагам, че зависи от това какво искаш да ми дадеш.
Той извади един iPod и го донесе.
– Искам да вземеш това. Той е мой и в него има някои наистина страхотни изпълнители, но искам да го вземеш, защото в него е и всяка песен, която някога съм записвал.
Взех iPod-а от ръцете му.
– Благодаря ти.
– Ако не искаш да ме слушаш, няма страшно. Ако има други изпълнители, които искаш да бъдат включени там, просто ми го донеси и аз ще ги включа за теб. – Той посегна обратно към чекмеджето. – А, и ето ти няколко слушалки за уши. Ще ти купя чифт безжични, но трябва да ги направя така, че да паснат на ушите ти. Можем да купим в неделя.
Засмях се на нетърпението му.
– Тези слушалки за уши са подходящи.
Той поклати глава.
– Сега го казваш, но ако някога си използвала безжични слушалки за уши, щеше да знаеш, че това не е вярно.
Въздъхнах и се съгласих:
– Добре.
Изглеждаше толкова развълнуван, че може да ми даде нещо, че не исках да го развалям. Харесваше ми да го виждам да се държи като малко момче. Вътрешностите ми се превръщаха в каша по време на моментите, в които той се отваряше достатъчно, за да покаже уязвимата си страна.
– Ще те слушам, докато си лягам вечер – уверих малкото момче, което изглеждаше разтревожено за подаръка си.
Той затвори плътно очи.
– Не знаеш колко добре се чувствам, като си помисля за това, но сега ще ми е по-трудно да заспивам вечер, като знам, че пея в ушите ти.
Той отвори очи, за да ме погледне, видях там нещо, което само си бях пожелавала, или сърцето ми ме лъжеше.
Назад към част 8 Напред към част 10