Глава 6
Стояхме пред две големи двойни врати. Отвътре се чуваха съскащи звуци и удари. Начинът, по който кожата се удряше в кожата, никога не можеше да бъде сбъркан с нещо друго.
Ракша ме погледна в очите.
– Не мога да те защитя там. Тъмният принц иска само най-силните във вътрешния си кръг и ако не успееш да се справиш, той ще се отърве от теб или ще намери начин да те мотивира да се справиш по-добре.
Преглътнах. Мотивацията му означаваше, че Шиа или Линкълн ще пострадат.
– Ако докажеш, че си толкова могъща, колкото той казва, че си, тогава това ще го направи щастлив – продължи тя. – Когато е щастлив, той не мисли за това да те мотивира. Разбираш ли?
Всъщност не се бях замисляла, че ако не съм достатъчно силна, това ще го ядоса или ще ме накара да изглеждам безполезна. Сега се чувствах така, сякаш отивам на интервюто за работата на живота си, а безопасността на семейството ми виси на косъм.
– Разбрах.
Свих рамене, опитвайки се да се подготвя за обучение с демони. Пълноценни, чудовищни демони. Вече беше ясно, че Ракша е просто поредният затворник. Най-умната, която го държеше щастлив, близък и семейството ѝ в безопасност. Сега тя се опитваше да ми помогне и аз приемах съветите ѝ сериозно.
Пристъпвайки по-близо, тя снижи гласа си.
– Запомни две неща. Първо, това, което правиш тук, е отражение на мен.
Кимнах. Може и да бяхме обърнали ъгъла, но ако я разочаровам, тя щеше да ме пребие, не се съмнявах. Защитата на семейството ѝ сега беше и моя отговорност.
– И второ, първите впечатления са всичко.
– Добре. – Изгладих ризата и косата си, за да изглеждам възможно най-прилично.
Ръцете ѝ кацнаха на всяко от раменете ми, докато тя поклащаше глава.
– Това не е впечатлението, за което говоря. Искам да извадиш крилата си, да избереш най-големия демон в стаята и да го убиеш.
Челюстта ми падна.
– Какво!
Тя извъртя очи.
– Това е като първия ден в затвора. Влез там и им докажи, че не си малка кучка. – След това се завъртя и отвори вратите, изчезвайки вътре.
Какво, по дяволите!
„Мисля, че я харесвам“ – коментира Сера.
„Тя е психопатка.“
„Опитва се да те запази жива. Шиа и Линкълн също.“
Въздъхнах, извадих крилата си, наслаждавайки се на усещането да се появят след толкова време, и последвах Ракша в стаята.
Това щеше да е интересно.
В момента, в който преминах през вратата, ме лъхна миризма на сяра и кисела кръв. Прегледах района и стомахът ми падна, когато видях Луцифер да седи на трибуната, която стоеше встрани от бойната зона.
Той идва тук всеки ден или само защото съм тук?
Един демон от Бримстоун ме гледаше от другия край на стаята. Той стоеше до един демон от рода на Абрус. Когато срещнах погледа му, езикът му се изплези и той облиза въздуха по сексуален начин, след което ми намигна.
– Ела тук, Барби. Ще ти направя най-хубавата разходка в живота ти.
Очите ми се насочиха към Ракша, която седеше до Тъмния принц. Тя кимна леко.
Дали това беше кимване „убий демона Бримстоун“, или кимване „здравей, приятно ми е да те видя“?
Неколцина от надарените демони бяха встрани, разговаряха или преглеждаха оръжия, без да си правят труда да ме погледнат.
Демонът Абрус се засмя на казаното от Бримстоун, а после започнаха да се гаврят помежду си, правейки груби сексуални жестове по мой адрес.
Първи ден в затвора.
Минавайки покрай един шкаф с оръжия, грабнах малък кинжал, който ми напомняше на Сера и по тегло, и по дължина. След това грабнах по-голям меч, много подобен на този на Линкълн, и заех бойна стойка.
Никой не ми обръщаше внимание, а двамата демони бяха твърде заети да се смеят един на друг, затова вдигнах ръката с кинжала и затворих едното си око. Прицелих се в лицето на Бримстоун и го хвърлих.
Докато се носеше във въздуха, надарените с демони хора вляво от мен поеха колективен остър дъх. Кинжалът се заби с гръм и трясък в ключицата на Бримстоун, а лицето му беше маска на шок.
Принцът на мрака избухна в смях и аплодисменти на трибуните и точно тогава говното удари вентилатора.
Главата на Бримстоун се вдигна, за да ме погледне, а после изръмжа. От рогата му изригна черен дим, който падаше на пипала към пода. Избутвайки от пътя си демона на Абрус до себе си, той се втурна с пълна скорост право към мен.
Всички нормални природни закони диктуваха, че точно тогава трябваше да се уплаша, но не се уплаших. Нещо дълбоко и тъмно се пропука в мен.
Ярост.
Бях отвлечена от дома ми, изтръгната от семейството си, което беше накарано да мисля, че съм мъртва, и сега трябваше да се бия с тези задници, само за да докажа, че съм достойна за Дявола?
Майната му. Майната му на цялото това място.
Стиснах здраво големия меч и се издигнах от земята, размахвайки черните си криле. Демонът Бримстоун беше точно под мен. Когато прелетях над него, той измъкна кинжала от рамото си и го хвърли нагоре, опитвайки се да ме удари с него. Отклоних го успешно, като свих крилата около тялото си, за да се завъртя във въздуха.
След като прелетях покрай него, бързо паднах на земята точно зад него и се завъртях, като се изправих с меча си, режейки в гърба му като луда.
– Кучка! – Изръмжа той, завъртя се на крака и замахна с десния си юмрук към корема ми.
Опитах се да се отдръпна навреме, но беше твърде късно; единственото, което можех да направя, беше да напрегна мускули и да се подготвя за удара. Юмрукът му се свърза със стомаха ми и изкара въздуха от мен. Останалата част от групата избухна в аплодисменти.
Задници.
Задъхана, вдигнах меча си и отсякох един от роговете му. Когато той падна на земята, аз се поколебах. Това беше просто тренировка, а аз бях отрязала проклетия му рог. Разбира се, той беше демон, който току-що ме беше ударил в стомаха, но…
– Убий го! – Изръмжа Луцифер.
Е, това обясняваше нещата. Обучението в Ада завършваше със смърт.
Страхотно.
Докато се занимавах с моралната си дилема, демонът Бримстоун си пое дълбоко дъх, а после изригна огън от устата си в моя посока. Предвиждах го, тъй като именно с това бяха известни Бримстоун, така че успях да вдигна ръцете си, за да прикрия лицето и косата си, но горещите пламъци се плиснаха върху гърба на предмишниците и лактите ми, изпепелявайки кожата там. С вик скочих и изпуснах меча си, а болката изсвистя по ръцете ми, докато се запъвах назад.
Демонът на Бримстоун се усмихна, наведе се ниско, за да вземе меча ми, и се насочи към мен.
– Покажи му на какво си способна! – Изкрещя Луцифер като разярен баща, който гледа как детето му губи футболен мач.
Исках да му хвърля овъгления си среден пръст, но ме болеше прекалено много, за да помръдна. Вместо това размахах криле и се издигнах отново във въздуха. Таваните в тази стая бяха доста високи, поне двайсет метра, така че реших да подишам малко въздух и да помисля. Кожата ми гореше толкова силно, че се зачудих дали няма да ми останат белези. Надявах се, че ангелското ми изцеление скоро ще започне да действа.
Мислите за изцеление ме накараха да се замисля за Рафаел и колко много ми липсваше. Той беше като баща за мен, а не този луд задник, който ме дебнеше долу с еднакви крила.
Тогава ми дойдоха на ум думите на Рафаел, тези, които беше изрекъл в кабинета си за това, че трябва да спра да подхранвам тъмната си магия.
Да, бях ядосана. Наистина ядосана. Но повече от това, повече от всичко на този свят, бях влюбена. В Линкълн. Тази любов беше като най-ярката светлина, която някога съм познавала, и тя беше в мен, точно сега. Дори и да беше болезнено да се разделим, това не намаляваше чувствата ми към него. Тя беше тази вечно присъстваща сила вътре в мен.
„Да. Сега виждаш. Нямаш представа на какво е способна светлинната магия, Бриел. Повече от всички тъмни магии на този свят“ – насърчи я Сера.
В този момент всичко ми стана ясно. Имах избор. Контролирах реакциите и мислите си и можех да избера да не тръгна по този тъмен път.
В този момент бъдещето сякаш се разкри пред мен. Ако продължавах да позволявам на Луцифер и неговите демони да ме разгневяват, да използвам силите на черната магия и да подхранвам мрака в себе си, щях да загубя себе си. Щях да загубя единственото нещо, което беше най-важно за мен.
Любовта.
Любовта към Шиа, към майка ми, към брат ми.
За Линкълн.
Чувството да си влюбен не приличаше на нищо, което някога бях изпитвала в живота си. Както майка ми винаги казваше, то може да направи или да сломи човека и мисля, че при мен направи и двете, макар че беше сломено само защото се разделихме. Нямаше да позволя на мрака да угаси единствената светла сила, която беше останала в мен.
С усмивка паднах на земята, като вече не осъзнавах болката по ръцете си.
Луцифер искаше архдемон, зла дъщеря, вундеркинд. Аз нямаше да му дам това.
Тогава усетих как светлината в мен се разкъсва през мрака, като разкопчаване на цип. Изпънах ръце към демона на Бримстоун и изкрещях с пълно гърло. От дланите ми се изстреля ярка бяла светлина, докато той ревеше, а от устата му се изтръгваше още огън. Със силен трясък огънят и бялата светлина се удариха една в друга и моята светлина хвърли демона на задника му, като едновременно с това угаси огъня.
След това натиснах, само малко, като оставих Небесната сила да тече от мен. Тя се уви около демона като пашкул, а той се гърчеше в агония, крещейки, сякаш го бях обляла с огън.
Приближих се и взех меча, който използвах преди, след което застанах над крещящия демон, притискайки меча към гърдите му.
– Бих казала да отидеш в Ада, но ти вече си тук. – Хванала здраво дръжката, забих меча в гърдите му и той спря да се движи. Бялата светлина се разсея, разпадайки се на фина мъгла.
Обръщайки се да срещна очите на тълпата, имаше само една двойка, която търсех.
Тези на Луци.
Той изглеждаше повече от разярен, гледаше в краката ми и кипеше, сякаш беше на секунда разстояние от това да ме заличи.
Проследих погледа му и изтръпнах. Той не гледаше краката ми, а върховете на крилата ми.
Те бяха побелели.
– Извинявам се за остатъка от деня – изръмжа Принцът на мрака и се опули.
Очите на Ракша срещнаха моите и аз знаех, че ще има ад, за който ще платя.
Назад към част 5 Напред към част 7
